Who are you?

How Jobs made Apple fit for the future

2012-01-24T10:04:00.000+01:00

Philip Delves Broughton
ON MANAGEMENT

As Apple moves from a period of charismatic leadership under Steve Jobs to more organisational leadership under the more low-key Tim Cook, it is following a managerial tradition that pertains in every successful organisation when the founder entrepreneur retires. As Mr Jobs leaves his chief executive post, attention has rightly been paid to his record as a product and marketing innovator, but less to his management style - which, both good and bad, is inimitable. Along with his enviable aesthetic sense, focus and negotiating prowess, came a readiness to humiliate and embarrass others.

As with many highly effective men, it is much easier to know whether one would like to invest in Mr Jobs or buy one of his products than if one would like to work for him. It would be a case of "yes", to the fascinating demands and the opportunity to succeed on an epic scale, and "no" to the shouting and
abuse. I met a Silicon Valley psychologist this year who told me that much of his practice was made up of recovering Apple employees.

To discover the useful lessons of Mr Jobs's managerial legacy, it is worth depersonalising the company he has built. For instance, Apple is not really one company, but three very different organisations lashed together and devastatingly fit for purpose.

At the top is a small company, a decision-making and innovation group made up of senior executives with specialised knowledge, covering Apple's products and functions. They live and work in Cupertino in California and are physically clustered close to the offices of Mr Jobs and Mr Cook. They range from the heads of marketing and finance, to the design group, which occupies its own building and workshop. Members of this group take total responsibility for anything that occurs on their watch and are summarily fired if they fail.

The hierarchy around them looks flat, but when they make decisions and issue orders, they expect them to be fulfilled with little questioning. They have no interest in watching 1,000 flowers of innovation bloom all over the company. Employees are not empowered to make a difference. They are expected to do a clearly defined job and do it as well as they can.

Apple's aversion to big mergers or acquisitions also liberates senior managers from this most tedious, and often disastrous, path to growth.

Within this small group, the principle of "talent density" applies. By having just a few very talented people working very hard you not only get superb work, but also reduce the waste incurred by office politics. It is a principle now very popular in the Valley since it was given a label by Reed Hastings, founder of Netflix. The idea is that one great employee can do the work of five lesser ones, without the need for bickering, cc'd e-mails and interventions from human resources. Mr Jobs has hired consistently along these lines.

The second company consists of most of the 46,000 other full-time Apple employees, most of whom are in marketing and sales. A surprising number of these are the fresh-faced university graduates sweating it out behind the Genius Bars in Apple's stores - highly educated yet counting their blessings to have a job.

The third company is made up of the vast armies of contract manufacturing employees across Asia, at companies such as Foxconn, who assemble Apple's products. This is very much Mr Cook's creation. As a supply chain expert, he pulled Apple out of manufacturing in the late 1990s, and established these contract relationships. No inventory and no unions have been vital to forcing down Apple's costs. But it
has taken a very different kind of management from that required in either the first or second companies.

Mr Cook uses what he calls Apple's "mother of all balance sheets", now stockpiled with $76bn of cash, to exercise control over his suppliers. Rather than owning plants or managing inventory or factory employees, Mr Cook corners the market in existing components, such as flash memory, and finances the expensive and exclusive production of new components so Apple has access to them long before rivals do. Bringing truckloads of cash to the low-margin manufacturing and assembly business buys Apple a lot of loyalty and discipline. Coupled with Apple's knack for forecasting demand, it allows Mr Cook precise control without ownership, the aspiration of supply chain management.

Apple's structure allows for rapid decision-making at the top and unwavering discipline and efficient execution at the bottom, both vital in this era of ever faster product cycles. Despite its west coast cool, Apple has long had more in common with a well-drilled army, with the joint chiefs on top, the privates and contractors down below and a strict chain of command binding them together. For that, the detail-minded Mr Cook makes an ideal leader.

philip@philipdeivesbroughton.com
© FT 2011

Machine to read individual’s DNA for $1,000

2012-01-11T08:04:00.000+01:00

Чета това и ако реша да ми е мрачно се сещам за Гатака, ако реша да ми е весело за Футурама, щото и в двете на база ДНК-то се определя бъдещето ти и какъв ще станеш. Свободен избор таратанци.

January 10, 2012 5:06 am

A US biotechnology company will on Tuesday announce the first machine that can read all 3bn letters of an individual’s DNA for as little as $1,000 – a development that will greatly accelerate medical treatment tailored to a patient’s genes but also raises ethical questions.

Life Technologies says its new Ion Proton sequencer – a $149,000 instrument about the size of a laser printer – can read a whole human genome in less than a day for $1,000 including all chemicals, running costs and preliminary data analysis.

The landmark development, expected to be matched by other companies soon, will greatly increase knowledge about the links between genes and disease, while guiding patients – particularly those with cancer – to receive the treatments most likely to work with their individual genetic profile.

However, some fear that scientific enthusiasm for mass decoding of personal genomes could lead into an ethical minefield, raising problems such as access to DNA data by insurers – especially if most babies have their genome read at birth – and by employers.

For a decade since the completion of the $3bn international research project to decode the first human genome, the cost of DNA sequencing has been falling faster than almost any other field of technology, as new methods are introduced to read the genetic code shared by all life on Earth.

“A genome sequence for $1,000 was a pipedream just a few years ago,” said Richard Gibbs, director of the human genome sequencing centre at Baylor College of Medicine in Houston. “[It] will transform the clinical applications of sequencing.”

Baylor is one of three large US medical centres, along with Yale School of Medicine and the Broad Institute, that will receive the first Ion Proton sequencers at the end of January, said Jonathan Rothberg of Life Technologies, who invented the technology used. Deliveries to other academic and commercial customers will follow over the next few months.

Sequencing a human genome on most of the instruments working today costs $5,000 to $10,000 and takes up to a week, using optical technology to read the individual letters of DNA that are tagged with fluorescent marker. The Ion Proton machine cuts that substantially, by using semiconductor technology to read DNA directly through its chemistry.

Life Technologies will not have the $1,000 genome field to itself for long. Other gene sequencing companies, such as Illumina of the US and Oxford Nanopore of the UK, are rapidly developing competing systems – and the cost is expected to plummet further, leading some to speculate that it will become routine for every baby to have its genome read at birth.

Mr Rothberg estimates that between 5,000 and 10,000 people have had their full genome sequenced so far, almost all for research rather than medical treatment. “I believe millions or even tens of millions of people will have their personal genome read over the next decade,” he said.

Machine to read individual’s DNA for $1,000

Кенефна поезия

2011-12-09T16:14:00.001+01:00

Отидоха извънземните при Сатаната
и попитаха каква ще е цената.
А той извади сухата си патка
и им каза: „Лапай докат' стане гладка!“.
Дяволът ухили се зловещо
и вложи патката си вещо.
Извънземните бяхa ужасени,
щом видяха дяволчетата засмени.
Зверчетата изкараха патки пресни
и разчекнаха им гъзовете извънземни тесни.
А старият дявол развеселен
би ги най-подир със член.

Why big businesses are bad for business

2011-11-29T20:20:00.001+01:00

I recently gave a talk at a big corporate conference to hundreds of delegates, without exception middle-managers from large companies. I realised as I spoke to the audience that my words about entrepreneurship were irrelevant to them – even offensive. For I was preaching the gospel of independence, freedom and risk-taking, while they were entombed in the cosy, airless coffin of big business. All of them were life-long employees of huge institutions and, to them, the struggles of running your own business were totally .

The more I thought about this disconnect, the more I realised that all too many executives in large public companies actually have more in common with various arms of government than they do with entrepreneurs and start-ups. I used to believe that the great divide was between the public and the private sector: between state and commercial interests. But in truth the real difference is between giant and small organisations, whether they are for profit or not; between huge bureaucracies and owner-run outfits.

After all, most large corporations are international. They are likely to be publicly traded and owned by diffuse shareholders, themselves pools of institutional money managed by hired hands. Like public bodies, they suffer from the agency problem and institutional capture by managers. At least in founder-run firms, you know who the boss is. Moreover, private firms are largely local, serving customers in their immediate communities, unable to take advantage of tax manoeuvres, which the likes of Google exploit so ruthlessly. Private firms generally have loyalty to their home country, whereas multinationals are the commercial equivalent of non-doms – everything has a tendency to migrate to the lowest-cost location.

Government and big business typically have close, sometimes unhealthy relationships. Corporates pay for lobbyists and lawyers to influence legislators and regulators; politicians seek non-executive directorships and consultancies with large banks and suchlike when they retire from public office. Such organisations as defence companies, builders, IT contractors, security firms and others are vast suppliers to the public sector. Their skill set is not innovation, but contract negotiation: they make money if they persuade the civil servants and regulators to agree price increases.

As parts of the public sector were privatised, such as the utilities, they acquired the profit motive – but never adopted the flexible mentality of an entrepreneurial business. Most are near-monopolies, and behave much more like arms of government than the sort of companies I have owned or founded. Often their staff are unionised, with all the group-think that accompanies such burdens. Sometimes they jazz up their adverts, logos and branding, but such efforts are like putting lipstick on a pig.

In companies I own and help direct, the highest-paid executive earns between five and ten times what the lowest-paid staff member earns – and mostly, as founders, they are risking their capital, too. By contrast, in corporate empires, the CEO often earns 50 or even 100 times what the basic workers are paid – and the most they risk is losing their job. Such massive inequality leads to profound dysfunction. It arises because the rewards systems in large firms are broken. Boards become obsessed by governance, bosses become convinced of their genius, while staff feel minimal loyalty. Large businesses tend to be mature and to focus on cost-cutting, outsourcing and automation. Frequently they do not generate additional jobs, but destroy them.

I don’t believe in big government, and I’m not sure about big business. Sometimes their relationship reminds me of the finale of George Orwell’s Animal Farm, where the revolutionary pigs become as corrupt and brutal as the humans. “The creatures outside looked from pig to man, and from man to pig, and from pig to man again; but already it was impossible to say which was which.”

Of course certain sectors require huge amounts of capital, such as car manufacturing or mining. Others, like water supply, have to be monopolies. And global enterprises can achieve economies of size that they pass on to the consumer. So I readily accept that big business can be beneficial to society – and is a fact of life. But I still hope that one day the relentless tide of consolidation is reversed, and both government and industry revert to a more human scale.

lukej@riskcapitalpartners.co.uk

The writer runs Risk Capital Partners, a private equity firm, and is chairman of the Royal Society of Arts. He is the author of ‘Start It Up’

Jobs pledged to ‘destroy’ Google smartphone

2011-11-29T20:18:00.001+01:00

Steve Jobs was so angered by Google’s development of a smartphone operating system that would compete with Apple’s own that he pledged to “destroy” it even if it took all of the tech company’s then $40bn in assets, a new biography of the deceased Apple co-founder shows.

While the rift between Apple and Google – and their chief executives Jobs and Eric Schmidt – has been documented before, the depth of feeling on Jobs’ part raises the odds that the two companies will clash head-on in what could be an epic legal battle.

“I’m going to destroy Android because it’s a stolen product. I’m willing to go thermonuclear war on this,” Jobs says at one point in the book, according to the Associated Press, which was among a few organisations that obtained early copies. At a meeting between the two Silicon Valley leaders at a Palo Alto restaurant, Jobs told Mr Schmidt, a former Apple director, that he would not take even $5bn to drop litigation, the AP said.

Thus far, Apple has sued only makers of phone handsets that use Google’s Android operating system, including Samsung and HTC. Though dozens of cases are in play, it has scored some early victories, including temporary bans against Samsung sales of an Android-based tablet in Germany, Australia and Holland.

Apple might not have sued Google yet because the biggest internet company by users has raised the defences elsewhere that it makes no direct profit from Android, which is distributed free, and has not delved deeply enough into the underlying patents to have knowledge of whether they could have violated some others, said legal analyst Florian Mueller.

But Google has now bought Motorola’s mobile phone division, putting it in direct hardware competition with Apple, and the extent of Jobs’ anger suggests that a large battle is brewing. Jobs died earlier this month aged 56.

“I think we are all in for a head-to-head collision between Google and Apple,” Mr Mueller told the Financial Times on Friday. Apple declined to comment and Google did not respond immediately to an interview request.

Apple has already cited the fact that one of Android’s leaders, Andy Rubin, worked under two Apple executives who patented relevant work. The iPhone and iPad maker’s strongest technical argument may be around the multi-touch gestures on screen, where Apple clearly led, Mr Mueller said.

But Jobs’ core beliefs are at a more emotional level, involving ideas, where the legal outcomes are less predictable, according to the book.

The 630-page book by Walter Isaacson, simply titled Steve Jobs, gives new details on many other areas of the secretive man’s professional and personal life, including his health and his romances.

It is based on dozens of interviews with Jobs that continued until just weeks before his death from cancer this month, as well as talks with family members and friends.

Some of the biggest revelations involve Jobs’ decisions on his medical treatment, where it appears that a man widely hailed as a genius made the poorest decisions possible.

It had been reported by Fortune magazine in 2008 that Jobs had delayed surgery for what he knew was a highly treatable form of cancer in his pancreas while he pursued alternatives. It emerges that Jobs resisted entreaties by his wife, a cancer survivor, former Intel chief Andy Grove and others close to him to have the small tumour removed because he did not want his body to be “violated”, Mr Isaacson told the CBS television show 60 Minutes.

After Jobs finally gave in, it may have been too late. Doctors discovered that the disease had spread to neighbouring tissue, Mr Isaacson said, and Jobs “regretted” his initial reluctance. The news programme posted an excerpt of its interview with Mr Isaacson on Thursday ahead of its full broadcast on Sunday night.

After Jobs accepted a traditional medical approach to his illness, he mastered it in detail and made the final decisions on all treatment, according to an account of the book in the New York Times. That included approving the sequencing of his own genes, which allowed for hand-tailored treatments, a pioneering approach that Jobs believed was key to the future of medicine. But not all that Jobs wrought, at Apple or in his personal life, was a success.

© Copyright The Financial Times Limited 2011.
Jobs pledged to ‘destroy’ Google smartphone

China’s satellites cast shadow over US Pacific operations

2011-11-29T20:14:00.001+01:00

China’s rapidly expanding satellite programme could alter power dynamics in Asia and reduce the US military’s scope for operations in the region, according to new research.
Chinese reconnaissance satellites can now monitor targets for up to six hours a day, the World Security Institute, a Washington think-tank, has concluded in a new report.
The People’s Liberation Army, which could only manage three hours of daily coverage just 18 months ago, is now nearly on a par with the US military in its ability to monitor fixed targets, according to the findings.

“Starting from almost no live surveillance capability 10 years ago, today the PLA has likely equalled the US’s ability to observe targets from space for some real-time operations,” two of the institute’s China researchers - Eric Hagt and Matthew Durnin - write in the Journal of Strategic Studies.

China’s rapidly growing military might has unnerved its neighbours, many of whom are US allies, while disputes this year with Vietnam and the Philippines have added to the concerns.

China’s military build-up has accelerated in recent years, as it has developed an anti-ship ballistic missile, tested a stealth fighter and is poised to launch its first aircraft carrier. The fast-growing network of reconnaissance satellites provides China with the vision to harness this hardware.

Admiral Mike Mullen, the top US military official, said at the weekend in Beijing that it was clear that the PLA was focused on “access denial” - a term that describes a strategy of pushing the US out of the western Pacific.

“The US is not going away,” said Admiral Mullen, chairman of the joint chiefs of staff. “Our enduring presence in this region has been important to our allies for decades and will continue to be so.”

China warned the US last month not to become involved in its dispute with Vietnam over the South China Sea. “[China’s] strategic priority is to keep the US out of its backyard,” Mr Durnin told the Financial Times, adding that the satellite technology needed for achieving that goal is now in place.

When China tested missiles near Taiwan in 1996, the US deployed two aircraft carriers to nearby waters. The PLA’s inability to locate the ships was a source of great embarrassment that helped spur China’s satellite programme.

“The United States has always felt that if there was a crisis in Taiwan, we could get our naval forces there before China could act and before they would know we were there. This basically takes that off the table,” said Joan Johnson-Freese, a professor at the US Naval War College in Rhode Island.

© The Financial Times Limited 2011

America flirts with a fate like Japan’s

2011-11-29T20:13:00.001+01:00

By Clive Crook

Published: June 19 2011 19:37 | Last updated: June 19 2011 19:37

The stalling of the US recovery raises big, scary questions. After a recession, this economy usually gets people back to work quickly. Not this time. Progress is so slow, the issue is not so much when America will return to full employment but what “full employment” will mean by the time it does.

The administration thinks the pace of recovery will pick up soon. Last week President Barack Obama called the pause a “bump in the road”. Others think the slowdown will persist and might get worse, fears that cannot be dismissed. One alarming possibility is that the traits the US has relied on to drive growth in the past – labour market flexibility, rapid productivity growth – might have become toxic. If the US is unlucky, traits seen as distinctive strengths are now weaknesses, and a “lost decade” of stagnation, like Japan’s in the 1990s, might lie ahead.

The mainstream view is more optimistic and goes as follows. The recovery in the first half of the year was weak but special or temporary factors were to blame: bad weather, the timing of defence expenditures, the phasing out of fiscal support, the Japanese earthquake, the oil-price surge, worries over Europe’s debt, and so on. Together these could have cut 1.5 percentage points from growth in the first half of this year, yielding a feeble 2 per cent – too slow to put a dent in unemployment.

Some of those factors should fade in the second half, letting the growth rate recover to between 3 and 4 per cent. That would be disappointing with so much ground to make up – though unemployment would be falling, albeit slowly. Even optimists acknowledge it will take a while for consumers to cut debt to comfortable levels, for the housing market to stabilise, and for other aftershocks of the Great Recession to be worked out. But, in the end, the economy will bounce back and close the gap between actual and potential output.

Strong productivity growth, reflecting the US economy’s famous ability to cut jobs promptly, is central in all this. Potential output is growing even as actual output and employment stutter. This hurts now, the optimists acknowledge, but when conditions improve workers will be rehired. A low-friction labour market is fast to hire as well as to fire, and American companies will take up the slack quickly once conditions allow. In the end, US labour-market exceptionalism will deliver new jobs and strong growth as in the past.

But will it? Two things might work differently this time. First, since the recession was unusually deep and the recovery unusually slow, the US is experiencing unheard-of long-term unemployment rates. The housing slump and its associated plague of negative equity aggravate this by making it harder for the unemployed to move to find work. Long-term joblessness erodes skills and employability. Structural unemployment is surely inching closer to European levels. America has not been here before.

As Financial Times columnist Martin Wolf recently pointed out, after a recession such as this you can make a case for welcoming low productivity growth if it keeps more people in work. Better to spread the pain around through short-time working, he argued, than cut jobs. In a new paper, Robert Gordon of Northwestern University makes essentially the same point. He shows that in the past quarter-century the US labour market has become markedly more exceptional – more organised around the “disposable worker”. Management thinking and declining unions have driven friction ever lower, while employment subsidies and regulation have made Europe’s labour markets stickier. The Great Recession and its surge of long-term unemployment are a severe test of what was once seen as a distinctive US economic strength.

The second danger also works through productivity, but arises from the role played by debt in this cycle. Under circumstances such as today’s, with households striving to cut debt and interest rates at zero, economies can behave in strange ways. In a paper last year, Paul Krugman of Princeton and The New York Times, and Gauti Eggertsson of the Federal Reserve Bank of New York drew attention to the possibility of a “paradox of toil”, akin to the paradox of thrift (whereby if everyone tries to save more, the economy shrinks and so does aggregate saving). The logic of the paradox of toil is simple. Suppose the supply of labour increases, or productivity rises. Initially, prices would tend to fall. If nominal interest rates are stuck at zero, the real interest rate and burden of debt both rise. This leads overleveraged consumers to cut spending still more. Demand is not just slow to respond: the economy shrinks.

It is a peculiar world where higher productivity reduces output; and willingness to accept wage cuts worsens unemployment (which Mr Krugman and Mr Eggertsson call the “paradox of flexibility”). The idea that easy hiring and firing might permanently raise long-term unemployment is less bizarre, but still not something the US has needed to worry about in the past.

A gradually improving recovery would put things right side up. US strengths would be strengths again. But a prolonged slowdown, with consumers still not on top of their debts, might be self-reinforcing. Some would say this has already begun, hence the pause. The optimists say no, not yet – and they had better be right.
clive.crook@gmail.com

Turkey: Inspiring or insidious

2011-11-29T20:09:00.001+01:00

By Delphine Strauss

Published: April 28 2011 22:34 | Last updated: April 28 2011 22:34

In one corner of the courtyard, green-painted railings enclose the tomb of a saint. In another, a pair of 12-year-old boys in spotless white shirts and neatly pressed trousers politely answer visitors’ questions. In Diyarbakir, a city in Turkey’s Kurdish south-east where many children work on the streets or land in jail for throwing stones at security forces, these two have come to prepare for high school entrance exams. Asked what they want to do later, one says “doctor” and the other, grinning, declares “police”.

They are attending a study house run by supporters of Fethullah Gulen – a preacher who has inspired the creation of a vast network of schools and student dormitories that blend academic rigour, especially in the sciences, with a moral education based on Islamic principles.

“It’s not just explaining English or maths – it’s explaining what it means to be a good or bad person,” says the director of Diyarbakir’s 20 study houses. “In this system teachers come to school earlier, become friends with students and care about the relationship....In none of our schools do we teach religion. We tell them what’s right and wrong. We show them good and bad practice, and they decide.”

But in Turkey, opinion is sharply divided between those who see Mr Gulen as a force for social mobility and tolerance, and those who suspect he is insidiously undermining the country’s secular foundations. His followers have been described as “Islamic Jesuits” – and as Turkey’s equivalent of Opus Dei. Yet there is little doubt that the movement he inspires is now an important force shaping Turkish society, part of a broader evolution in which leaders emerging from a religious, business-minded middle class are gradually eclipsing older, fiercely secular, elites.

High quality global journalism requires investment. Please share this article with others using the link below, do not cut & paste the article. See our Ts&Cs and Copyright Policy for more detail. Email ftsales.support@ft.com to buy additional rights. http://www.ft.com/cms/s/0/650452e8-71c6-11e0-9adf-00144feabdc0.html#ixzz1f7h528N3

Mr Gulen – known to his admirers as hocaefendi, or respected teacher – now lives in leafy seclusion in Saylorsburg, Pennsylvania, nursing ill health and communicating largely though his published writings and speeches. Yet he has a following of millions, easily the most influential of Turkey’s religious communities. This Hizmet (“service”), as its friends call it, has a global reach: businessmen sympathetic to the cause have established schools – from Kazakhstan to Cambodia, the US to Iraq – and are rapidly opening them across Africa.

What the Hizmet consists of, and what it does, matters beyond Turkey’s borders. Growing prosperity and diplomatic muscle have made Ankara an assertive actor in the Middle East. Islamic movements around the region are drawing on Turkey’s experience as they challenge the old regimes. Gulen admirers are in the vanguard of Turkish businessmen in new markets; their activities may determine Turkey’s image as Ankara seeks a place at the centre of world affairs.

The professed aim of the schools is to create a “golden generation”, a new elite equipped to succeed in the global economy, while exemplifying faith, virtue and an ethos of serving others. When students graduate, many remain committed to the movement as they take up positions in teaching, business, media and public life.

“The Hizmet filled the gaps,” says Kerim Balci, a columnist for the pro-Gulen newspaper Zaman, who became involved in the movement when he left his village to go to high school and struggled to adapt to city life. “I work in a Hizmet institution. Economically also, I was given a scholarship by the Hizmet. But the real thing that kept me in was action. I meant something there – I was given duties.”

This commitment and absorption in the life of the community is typical. Almost all supporters also make financial donations – 20 per cent of income is not unusual.

To outsiders, such zeal can inspire both admiration and unease. Secularists worry that Gulen missionaries, once persecuted by the state but now working freely under the rule of the mildly Islamist AK party, will transform Turkish society, increasing pressure to conform to conservative values. But the bigger fear , beyond ideology, is that Gulen followers may be infiltrating state institutions, using their influence to undeclared ends.

These long-standing fears reached a new pitch when police swooped last month on an Istanbul publishing house with orders to seize all copies of a draft book. Entitled The Imam’s Army, it detailed the Gulen movement’s supposed dominance within the police. Its author, the journalist Ahmet Sik, had been jailed a few weeks earlier, accused of links to Ergenekon – allegedly a terrorist network that plotted to overthrow the government. But for many observers, his arrest reinforced suspicions that the Ergenekon probe – in which scores of government critics are on trial alongside known thugs – was being used to settle political scores.

Others accused of helping Ergenekon include Ilhan Cihaner, a prosecutor who had been investigating local branches of the Gulen community, and Hanefi Avci, a former police chief who wrote a book on the movement. Nedim Sener, another journalist arrested in February, had co-authored research criticising the ways Hizmet members sought to influence young people and dominate commercial life.

“Anyone who touches him burns,” Mr Sik called as he was bundled into a police car. When The Imam’s Armywas finally leaked online, it was downloaded more than 100,000 times in 24 hours – despite the fact that it contained little new information and was clearly a rough draft.

With his mild, contemplative expression and neat white moustache, Mr Gulen is not an obvious figure to inspire fear. Born in 1941 in the eastern province of Erzurum, he was largely self-taught after primary school but read voraciously – drawing inspiration from Said Nursi, a thinker who advocated reason, tolerance and distance from politics.

Mr Gulen began his career as an imam in Turkey’s state service, at a time when there appeared to be little choice between extreme conservatism and an extreme secularism that rejected Turkey’s history and religious traditions. Instead, he advanced an interpretation of Islam that stresses tolerance, condemns violence and embraces modernity. He has advocated action to alleviate poverty, promote education and advance dialogue between different religions.

Bill Park at King’s College, London, has described it as a “heady and promising combination of faith, identity, material progress, democratisation and dialogue”.

These messages make Mr Gulen a welcome antidote in the west to more radical ideologues. He has lived in the US since 1999, when he left Turkey under threat of prosecution during a clampdown on Islamists. In contrast to Turkey’s Islamist Milli Gorus movement, whose parties contest elections, Mr Gulen insists he has no political ambitions and preaches respect for authority – advising supporters to waive obligations, such as wearing the Islamic headscarf, if necessary to gain an education in the secular system. When sympathisers enter politics they are told to cut ties, says Mr Balci, the pro-Gulen columnist.

“The Nursi-Gulen tradition doesn’t envision an ‘Islamic state’. It rather seeks a liberal-democratic state that will be tolerant to its missionary work,” Mustafa Akyol, a commentator on religious affairs, wrote last year.

Mr Gulen himself rarely gives interviews to rebut the accusations against him – some of which stem from the wilder fringes of a fertile conspiracy culture. He has no spokesman, simply publishing a list of more than 80 “claims and answers” on his English website. There he insists he has no links to the finances or running of the schools, no possessions except books and clothes, and no wish to influence any state institution. He has said the word “movement” misdescribes the Hizmet, as it implies political aims, and even rejects terms such as “follower” or “member”.

Yet pro-Gulen media clearly seek to shape the political agenda. Zaman campaigns to end military interference in democracy and has championed the Ergenekon investigation in that context. It is supporting the AK party of Recep Tayyip Erdogan, prime minister, ahead of June parliamentary elections. Mr Gulen himself also intervened directly in politics for the first time last year, calling for a Yes vote in a referendum on government-sponsored changes to the military-era constitution.

“I wish we had a chance to raise the dead from their graves and urge them to cast Yes votes,” he said, in comments that shocked even his own followers – and raised speculation he might also pick sides in June’s polls. The community’s support could be “a huge factor in these elections”, says Gareth Jenkins, an Istanbul-based analyst who has angered Gulenists by criticising the Ergenekon investigation. He believes Gulenist support could also be crucial if a battle develops between Mr Erdogan and President Abdullah Gul.

Most Gulen supporters see AK as Turkey’s best option at present. But no politician likes a rival power centre emerging – and Gulen media often side with Mr Gul, not Mr Erdogan, when views of the two diverge.

Party politics aside, critics say it is disingenuous to deny the Hizmet’s influence in a society where people advance by personal connections. Research led by Binnaz Toprak of Istanbul’s Bahcesehir University detailed interviews with businessmen in provincial cities who felt joining the community was the only way to prosper, while abstaining would mean losing custom and being shut out of municipal tenders. Many bought Zaman newspaper or attended the weekly meetings of local Hizmet circles in response to these implicit pressures and not through genuine conviction, the 2009 study found.

In Diyarbakir, many people consider the Hizmet, for all its claims of neutrality, as a rival power to Kurdish nationalist groups. “They are putting pressure on people, they want to shape people,” says one local politician, declining to be named because “talking about Gulen is not an auspicious business; when you talk about him, something happens”.

Hizmet members say secularists are too ready to believe any conspiracy that fits their prejudices. “Some people believe whatever is said against the movement. It’s understandable because the movement is changing what’s happening in Turkey,” says Fatih Ceran of the Journalists and Writers Foundation, which acts as its unofficial public relations arm, politely explaining there is no way to seek comment from Mr Gulen himself. “Some people here want a more polarised Turkey andthe movement is going very much against it.”

Yet fears are magnified by the difficulty of identifying who supports the Hizmet and what it consists of. Gulen-inspired organisations are happy to welcome visitors and explain their activities – stressing their charitable and non-proselytising nature. But many individuals conceal their sympathies. US consular officials were unsettled by the reluctance of visa applicants visiting Mr Gulen to explain their motives, according to a 2006 cable published by Wikileaks.

The movement’s boundaries are vague: it attracts both committed and casual followers and has no membership lists or financial statements. Businessmen from one city might open schools in Kyrgyzstan – or an individual might support one student. “There’s no way to speculate on numbers because it’s non-hierarchical: there’s no central organisation,” says Helen Ebaugh of the University of Houston, who is researching the movement’s finances.

Supporters say this lack of definition is a strength. But as the Hizmet expands and becomes more influential, could its lack of structure leave it open to exploitation by people joining out of self-interest rather than conviction? Mr Gulen issued a rare statement denying any wish to suppress Mr Sik’s book. But one theory is that the raid on the publishers was orchestrated by Gulenists within the police, acting in their own interests and not on orders from any authority.

“It is possible theoretically that some people are using [the movement] for their own betterment,” says Mr Ceran. Others argue that anyone who approached the Hizmet purely to advance their career would either be deterred by the culture of donations, prayer and public service – or be inspired to join in.

Whatever the truth, a force that set out to bridge divisions in Turkish society is now inspiring fear among a broad section of the population. “You are trying to abolish one hidden power and you are creating another one,” says Sengul, a professional woman in Istanbul. “There are democratisation initiatives and so on, but at the end of it people are scared of reading a book.”

GULEN AND BUSINESS

A secular elite yields to middle-class entrepreneurs with moral purpose

   For much of the past century, Turkey’s economy was dominated by a handful of conglomerates owned by the families of Istanbul’s secular business elite. Now, governments hoping to boost trade with one of the world’s fastest-growing economies are increasingly dealing with Tuskon – an association that reflects the arrival of a new middle class of conservative provincial entrepreneurs.

   Its growing influence also reflects the rise of the Gulen community, from which most of its 25,000 members are drawn. “We are not a direct part of that movement,” Rizanur Meral, Tuskon president, told the Financial Times in a recent interview. “We have members with different thoughts, ideas and preferences. But we can say that the majority of our members support Mr Gulen’s ideas.”

   These are the entrepreneurs who answered the call by Fethullah Gulen, a Turkish preacher, to found schools and businesses in Balkan and central Asian states after the fall of communism. Tuskon – an umbrella for scores of regional business associations – is now spearheading Turkish efforts to enter markets across sub-Saharan Africa, and strengthen ties in the Middle East.

   Though officials from the traditionally secularist foreign ministry have tended to keep their distance from Gulen-inspired projects, ministers appear to view them as a useful extension of Turkey’s soft power. Tuskon often takes them to visit “Turkish schools”, as they are known overseas.

   Mr Meral squeezed a Saturday breakfast meeting with the FT into a fortnight when Tuskon accompanied Recep Tayyip Erdogan, prime minister, to Russia; helped organise a visit to Ghana and Gabon by president Abdullah Gul; and hosted Gary Locke, US commerce secretary, at an event to promote Turkish-US trade.

   Tuskon remains apolitical, Mr Meral insists, merely ensuring its activities do not conflict with government policy. But its members’ presence in Africa appears to have helped it influence policy – it lobbied successfully for the opening of embassies and Turkish Airlines routes across the continent, for example.

   Tuskon’s main role is to help small and mid-sized businesses understand the global economy and forge contacts in new markets, Mr Meral says. But it is also trying to address inequalities at home, encouraging members to support charitable projects and invest in poor Kurdish regions, even when it does not make economic sense. “You have to have some moral incentives,” he says. “There are many business people from the east of the country who . . . think they should pay their debts to the region where they grew up.”

   Yet Mr Meral admits Tuskon’s influence is attracting some with less admirable motives. “We have become very careful in selecting members,” he says. “The major criteria are to be reliable and trustworthy, to stick to business ethics . . .so they represent the Turkish business community in the best way in international markets.”

© Copyright The Financial Times Limited 2011.

Turkey: Inspiring or insidious

Japan’s job-for-life ethos is dying a death

2011-11-29T20:04:00.001+01:00

By Mure Dickie in Tokyo

Comfortable life becomes a thing of the past

There used to be something of a script for a Japanese middle-class, white-collar life. Freshly minted graduates would enter a company where they would stay for the rest of their careers. For women, that job lasted until marriage or the birth of a first child. For men, it lasted until retirement.

In exchange for hard work and general submission to the corporate will, the archetypal salary man – or sarariman – could expect security and the gradual uptick of seniority-based pay. Living standards rose, delivering an increasingly comfortable life.

But this narrative is beginning to look like a period drama. The middle-class certainties of the postwar era have been eroded by the low growth and economic dislocation that followed the bursting of Japan’s 1980s asset bubble.

Tokyo residents Raisuke Furukawa, 31, and his wife, Etsuki, 36, started their careers in classic fashion. He joined a major department store chain in 2003, and she joined a trading house in 1998.

Far from the start of a job for life, however, this was merely an opening act. Mr Furukawa is now on his third employer. Mrs Furukawa is on her sixth.

Indeed, Mr Furukawa says that by the time he graduated, any illusions of future job stability were erased by a spate of large corporate bankruptcies at the time. He also saw a troubled future ahead for department stores, once the champions of Japan’s retail sector, but which are now struggling to compete with more focused shops and the internet. Revenues at his company were falling and older middle managers were vulnerable to cost-cutting lay-offs.

Such a fate, now common, would have been an aberration for their parents’ generation, Mr Furukawa notes.

“When they were our age, 30 or 40 years ago, Japan was still in its high-growth period and because of that salaries would rise every year,” he says. “When the economy was rising, psychologically they had it easier than us. Nowadays there’s a lot of uncertainty and gloomy talk about the future.”

The National Tax Agency says average annual salaries, including bonuses, fell in nominal terms every year but one in the decade to 2009, sliding 12 per cent from Y4.61m to Y4.06m ($52,000). Repeated bouts of deflation mean real incomes have fallen less, but analysts say lower bonuses and salaries have further undermined already weak consumer sentiment and therefore reduced overall economic growth.

Japan used to congratulate itself on being a middle-class society, a definition based in part on government surveys that showed more than 90 per cent of citizens defined their economic position as “lower-middle”, “middle” or “upper-middle” as opposed to “higher” or “lower”.

Such self-assessment has changed only slightly in the past two decades, but the self-congratulation has been replaced by anxiety about job security and growing inequality.

Japan’s biggest manufacturers now rely heavily on contract labour, leaving around a third of the workforce without even the much-reduced security of a staff position. Sociologists fret about the emergence of a new class of “working poor”.

Indeed, poverty rates rose sharply from the mid-1980s to the late-2000s, with nearly 16 per cent of the population living on less than 50 per cent of the median household income by the end of that period, according to the Organisation for Economic Co-operation and Development.

With two salaries – each close to the national average – the Furukawas are far from poor. They have a small but nice flat in one of Tokyo’s leafier neighbourhoods, take a foreign holiday once a year and are still able to save much of their income.

Yet like middle-class peers around the developed world, they wonder how to shoulder the cost of expanding their family. Both went to private schools, but that looks unaffordable for their own offspring. They once imagined having two or more children; now budget considerations are nudging them toward settling for one.

But along with uncertainty has come flexibility, even freedom.

Mr Furukawa left the department store for a better-paying internet-related job at a small company, then took a substantial pay cut to take his current job at a digital start-up.

Such ventures are risky, but he takes heart from the knowledge that the internet and social change is making it much easier to start new companies in Japan than it was for past generations. “I have confidence that I can do something,” Mr Furukawa says.

Agnes the ageing suit

2011-11-29T19:59:00.001+01:00

By James Crabtree

As the world’s population gets older, how are we going to manage? Innovative approaches are being developed at the MIT Age Lab

James Crabtree climbs into the Agnes ageing suit, designed to mimic the physical restrictions of old age. A plastic inner harness and elastic bands attached to the feet and hands imitate the movement limitations created by spinal problems, while foam wrist, knee and neck pads simulate the symptoms of arthritis. First constructed in 2005 by a team of MIT researchers with backgrounds in psychology, ergonomics and exercise physiology, the suit has been used by companies as diverse as Siemens, Daimler and General Mills. The latter experimented with it to understand, for instance, the difficulties elderly consumers face when opening cereal boxes

It was only after a couple of hours in the suit that it hit me. I was exhausted. Putting it on hadn’t been that hard, although, standing in a windowless classroom in Massachusetts Institute of Technology’s AgeLab, I did need help from a researcher to hand over the components. First came the industrial blue overalls. Then the stiff foam knee and elbow restraints, bulked-up versions of those white tubes you wear to recover from a sprained ankle or wrist. Then a series of elastic straps and wires, designed to make it difficult to stretch up, or bend down.

Hard hat with elastic straps to reduce head movement and stretching ability

The hat looked like nothing special – the generic sort worn on building sites – until more straps were attached, dragging my head down and lending a distinctly elderly arch to my back. Then there were the shoes, softened with special spongy soles that made stepping down stairs alarming. I began to walk carefully, fearing a fall. Basic tasks became difficult. Reaching high objects was a struggle, as was a simple chore such as sweeping the floor. The suit’s goggles turned my vision yellow, while the double-layered plastic gloves meant the touchscreen on my phone no longer worked.
Yet it was the cumulative effect that took its toll. As I was shown round by Joseph Coughlin, the AgeLab’s amiable 50-year-old founder, I felt more and more worn out. The researchers call the outfit Agnes, or Age Gain Now Empathy System, and see it as a carefully designed tool to help businesses adapt their products for elderly consumers. But, after an afternoon inside one, I didn’t feel especially empathetic. I felt beat.
I had come to Boston to meet Coughlin on a rainy June morning, to learn about innovative approaches to the problems of an ageing society, and, in particular, to discuss how people could avoid moving into retirement homes in old age. Probably America’s most prominent ageing expert, Coughlin is a fixture on the conference circuit, and a doyen of White House advisory committees. His enthusiasm for the subject is infectious: he seems almost to bounce as he talks, his silver and salmon bow-tie bobbing up and down. The garment is something of a trademark: on his office wall, five further examples are mounted and framed in a glass box, a gift from one of the lab’s many corporate partners.

Joseph Coughlin, founder of MIT’s AgeLab

As we walk, Coughlin points out other age-related gadgets: a set of two-way monitors allowing distant children to check in remotely on elderly parents; a sensor-enabled “smart trash can” to measure how much food is being eaten; and, most charmingly, a furry white robot seal, designed to provide stimulation for a dementia sufferer.
Yet Coughlin balks at the idea that technology alone can solve the many problems thrown up by an ageing population. Instead, he argues that every social and economic institution – from transport and housing to education and commerce – must be reinvented, especially if many millions more are to avoid the indignity and expense of a final trip to a nursing home. “We need a vision that says ageing is not just about the frail. Ageing is about all of us, and how we keep people productive for as long as possible,” Coughlin tells me. “What we’re left with is a crisis, where we’re using yesterday’s social and policy models to address today’s new ageing population. It is a fundamental disconnect.”
The disconnect Coughlin describes isn’t difficult to understand. We are living longer. Much longer. And picking up the tab is going to be expensive.

Paro the seal. Paro is an animatronic ‘therapeutic’ robot baby seal, designed to comfort elderly patients suffering from dementia. Paro responds to touch and sound, waking up and getting sleepy depending on the frequency with which a user interacts with him. Although born in a lab, Paro is now commercially available, with many thousands of units sold in Japan since it was first put on the market in 2003

The first American baby boomer reached retirement this year. For the next 19 years roughly 10,000 more will retire daily, doubling the population over 65m to 72m, or one in five Americans, by 2030. The same is happening in Britain, where the elderly population has now outgrown the young. And it is the very oldest demographic that is growing most rapidly: the Office for National Statistics says the number of over-85s will more than double by 2035, to 3.6m. But that’s nothing: by then there will have been a seven-fold increase in centenarians too.
This so-called “silver tsunami” stems from a seemingly unstoppable increase in longevity, driven in part by improvements in medical technology. American demographer James Vaupel has shown that human life expectancy in most advanced nations has increased in a linear pattern, rising by about three months a year for the past 170 years. Some experts think this trend will flatten out, but as yet it shows no signs of doing so. A 2010 study in The Lancet predicted that, assuming it keeps going, half of the babies born since 2000 will live to see their 100th birthday.
As a result, pension systems designed for a decade-and-a-half of retirement now face being stretched over three decades instead. Social care systems are also in crisis, as the scandal over Britain’s bankrupt private care home provider Southern Cross all too readily demonstrated. And the problem is going to get worse: one in 10 of those in their late sixties requires some form of daily personal help, but the number rises to around half of those over 85.

Spongy-soled shoes affect mobility and balance

Yet nursing homes are expensive, with annual costs in the US ranging from $78,000 for the average nursing home to $194,000 for full-time home-based care – a bill only a tiny fraction of Americans can hope to afford. The British government’s recent Dilnot review of social care proposed a £35,000 cap on the fees that any individual, or their family, would have to pay. Yet this still leaves a funding gap – likely to grow to around £6bn a year by 2026. And all of this at a time when government budgets across the western world are being cut.
The debate about how to fund long-term care hides another issue. No matter how wisely the current system is reformed, this remains a system no one actually wants to use. Indeed, as a 2005 study from the American Association of Retired Persons (AARP) points out, around nine in 10 of those shortly to retire express a strong preference to stay in their existing homes during their retirement.
Back in his office, Coughlin is clear that current care models no longer work. “The senior living industry, from independent living on a campus to nursing homes, at the very best is under question, if not under siege,” he says. “Retirement in the future is not going to be about moving to the beach or to the golf course, even if you can afford it. Ageing well is about living in an environment that has the intensity and the density of activities that keep you engaged and healthy.”

A harness sits around the waist and legs

In part to help realise this vision, Coughlin persuaded MIT to allow him to set up his lab back in 1999. He was frustrated by traditional academic approaches, which treated ageing largely as a medical problem. There were experiments to coax mice or worms into living longer, and money to help cure diseases. But the result was what he calls the longevity paradox: “We spend billions of dollars trying to live longer, but no one puts any thought or any investment into how to live longer, better.”
Tools like Agnes proved especially useful in exploring one sector that Coughlin sees as critical to the future: transport. Here, as in other areas, technology is part of the answer – cars augmented with clever information systems can make drivers more aware of hazards and obstacles, and so on. MIT’s AgeLab even includes a driving simulator housed in a full-size cherry-red Volkswagen Beetle, with sensors to monitor driver eye movements and pulse rates.
Yet the wider issue of driving is one technology can’t solve. Seven in 10 Americans live in rural or suburban locations. For many, public transport isn’t an option. Most will eventually get too old to drive. Coughlin puts it like this: “Even if I keep you healthy and bring meals to your house, if you don’t have transportation you have the same accommodation as a prison.” Without new ways to travel, the options many elderly people face are grim. But that isn’t the only problem.

Elastic straps to reduce mobility

The tragic consequences of a generation of elderly drivers unwilling or unable to give up their car keys were brought home to Katherine Freund more than 20 years ago. Her three-year-old son Ryan was knocked down by a car driven by an 84-year-old man, in front of their suburban home in Maine. The driver suffered from dementia. Ryan ultimately recovered, but at the time he suffered severe injuries and fell into a coma. “My little boy was run over by an apparently nice old man, who thought he had hit a dog,” Freund tells me. “So I began to think about how in the world that happened, and how I [could] make sure that it never happens again to another little boy, and another nice old man.”
Having heard about her two-decade-long campaign, I drove up from Boston to visit Freund’s office, housed in a converted mill a few miles outside Portland. The city is the largest in Maine, which also happens to be America’s most aged state – making it a test-bed for ageing and innovation. Freund is small, carefully dressed, and has a quiet, intense voice. As we talk, sitting around her boardroom table, she pulls out a chunky ball of blue wool and begins to knit.
For a number of years after her son’s accident, she tells me, she turned the problem over in her head. Most elderly people have no alternative to cars. Public transport is limited. Taxis are expensive, or unsuitable. There are few rules to stop you driving. Faced with a choice between giving up either their cars or their freedom, most elderly people drive for longer than they should. And, as a consequence, older drivers have the highest accident rates of any group apart from teenagers.

A folded Agnes ageing suit

Freund’s solution was ITNAmerica, an innovative not-for-profit organisation that brings together volunteers, vehicles and clever computer software to provide around 50,000 subsidised car rides a year to elderly people across the US. The organisation is, in effect, a cheap, community-run taxi service staffed by a mix of paid and volunteer drivers. Launched in Portland in 1995, it charges an annual $40 individual membership fee and an average of $9 a trip, much less than a regular taxi. Partially supported by charitable grants, the service has now expanded to more than 20 cities across America.
The organisation’s HQ seems low-tech, right down to the room for a taxi-style dispatcher. But behind the operation lies a clever software package that the organisation had to build from scratch, using complex algorithms to match riders and volunteers. ITN’s other bit of ingenuity comes from its use of credits. Volunteer drivers build them up – most are over 60 themselves – and can then cash them in when they choose to stop driving. A volunteer in Los Angeles, meanwhile, could build up credits to donate to an elderly parent on the other side of the country. Freund has also struck deals with local supermarkets, so both ITN and its users get rewarded if they take a trip to the shops.
At ITN’s headquarters I meet Sandra [not her real name], a regular user in her late eighties. She has neat white hair and is dressed in a green cagoule. Speaking clearly but slowly, she tells me she suffers from a degenerative joint disease, which made it difficult to turn her head while driving. She had all but given up on her car, relying on ITN instead. Recently, she sold her car to the organisation, too, earning extra ride credits in return: “My insurance was due in April, my automobile registration in June, and a new driver’s licence in August. I thought: this is ridiculous!”

Miss Daisy. Housed in a cherry-red Volkswagen Beetle, Miss Daisy is a driving simulator designed to test the effects of cognitive distraction and medication use on older drivers. The car now sits permanently within the AgeLab, having been winched into the building via a modified elevator shaft

Sandra’s decision to sell is just one more small victory for Freund. Attitudes are also changing, she says. When she first suggested unsafe elderly drivers ought to be banned she received hate mail, mostly from elderly drivers themselves. Now she thinks more people recognise the problem. ITN still has to find a way to be self-funding, but, having added an affiliate in a new city roughly every year since she began, her ambitions have grown: “We aim to do for transport for older people what Ebay did for flea markets,” she tells me.
It is a tall order. ITN will have to grow well beyond its current 50,000 annual rides to meet the demand from the roughly 14m Americans Freund says will need alternative means of transportation by 2030. Still, back at MIT, Joe Coughlin is optimistic: “ITN is easily the most innovative transport project I have seen in 20 years. I think that Katherine is on a footing to do for alternative transportation for the elderly what Ralph Nader did for auto-safety.”
. . .
Just getting around, however, isn’t enough to ensure a contented old age. In Boston I meet another woman who began to worry about the wider difficulties around a decade ago. Susan McWhinney-Morse had lived in downtown Boston’s elegant Beacon Hill neighbourhood since the mid-1960s. She had counted Senators John Kerry and Ted Kennedy as neighbours, and raised four children. But as retirement loomed, she, along with a group of about a dozen local friends, began to fret about their options.

Residents of Beacon Hill Village

Lively though it was, Beacon Hill was not especially well designed for the elderly. Help from the government was limited to the poor or disabled. Visits to nearby assisted-living facilities and nursing homes convinced her such places were dull, isolating and expensive. “This was a group who weren’t going to go out to the ‘burbs, to a warehouse, to be warehoused for the rest of their lives. No way,” she tells me. “I thought, this is where I come from ... I’m simply not going to go.”
Two years later, in February 2002, she launched Beacon Hill Village, a charity designed to support the elderly population in the area. Like ITNAmerica, help with transport was a big part of the plan. But the group added discounts at local stores and medical facilities, and a programme of social activities, ranging from political discussion groups to trips out of town. A range of volunteers and paid professionals were available too, to help with everything from odd jobs to more formal care services.
More unusually, the organisation provided a concierge-style phone line, which members could call for advice on pretty much anything they wanted, whether it was a medical issue or finding a local handyman. Some used the service for more unusual purposes: one inherited an antique lamp shade and rang up asking how to get it repaired; another wanted a trip to a local horse race track to pick up her winnings.

Smart trash can. Part of the AgeLab’s 'E-Home project' to redesign living arrangements for older people, the smart trash can uses radio frequency identification (RFID) antennas to tag objects in a kitchen. This allows the bin to sense when items have been used or thrown out – letting distant family members or caregivers look out for unusual eating behaviours

The idea caught on: around 400 local residents have now signed up, each paying $640 for individual annual membership. The concept attracted wider attention too, especially after an article about the organisation appeared in a magazine sent out to 30 million members of the AARP. A range of imitators began to spring up, and now similar villages exist in 64 communities across the US.
Sitting around a table at the organisation’s Beacon Hill office, McWhinney-Morse explains her vision for this “village movement” in grand, historical terms. “We were the generation that, after the second world war, got into our cars and drove to college and never came back,” she says. “I can remember going to a department store with my grandmother, and before we got back home the goods were delivered. That world died with the war. And what that world did was help to support older people in their own homes.” It is these networks of support that must now be rebuilt.
Implicit in the movement is a further rejection of the idea of moving away from home to retire. McWhinney-Morse mentions Del Webb, the American developer who built Sun City, the famous retirement community in Arizona. “His model was: come to retire, come to Arizona, come play golf. But don’t die here, because we have no facilities.” However, she also admits to doubts about how replicable the Beacon Hill model can become. It was never designed, she tells me, entirely to replace a nursing home or long-term professional care.
But back up in Maine, I met one couple who claim to have found just that answer – a new, inexpensive means of caring for elderly people who otherwise would need to go into a home.
. . .
Jim Maxmin and Shoshana Zuboff make unlikely saviours for the social care industry. An American, Maxmin spent much of his life as a businessman in Britain. He became chief executive of Volvo UK at the age of 34, and went on to lead both Thorn Home Electronics and later Laura Ashley – often shuttling back and forth across the Atlantic on weekends. Zuboff, a noted thinker on the impact of new technologies in the workplace, was one of the first women to join the faculty at Harvard Business School and was awarded tenure and an endowed Chair at an early age.

Jim Maxmin and Shoshana Zuboff are the founders of Elder Power

Maxmin and Zubboff’s genuinely is a marriage of ideas, given they are best known for co-authoring The Support Economy, a popular management book published in 2004. In it they argue that the frustrations consumers feel, especially when they are put on hold on the telephone, or otherwise badly treated, can only be overcome through an entirely new model of “distributed capitalism” with new systems of “deep support” for customers at its heart.
These ideas provide the background for the duo’s thinking on ageing, but the spark came from unusual coincidences beginning with their decision to move to the country. Keen to raise a family, they bought a disused dairy farm in the picturesque seaside town of Damariscotta, about three hours’ drive north of Boston in rural Maine. Their first son was born, and they began to get involved in the local community, giving presentations about their work.
They also met a local doctor, Alan Teel, who had started a business using webcams to monitor elderly patients who wanted to remain in their homes. After years of struggle he was unable to cover his costs. Around the same time a budget crisis saw the state of Maine cut the support it provided to Damariscotta’s private residential care home, threatening it with bankruptcy.
Both got Maxmin thinking. His experience at Thorn Home Electronics, which included Radio Rentals, taught him that if you can accelerate the depreciation of a piece of technology, such as a webcam, you can then give it away to a person who would otherwise not be able to afford it. Overheads could be lowered further if local people could be persuaded to volunteer as receptionists or bookkeepers, or simply to check in on elderly people at home. The care home’s building could also be an asset: its rooms could host other medical services, while its kitchen could be used to cook food for non-residents.
Maxmin spent long evenings poring over spreadsheets, puzzling over how to make the numbers add up. Eventually he hit upon a combination that seemed to work, and Elder Power, as the new organisation came to be called, was launched in 2008. It offers different packages of care, ranging from $100 to $600 a month, for which customers receive a mixture of visits and daily phone calls, along with cameras and motion sensors to monitor their wellbeing. More personal support – including transportation, help with meals and bathing – is provided too, although some of it costs extra.
Publicity came gradually, first by word of mouth then through presentations at local churches and community groups. A handful of elderly people joined, then a few dozen more, with the group eventually growing to more than 100. Much like Beacon Hill Village, the project aimed to use local facilities. But unlike Beacon Hill, Maxmin and Zuboff’s business takes all comers, often providing intensive support to those with severe conditions, including Alzheimer’s.

The prototype AwareCar, a souped-up dark red Lincoln MKS, uses on-board eye-tracking cameras to measure the effects of fatigue and distraction on driving ability, while sensors measure heart and breathing rates. The car has helped researchers understand what type of information helps to focus, or distract, elderly drivers on the road

More importantly, Maxmin says, his model worked, providing almost all of the services associated with a nursing home, at a tiny fraction of the cost. Zuboff wrote up the experience as a case study in a recent issue of the management journal McKinsey Quarterly. Her figures showed that while the average monthly cost for nursing-home care in Maine remains at around $7,000 – rising to $24,000 for 24-hour home care – Elder Power allowed its members to stay in their homes for an average cost of $702 a month.
Maxmin admits there are no miraculous solutions to the problems of a fast-ageing society. We will all have to work longer, save more and pay more in tax to cover the costs of a world with a greyer population. Even so, he thinks models like Elder Power can have a much wider application. Perhaps moments like the collapse of Southern Cross, he tells me, could (in the right hands) become moments of opportunity. More generally, models like Beacon Hill Village, ITNAmerica and Elder Power show glimpses of a future in which more elderly people can stay in their homes for longer. All three use innovative technology, make use of assets in their local community and bring together the resources of local businesses, volunteers and the state to solve problems none could have solved individually, at reasonable cost.
Back at MIT, Joe Coughlin also refuses to be downbeat. “I would argue that longevity is probably the greatest achievement of human kind that has gone ignored. If you talked to anyone and said, ‘congratulations, you’re going live 30 to 40 years longer than your grandparents did in the 1900s’, that would be seen as a bonus prize.” With a bit of ingenuity, it’s a prize worth taking.

The Political Sociology of Stress

2011-11-29T19:56:00.001+01:00

by Michael Liebig

At a graffiti-painted wall in a run-down building in Frankfurt, I recently read the following sentence: “The Essence of the 21^st Century in One Word: Stress”. Well, we 're only into the 11^th year of the 21^st century. And the 20^th century with its “hot” and “cold” world wars was certainly extremely stressful. Nevertheless, this sentence contains a bitter truth: There is a wide-spread and deepening sense of social-economic insecurity in Western societies. Existential insecurity is the breeding ground for stress which in turn aggravates the sense of insecurity.
Important here is the fact that the sense of insecurity is not limited to the underclass of badly educated unemployed and other marginalized social groups. A feeling of insecurity has intruded deep into the middle class. In Britain, we have just witnessed how the underclass went into a violent rampage of plundering and arson, but the precarious social-economic situation of the British middle class – stuck in the highest level of household debt worldwide – seems to me equally or even more worrisome. What has happened in Israel during the past weeks may be a sign of the times: Several 100.000 middle-class Israelis demonstrated peacefully against unaffordable costs for housing, medical services and education – adding up to social insecurity and endemic stress.
In continental Europe, there were neither mass rallies nor riots recently. But one of Germany's biggest health insurers, GEK Barmer, has published a shocking study: In 2010, 8,5% of its insured persons suffered from stress-related psychosomatic illnesses, in 1990 the number had stood at 3.7%. During the past 10 years (2000-2010), total stress-related psychosomatic illnesses increased by 117% in Germany.
The term “stress” was first used in the 1930s by the Hungarian-born medical scientist, Hans Selye, to describe the physiological reactions of human beings (and living creatures generally) when confronted with acute danger – be it a an attacking wolf or a fast approaching car with no sign of braking. That's natural or “normal” stress, helping to overcome short-term “crisis situations”. Since, the meaning of the term stress has been broadened to designate a protracted overload of physical, mental and/or emotional demands on human beings. This “abnormal” stress generates a broad variety of pathological – physical and/or psychological – symptoms ranging from severe headache or back pain to “burnout” and depression.

Why Stress has Become a “Social Disease”

Medical doctors and psychologists deal with individual cases of stress-induced illnesses. For social scientists, stress becomes an issue when it turns into a “mass phenomenon” affecting basic social relations in the family, at the work place or in the education system. “Bad” stress is not spread by bacteria or a virus and it's no genetic disease either. Social and economic conditions – and norms – in society make a growing number of people sick. Thus, stress cannot be seen merely as the sum of individual cases, but has become a social phenomenon affecting the lives of people across all layers of society: office workers, mothers, nurses, teachers, policemen, managers and technicians.
Why should social-economic norms make so many people sick? In trying to find answer, we have to go back to the 1990s, when social-economic norms in Europe began to change rapidly and dramatically. The continental European model of “Rheinish capitalism” became increasing undermined by the Anglo-American paradigm of “neo-liberalism”. The basic concept of man in these two socio-economic models differs greatly: In the normative concept of the “social market economy”, strongly influenced by both the social teachings of the Catholic church and socialist thinking, man is seen as structurally embedded in society. In the Anglo-American normative model, strongly influenced by both British liberalism (Adam Smith) and Calvinist Puritanism, man is seen as the “free”, individualistic and competitive homo oeconomicus. In the “social market economy” model, society's (and the state's) duty to care for the individual is a basic norm, while the homo oeconomicus is “on his own” – if he fails, he is a “loser” (and it's his own fault). This sketch of the two socio-economic models is simplified, but it should provide some insight into the power of norms for the development of society.
While Rheinish capitalism featured 1) long-term investment in the real economy, 2) steady, but rather moderate profits, and 3) cooperative relations between employers and employees, its Anglo-American counter-model featured 1) maximization of short-term profits, 2) focus on the financial and service sectors, and 3) the “flexibilization” of labor relations. Instead of a consistent re-investment of profits for research & development and the upgrading of production technology, the Anglo-American “shareholder value” paradigm diverted capital out of enterprises into financial investments promising maximum yields (anywhere in the world). The state – the anchor of Rheinish capitalism – was declared a bureaucratic monster which supposedly vastly overtaxed the economy's “top performers”. Business leaders, politicians and the media demanded (and got) tax cuts for businesses, notably the financial “industry”, which, however, uniquely profited from Europe's tax-financed (and world's best) public infrastructure, notably education, transportation, energy, and social services.
“Old Europe”, it was said then, lacked dynamism and competitiveness compared to the USA and Britain. The labor costs in Europe, it was asserted then, were far too high and the labor market much too rigid. Supposedly, German workers had to compete with the wage level in Vietnam. One wonders, what had happened to common sense? Particularly Germany's competitiveness has always been based on three factors: the quality of its (high-cost) labor force in high-tech production, stable, cooperative labor relations and its excellent infrastructure. This combination has guaranteed Germany's unique economic competitiveness internationally.
But these pillars of Germany's economic strength were badly undermined (Thank God, not destroyed) during more than a decade – up to the 2008 “financial crisis” when the Anglo-American economic model collapsed. But in the meantime, a lot of damage had been done. The normative paradigm shift towards roughshod social competition and penalizing “losers” has led to wide-spread and growing social insecurity. Pope Benedict recently spoke about the “wounds” in society due to a normative paradigm of “success at any cost”. And here we are back to the dramatic rise of stress-induced illnesses.

Stress, the Family & Demography

The July 27 science supplement of the Frankfurter Allgemeine Zeitung carried an interview with the sociologist Hartmut Rossa, in which he explains the consequences of the normative paradigm of
“total competition” when extended from the economic sphere into society as a whole. He first points to the rise of job insecurity, job rotation and “patchwork jobs”. In Germany, there are currently 2.4 million people “self-employed”: not high-income doctors or lawyers, but low-income teachers, nurses, drivers or waiters.
Then Rossa comes to his central point: The first victim of this trend is the family – the core element and foundation of society. Parents lack the time and energy to adequately “perform” in their job(s) and vis-a-vis their children – resulting in guilt feelings. The “overload” often becomes a contributing factor for divorce and “patchwork families” – often resulting in psychological damage for the children. And often, the sense of overload leads to the decision not to have children – resulting in the dramatic demographic decline across Europe during the past 20 years.
Rossa emphasized that empirical surveys clearly show that the vast majority of young people want the “traditional” family with children and with secure jobs for the both parents leaving them enough time and energy for family life. The latter also involves the availability of sufficient time and energy for the great contingencies if life: birth, decease, old age and death. Rossa points to the fact that the emotional security of the family is the most important (potential) source of stress neutralization. He sums up his observations by referring to a famous sentence by the philosopher Theodor W. Adorno: “You cannot live the right life within the wrong one”.

Stress: The Enemy of Economic Innovation

To address these societal “wounds” and to heal them, is not a matter retrospective nostalgia over the “good old days” of Rheinish capitalism. The stress-induced dissonance in society is an existential threat to cohesiveness of society, which necessitates corrective action.
While stress is the result of socio-economic norms which proclaim to promote economic “efficiency”, in reality, stress has become a serious economic problem. Sick employees can't work, and if they work, they are not productive. Far from being the dynamic motor of innovation, stress is the enemy of innovation – the essence of the modern economy. Innovations depend on creativity which, in turn, depends on a sense of personal security. Creativity is not easy-going bohème, but hard work – and the creation of innovations it takes time. The foundation of lasting economic success is long-term planning and investment: 5, 10 or 20 years – not the next “quarter”.
It seems that in Europe (some) business leaders and even some economists begin to realize that the “stress regime” in the economy and society as a whole is simply counterproductive: It doesn't pay off in terms of tough business calculation – when look beyond the next “quarter”. That the idea of “work-life balance” has become fashionable, seems to be an indication of a new thinking. I guess that there is a growing realization that, if Europe wants to remain economically competitive vis-a-vis Asia, a renaissance of the principles of Rheinish capitalism is the way of the future.
But, isn't that just wishful thinking in view of the revolution in “communication technologies” which have fostered an irreversible speed-up of life. Is that not the other principal cause of stress? How should the stress regime in society be reduced when people submit to the tyranny of mobile communication gadgets – not only at the work place, but at home, when traveling or making a walk in the woods with their children?
I would argue that technology as such is never the problem – be it nuclear energy or smartphones. Technology, including digital communication technology, does not intrinsically dictate social behavior. Social norms determine social behavior. Therefore, one should not use technology as a pretext (or excuse) for stress-generating norms. When the dominant social norm is competition and “efficiency” around the clock, people will not turn off their smartphones when dining, attending a cultural or religious event, or even when sleeping. When the normative order emphasizes “work-life balance” and the integrity of family life as vital for society and the economy, people will turn off their smartphones when they need to left alone.
Modern communication technology has unquestionably raised the (technological) productivity in the economy. Why should communication technology not be seen a chance to organize life in ways that generate free time and energy – to be spent in family life, cultural and religious recreation or social and political activities? The latter being absolutely essential ingredients for high and sustainable productivity levels of the labor force in a modern economy.
The “stress regime” in society has been the consequence of a wrong directionality of basic social-economic norms. When prevailing norms threaten in the cohesiveness and viability of society and the long-term productivity of the economy, they have to be changed. It wouldn't be the first that societies do learn their lessons from past mistakes.

© The Political Sociology of Stress , Michael Liebig

Такси, помощи и субсидии няма да зависят от минималната заплата

2011-10-06T10:12:00.002+02:00

бел.ред. — Сега като отвързаха цените колко взимат партиите на глас ще стане едно крадене... не е майка работа

Правителството реши окончателно да отвърже от минималната работна заплата таксите за преглед при лекар, субсидиите за партиите и още много плащания, чийто размер досега зависеше от движението на най-ниското трудово възнаграждение. От догодина повечето от тях ще се определят в твърда сума, а промяната им ще зависи от фактори като инфлация и др. Обвързани с минималната заплата остават само плащания, които имат характер на трудово възнаграждение като социалните помощи за деца с увреждания, заплатите на приемните родители, възнагражденията на субсидирани от държавата дейности.

Проблемът с обвързването на куп социални и др. плащания с минималната заплата се появи покрай увеличението й от 240 на 270 лв. от 1 септември. Поради липсата на достатъчно средства в бюджета не се промени размерът на тези, за които не е записано изрично обвързване, но досега са се движили успоредно с промяната на минималната заплата. Например помощите за майките студентки и за отглеждане на дете не бяха увеличени заедно с минималната заплата от 1 септември.

Кабинетът прие да бъдат променени 16 закона, 8 наредби и 5 правилника. Предложенията трябва да бъдат направени от ресорните министри до 1 ноември.

Всички плащания, които имат характер на такси, от догодина няма да зависят от минималната заплата. Таксата за преглед при лекар например ще е фиксирана сума, а не както досега – 1% от минималната заплата. Занапред размерите на таксите ще зависят от разходите по услугата.

Плащания с характер на помощи също няма да са свързани с минималната заплата от догодина. Отвързват се и свързаните досега различни по вид премии, отличия и т. н. Размерите им ще са конкретни суми. Парите за кредитиране на студенти и докторанти, заплащането на членове на различни комисии също ще зависят не от най-ниската заплата, а от спецификата на работата.

Субсидиите за партиите също няма да са 5% от минималната заплата за всеки спечелен глас, а твърда сума.

Искане

От Националното сдружение на общопрактикуващите лекари настояват потребителска такса да плащат всички пациенти. Сега от нея са освободени хора с редица тежки заболявания, бременни жени и инвалиди, но сумата не се възстановява на лекарите. От сдружението предлагат да се определят групите, които ще ползват това подпомагане с политическо решение. При посещение при лекар освободените да плащат такса, а срещу документ тя да им се възстановява от съответните институции.

От Министерството на здравеопазването заявиха, че предложенията на сдружението на лекарите са постъпили във ведомството и се разглеждат, но все още не е ясно какво становище ще бъде взето по тях.

Ascent and dissent

2011-10-05T21:43:00.003+02:00

"Russia needs more successful young entrepreneurs, therefore, governors should have more children!"

At first it may seem a non-sequitur. But in Russia the joke is obvious, cutting to the heart of a growing source of discontent among the young: routes to professional success are fewer and fewer, while the offspring of top provincial officials and the like do well.

"They're just plain lucky" was the sarcastic headline in Moscow's Vedomosti newspaper on an April expose of the uncanny business success enjoyed by the children of provincial governors. Vedomosti (part owned by the Financial Times) uncovered the case of a 25-year-old daughter of the governor of Sverdlovsk province in the Urals who co-founded and made a Rbs126m ($4.5m) investment in a timber mill, after just a few years working for a Moscow accounting firm.

Many children of the elite find their route to the top an easy one. The son of the head of the Federal Security Service is president of the north-west regional branch of VTB, the second-largest bank in Russia. The son of the chairman of Russia's national security council is president of Rosselkhozbank, another of the country's largest lenders. The list goes on.

For many, the lesson is stark. While income distribution in Russia creeps towards Latin American levels of inequality, having widened notably since the turn of the millennium, the state has incubated an ever more entrenched and inaccessible elite that now controls government and business, and jealously guards its privileged domain.

Connections and nepotism are the rule and social mobility is grinding to a halt. "Unless you have connections it's impossible to find a job," says Vladimir Aleshkin, a recent graduate from Moscow State University with a degree in Arabic, who has spent months pounding the pavement and looking on the www.jobs.ru internet site for work, with little luck.

With an eye on the Arab spring protests in the Middle East, blamed by many experts on the lack of opportunities for advancement for a younger generation growing up in authoritarian regimes, some Russian politicians have started to examine the problem of weak social mobility in earnest. Some suspect that the entrenchment of an upper class may be behind the falling popularity of Dmitry Medvedev, the president, and Vladimir Putin, prime minister, as a presidential election approaches next year, as well as a rise in nationalist violence since late last year.

As one measure of the stasis, although reshuffles have taken place lower down, the country's top 70 officials have not changed at all under Mr Medvedev, says Olga Kryshtanovskaya, a sociologist and member of the ruling United Russia party.

That has created annoyance in the tier below and translates down the chain into unrest at the bottom of the social ladder. A study of focus groups across Russia by the Moscow-based Centre for Strategic Research predicted in April that the ruling tandem of Mr Medvedev and Mr Putin would face a "crisis of legitimacy" as early as the autumn. Polls taken by the Public Opinion Foundation, a research agency that works with the Kremlin, show the "protest mood" has grown.

Mikhail Prokhorov, billionaire leader of the Right Cause party, a business-friendly grouping that plans to run in December parliamentary elections, told a magazine interviewer recently that Russia reminded him of Egypt before the fall of Hosni Mubarak.- "The situation here is no better. It's the Soviet model," he said, pointing out how rapidly political circumstances can change. "I don't think in July 1991 anyone realised what was going to happen in August," he added, referring to the coup that brought down the USSR that month.

Mikhail Chernysh at the Russian Academy of Science's Institute of Sociology says the lack of social mobility is a problem common to many large emerging economies, such as Brazil and India, where inequalities of wealth are even higher.

In the developed world, the same is true of the US. But in Russia the problem is newer: just two generations ago, virtually everyone in the Soviet Union - from doctors to factory workers - had the same flow) standard of living. Now, Russia's resource-exporting economy cannot create enough skilled jobs for the vast number of talented and highly educated graduates, many of whom instead leave to work abroad in places including Silicon Valley and the City of London. The outflow of emigrants is thought to be roughly 100,000 a year.

"Russia is an Oil and gas exporting economy, and oil and gas production does not require large amounts of highly qualified labour," says Mr Chernysh. "Only 15 per cent of jobs are highly skilled, so.under present circumstances that is the largest that the middle class can be."

To some, the monopolisation of the state by a nepotistic and increasingly inaccessible elite reminds them of the final days of the Soviet Union, before the perestroika reforms led to social explosion and the collapse of communism. While the Communist party was the traditional route to the top, gaining advancement within its ranks became an ever slower affair. "The same process which led to the end of the USSR is happening now," says Larisa Kosova, a professor of sociology at Moscow's Higher School of Economics, who has researched social mobility in the last three decades of the Soviet period, showing how it progressively worsened until the late 1980s.

Measuring income inequality and social mobility today in Russia is admittedly difficult. The data do not capture the small but stratospherically wealthy Russian oligarch class -"They don't fill out surveys," quips Mr Chernysh - and income data are sporadic and anecdotal. So it is hard to study such things as the correlation of children's income with their parents. But what is clear is that new college graduates find it harder than ever to get a job. Moreover, half the graduates interviewed by Mr Chernysh confessed they used family connections to land a position. Even those who find work are paid a pittance, says Mr Alekshin, the Arabic graduate. That extends from the humanities into science, he points out: a starting salary for a nanotechnology engineer, at Rbs15,000 a month, is Rbs1000 less than a street sweeper makes. Across the economy, meanwhile, real wages are at best stagnant as inflation rises. "The problem is not so much in the growing income inequality," says Ms Kosova. "The problem is that the channels for moving up are blocked."

Increasingly, she says, the only route for social advancement is the bureaucracy. Recognition of this is reflected in numerous opinion polls that show the public sector as the preferred career path. "All my students in the 1990s wanted to go into business. Now they want to be state bureaucrats," Ms Kosova adds. "The basic problem is that the state now once again has control over all the channels of social mobility."

That is eerily familiar. In a recently published study, she traced the decline in social mobility in the Soviet Union from the Stalin years to the fall of communism. Such social data on the USSR are notoriously hard to come by, but in tracing the careers of hundreds of top-level bureaucrats from 1953 to 1988, she found that under Joseph Stalin the time it took for the average bureaucrat to reach his or her first "nomenklatura" level job, the cream of the Soviet elite, was eight years. By 1988, on the verge of the communist collapse, it had become 23 years.

Inevitably, it was the repression of the Stalin era that enabled the relatively rapid promotion of Soviet cadres, when nomenklatura were purged and shot in record numbers, opening new rungs on the social ladder. "When the meat grinder was working, there were plenty of free places. But as soon as the repressions stopped, so did social mobility," she says.

The end of communism created chaos, but the economic liberalisation under the presidency of Boris Yeltsin

opened the way for some Russians to become ultra-wealthy, creating a class of oligarchs. "Suddenly, the state was not the only elevator to the top -there were plenty of alternative ways to reach the elite, especially through business," she says.

In the 2000s, under Mr Putin's presidency, two opposite tendencies occurred. Real incomes steadily rose, doubling between 2000 and 2008, giving average Russians who were living in the grip of poverty in the 1990s the chance to travel abroad and have a higher standard of living.

But while middle-class comfort became achievable for many, the chance to reach the elite became harder. As the state seized back the commanding heights of the economy, the private sector route to social advancement dried up. The state grew fast during the oil-fuelled growth years under Mr Putin, with the number of federal employees rising from 866,000 to 1.5m between 1999 and 2009, according to Rosstat, the official statistical service.

Signs do exist that Russia's leadership understands the problem. In an interview with the Financial Times in June, Mr Medvedev criticised the growing size of the state sector.

"When I went to university and a bit later, everybody wanted to be economists and lawyers," he said. "However, I have learnt that many young people want to be state officials; not business people, lawyers and economists, let alone cosmonauts and engineers, but civil servants." Opportunities for corruption were also a motive for seeking such a career, he said.

Last year, Mr Medvedev pledged to cut the civil service by'up to 20 per cent. He has introduced economic liberalisation as a boost to the private sector. But it is unclear whether the system will tolerate reform or if Russia is destined for yet another social explosion. United Russia's Ms Kryshtanovskaya says that in spite of a lack of movement at the very top, among leading bureaucrats such as governors there is more turnover than in the Putin era - 38 per cent of these officials have been moved or sacked in Mr Medvedev's first three years as president, compared with 24 per cent under Mr Putin.

Yet without comprehensive economic reforms, aimed at creating more skilled private sector jobs, social mobility in Russia will probably continue to decline. The consequences are anyone's to. guess - but they are unlikely to be joked about.

Economic reform

Moscow seeks to shift skilled into services

Russia's answer to Silicon Valley is scheduled to be up and running by 2013 as a hub for investment in what the Kremlin hopes will be a growing technology sector, writes Charles Clover.

The business park planned for the high-end Moscow suburb of Skolkovo symbolises President Dmitry Medvedev's modernisation drive, focused on boosting service industries. He has also announced plans to turn the capital into a global financial centre by streamlining regulation and attracting foreign banks.

Service industries could alleviate a chronic lack of skilled middle-class jobs, reckoned to account for only 15 per cent of gross'domestic product, and expand social mobility.

While the US and many other western countries made the transition from manufacturing to service-based economies in the 1970s, in Russia sectors such as finance and technology remain underdeveloped. Services form 51 per cent of the economy, according to the International Monetary Fund, compared with an average of 80 per cent for most European countries and the US.

Russia boasts a number of features that should give it a natural advantage in its quest to expand its service industries. It has a world-renowned education system and a higher income per head than Brazil, India or China, the fast-growing emerging economies that are the remaining Bric nations.

But it has disadvantages, too, including high labour costs, a result of the overvalued rouble; and low productivity arising from pervasive bureaucracy and regulation.

For western economies, the transition to services was not without cost. In the US, for example, the move of manufacturing jobs overseas in the 1970s and 1980s left "rust belt" cities I such as Pittsburgh and Detroit in crisis.

Russia's own manufacturing sector is already suffering. Many factories were closed in the 1990s. Alexei Kudrin, finance minister, says state subsidies for those in business today could total as much as 5 per cent of GDP.

A smarter way to spend these funds, many economists say, would be to retrain workers for service jobs and to let these manufacturing industries close.

US: Obstacles to progress

2011-10-01T11:45:00.004+02:00

When Rusiko Jibladze stepped off her flight to Dulles airport, gateway to the capital city of the richest country in the world, she was taken aback. The 48-year-old from formerly Soviet Georgia, this year making her first visit to the US, could scarcely believe what she saw.

“It was the airport that shocked me first – everything seemed to be so old and falling apart – and then the roads. I expected everything to be shiny and new, and instead it was grey and worn out,” Mrs Jibladze recalls. “All my life I heard how amazing America is, so I thought I’d find myself in a fairy tale. Instead it was so grim.”

Barack Obama understands Mrs Jibladze’s reaction all too well. Aware that crumbling infrastructure is holding back economic growth, the president has been talking about the urgent need to invest since before he took office. “America, it is time to focus on nation-building here at home,” he said in June, contrasting that task with efforts in Afghanistan.

Certainly, Mr Obama has tried to think big, portraying a vision of an America with the fast trains of France, the smooth highways of Germany and the internet connectivity of South Korea. Just as Abraham Lincoln had transcontinental railroads, Franklin Delano Roosevelt had the New Deal public works programme and Dwight Eisenhower oversaw the creation of the interstate highway system, Mr Obama saw scope for a post-recession infrastructure boom.

But increasingly partisan politics and a stubbornly weak economy have conspired to force him to act small. The impact of the $787bn Recovery Act, the package of tax cuts and “shovel-ready” infrastructure projects Mr Obama introduced when he took office, is petering out; and the wrangle over raising the federal borrowing limit has made any talk of spending almost impossible. “It’s a different time in Washington right now,” Robert Puentes, an infrastructure expert at the Washington-based Brookings Institution, says of the way deficit cuts dominate discussion. “Today everything is on the back burner.”

The president, who last year set an ambitious goal of doubling exports within five years, has signalled he will refocus once the debt ceiling debacle is over. “If we have a plan to get that done, then the next step is looking at bolder plans like infrastructure,” he said in a television interview last month. “Putting people to work, rebuilding. Not just our roads and bridges, but also broadband lines, high-speed rail – putting all those construction workers that used to be in housing to work.”

A senior administration official says the president will settle for incremental progress. “If we can’t do all of these things at one time, let’s do the things that we can get done, and over time they add up,” he says.

Such progress cannot come soon enough for business leaders such as Scott Davis, chief executive of UPS, the package delivery company for which a delay of five minutes a day per truck costs $100m a year. “The US is not going to be competitive with the rest of the world if we don’t have the proper infrastructure. It’s frustrating,” Mr Davis says, describing how moving goods by truck is eight times more efficient than by air, and rail is four times more efficient than trucking. Ships are the most efficient of all but ports are congested, he adds.

It is imperative to tackle the problem, he says. “The way we’re going to have jobs is by growing and exporting. We need to be able to compete with the developing world but we can’t unless we have the infrastructure.”

Indeed, the US spends only 2.4 per cent of gross domestic product on infrastructure – less than half the average of 5 per cent that prevails in European countries – and half the level of 1960, according to the Treasury. In its latest infrastructure report card, the American Society of Civil Engineers awarded America a D. One in every five bridges is classified as “structurally deficient”, requiring significant maintenance, repair or replacement. This was the classification held by the I-35W bridge in Minneapolis before it collapsed in 2007, killing 13 and injuring 145.

The number of miles travelled by cars and trucks has doubled in the past 25 years, but highway lane miles have increased by only 4.4 per cent. Demand for electricity has increased by about one-quarter but the construction of new transmission facilities has decreased by 30 per cent. The US now ranks 23rd for overall infrastructure quality, according to a World Economic Forum study.

Deteriorating surface transport infrastructure will cost the economy more than 870,000 jobs by 2020 and suppress GDP by $3,100bn, says the ASCE. If investments in surface transport are not made within the next decade, businesses will pay an added $430bn in costs and exports will fall by $28bn.

To bring surface transport infrastructure up from deficient to sufficient would require an additional $94bn investment in highways and transit systems, the report concluded. “If we continue to fail to make these investments, it will affect families, businesses and our place in the world economy,” says Kathy Caldwell, president of ASCE.

But such large numbers are a hard sell in Washington. Though some deficit-cutting proposals included plans to increase infrastructure spending, none came close to the level needed even to maintain roads, bridges and airports in their current condition.

There is little doubt infrastructure projects are a winner when it comes to creating jobs, even if only in the short term. “For every dollar spent, we get more out of infrastructure investment than anything else,” says Donna Cooper of the liberal Center for American Progress think-tank, a former deputy mayor of Philadelphia. “If you give $1bn in tax breaks, you’re not sure if it creates any jobs. But spend $1bn on bridges and you know it creates 18,000 jobs.”

However, efforts to promote infrastructure spending are bogged down in Washington over concerns about who receives credit for creating jobs, Ms Cooper says. “This is not because of the financial or the budget crisis – this is politics. It’s all caught up in the fight for the next presidential election,” she says.

Numerous proposals have stagnated on Capitol Hill. The previous five-year authorisation for highway spending, worth $285bn, expired in 2009 and Congress has failed to pass a new one, instead using a hodge-podge of extensions. With the latest due to expire on September 30, John Mica, Republican chairman of the House of Representatives transport and infrastructure committee, last month unveiled a six-year bill that would cut spending by about 35 per cent.

The Senate’s environment and public works committee responded with a two-year, $109bn bill that would keep spending at current levels plus inflation rather than cutting it. Though some Democrats are unhappy at maintaining the status quo rather than boosting spending, this proposal is more likely than Mr Mica’s to win bipartisan support. House Republicans “would vote down a Mother’s day resolution if it had extra spending”, he said, referring to the Tea Party caucus that generally objects to any increased spending.

Infrastructure should be a promising area for bipartisan compromise, says Ryan McConaghy of the Third Way, a left-leaning think-tank. “For the left it’s a job creator with immediate effects, like FDR’s New Deal or Eisenhower’s highway system. And the business community supports it because it makes investment decisions more attractive.”

Both the labour unions and the Chamber of Commerce, seldom on the same side of an issue, support greater infrastructure spending. The chamber has criticised Mr Mica’s $230bn bill for being too small.

The problem is not about the rationale but the revenue. American infrastructure investment has historically followed a user-pays model. Money for roads, for example, comes from the Highway Trust Fund, by way of a fuel tax of 18.4 cents a gallon and 24.4 cents per gallon on diesel. But revenue from petrol and diesel taxes has shrunk, particularly as high pump prices cause drivers to economise, while the cost of building and maintaining roads has risen. The fund will run dry in 2013 if left unaddressed.

The tax is low by international standards, and has not risen since 1993. But every elected official in Washington knows that messing with it is political suicide. “So the question is, how do you pay?” says Mr McConaghy of Third Way. “Banks get you only part of the way, bonds get you only part of the way, but ultimately you need a new revenue stream.”

As an example of good governance, Ron Utt of the conservative Heritage Foundation holds up Bob McDonnell, the Republican governor of Virginia. Mr McDonnell campaigned for office in 2010 with a proposal to fund improvements to the state’s roads without raising taxes. “He found $1bn in [public] money sitting around or being wasted, which he has used on a huge and ambitious building programme, resurfacing roads and building new bridges,” Mr Utt says.

Chris Edwards, who runs downsizinggovernment.org for the libertarian Cato Institute, says the government should hand infrastructure to the private sector. “Other countries – in Europe, and Canada and Australia – have privatised their air traffic control, airports and roads,” he says. “We don’t have the money for infrastructure that we had in the 1950s.”

The incentive to do more with less is adding new impetus to decades-old plans to establish a national infrastructure bank, an idea supported by Mr Obama. In his budget in February, the president requested that Congress put $5bn a year for six years into establishing such a bank.

Several blueprints are in circulation, including one from Democrat John Kerry and Republican Kay Bailey Hutchison that would create a lender based on the federal Export-Import Bank, which Mr Kerry says could turn $10bn into as much as $640bn in 10 years. Others want to model it on the European Investment Bank, which holds about $300bn in capital from European Union member states. “The whole point is to leverage private capital so it won’t just be on the government’s dime,” the administration official says.

Critics warn that, if the infrastructure bank issued its own bonds, it could run into trouble like Fannie Mae and Freddie Mac, the government-sponsored mortgage lenders whose debt Washington was forced to guarantee in 2008. But in an area where cost overruns are rampant, a greater involvement of private capital could help assuage concerns.

The bank also offers something sorely missing from US transport policy, which has not been updated since the 1960s: a national strategy. It would have an independent board of directors that would give projects the green light based on need, rather than pork-barrel politics. Lawmakers have used “earmarks” to win funding for developments in their district, regardless of whether they made regional or national sense. The most notorious was the $398m Alaska bridge connecting the island to a town of 50 people, which was scrapped in 2007 after a public outcry.

“I don’t think the American public needs any convincing that we need infrastructure investment,” says Ms Cooper. “I think they need convincing that the government can do it right, and that they won’t waste their money on bridges to nowhere.”

Local funding: Slower muni sales point to a mood of austerity and a fear of defaults

Municipal bond issuance, which finances a big chunk of the roads, bridges, tunnels, sewer systems and schools built across the US, has plunged to its lowest in more than a decade. The drop follows a retreat by investors, who fear rising local defaults following the recession, as well as austerity among politicians shying away from big projects and debt sales, writes Nicole Bullock.

“In the current political environment, some people, not only elected officials, are claiming that there is no distinction between ‘spending’ and ‘investing’,” says Emil Frankel of the Bipartisan Policy Center, a think-tank.

States and local governments typically do not build reserves for these investments. For its part, the federal government provides tax breaks for local individual investors to buy “munis”, allowing states and city governments to pay relatively low interest rates on their borrowings.

So far this year, about $140bn in muni bonds have been issued, the slowest annual pace since 2000, according to Thomson Reuters. Analysts’ estimates are for $250bn-$275bn for the full year, compared with an annual average of $360bn over the past decade.

Direct infrastructure investment by the private sector could fill some of the gap, but such deals are less common in the US than in Europe and Asia – partly because munis have provided cheap funding. Such projects have faced resistance from those who fear rising costs if assets are run for profit.

But interest in public-private partnerships is growing, especially for transport projects and the management of vehicles used for public services, says Christopher Mier at Loop Capital, a broker and investment bank.

The decline in muni issuance will not shutter existing projects, since they are typically planned and financed far in advance. Last year was a record for the muni market, with $430bn in bonds sold. A federal programme, called Build America bonds, which provided incentives for infrastructure bonds, fuelled issuance and some states accelerated their financing plans to take advantage of the federal aid, which expired at the end of 2010.

“The impact [of this year’s decline in muni issuance] will be felt next year,” says Matt Fabian, managing director of Municipal Market Advisors, a research group. “Diminished ability or interest in borrowing, which may persist, means fewer projects being done in the medium term and ultimately the need for other sources of funding to develop.”

It’s time to name and shame the corporate scroungers

2011-10-01T11:41:00.001+02:00

David Cameron has wearied of austerity. Last summer the prime minister took a bucket-and-spade break in Cornwall to show solidarity with middle Britain. This year he has opted for the sumptuous splendour of a Tuscan estate. Mr Cameron has had a turbulent time of late. Aides say he needs the rest.

I cannot see why anyone should worry about his choice of holidays. There is something infantile about politicians pretending to feel the pain of the voter on the Clapham omnibus. People knew when they elected him that Mr Cameron hailed from wealth and privilege.

If the prime minister is to be criticised it is for pretending otherwise. Pace George Osborne, the chancellor, we have never been all in this together. Sure, ministers have taken a pay cut. They have also capped the salaries of senior officials. This is gesture politics. These are not the sort of people who will ever find themselves running short of money on a Thursday.

The problem with pay at the top in Britain is in the private sector. One group has sailed unscathed through the global financial crisis, the recession and the fiscal squeeze: the executives at the helm of UK’s big companies. The banks, still paying hefty bonuses on the back of taxpayer subsidies, provide the most egregious example. Barclays distributes a large slice of its profits to a few hundred employees. Bob Diamond and his colleagues, though, are not alone in their excesses.

As my FT colleague Brian Groom has detailed, the chief executives of FTSE 100 companies saw their pay rise last year by a median 32 per cent. That compares with 2 per cent for most workers. This was not a blip. In 1998, the average pay of these business leaders was 47 times higher than that of employees. By 2010 the multiple had soared to 120. Yet the real value of their companies hardly changed. So much for claims that pay matches performance.

The upshot has been a new plutocracy whose interests and incentives are wholly detached from the rest of society. The share of national income taken by the top 0.1 per cent has returned to the level of the 1940s. Soon we will be back in Victorian times.

The ritual response is that this is all about globalisation. Businesses compete across the world. Unless they pay the going rate, talent will go elsewhere. This is pretty much self-serving nonsense. There are some executives who, in the manner of football players or rock stars, can name their price. But anyone with a passing acquaintance with Britain’s boardrooms knows they are also stuffed with time-servers. Pay levels are set by self-sustaining cartels. Remuneration committees charged with tying rewards to outcomes are hopelessly conflicted. Shareholders cannot be bothered to offer more than token protests.

The inequality is measured not just by the gap between the top and the bottom. The boardroom elite have left behind those at the apex of the professions and entrepreneurs creating jobs and wealth in small and medium-sized businesses.

One scarcely needs to sign up to the politics of envy to believe this is deeply corrosive of the sense of fairness and shared obligation on which liberal democracies depend. It exempts the undeserving rich from the responsibilities borne by everyone else. It erodes acceptance of the role of wealth creation in raising living standards for all.

There is no quick fix. Pip-squeaking tax rates would drive the best elsewhere. Governments cannot set pay. Exhortation takes you only so far in persuading shareholders to clamp down on pay and option packages that reward failure. What’s left is the bully pulpit – a concerted effort to explain that it is as socially unacceptable for these executives to overpay themselves as it is for so-called welfare scroungers to over-claim on their benefits. Now, there’s a useful cause for the tabloid press.

The process has to start with transparency. Companies should be obliged to provide much clearer information about the relationship between performance and pay. Complex “incentive” packages should be decoded. Boardroom salaries should be consistently measured against the rest. Shaming the culprits won’t solve the problem entirely. It will do a lot more good than worrying about where politicians spend their holidays.

Inside Match.com

2011-10-01T11:39:00.002+02:00

It's all about the algorithm.

By David Gelles; Posted Saturday, July 30, 2011, at 7:12 AM ET

Entering the offices of Match.com is a bit like strutting into a disco. Coloured lights flash from the ceilings, workers lounge on circular banquettes, dance music plays from hidden speakers. Despite being in a mid-rise office tower overlooking a turnpike in the dry, landlocked city of Dallas, Texas, the Match offices are evocative of a racier environment, where anything might happen.

On a hazy Monday in June, I came to meet Mandy Ginsberg, the president of Match.com US, the world's largest online dating site. Petite, preppy and freckled, with long brown hair, Ginsberg was wearing sandals, tight black jeans and a loose blouse. Her jewellery was limited to a diamond bracelet and a wedding band. Confident and casual, she seemed as good a person as any to be the face of online dating. We sat in a conference room overlooking a floor full of computer engineers gazing at their monitors, and with a PowerPoint presentation, she endeavoured to show me how Match uses cutting-edge technology to cultivate age-old emotions.

With the number of paying subscribers using Match approaching 1.8 million, the company has had to develop ever more sophisticated programs to manage, sort and pair the world's singles. Central to this effort has been the development, over the past two years, of an improved matchmaking algorithm. "We had to get more intelligent," Ginsberg says. "If you say you want a guy between 30 and 35 in New York who has a master's degree, you're going to get thousands of matches."

Codenamed "Synapse", the Match algorithm uses a variety of factors to suggest possible mates. While taking into account a user's stated preferences, such as desired age range, hair colour and body type, it also learns from their actions on the site. So, if a woman says she doesn't want to date anyone older than 26, but often looks at profiles of thirty-somethings, Match will know she is in fact open to meeting older men. Synapse also uses "triangulation". That is, the algorithm looks at the behaviour of similar users and factors in that information, too.

Until Ginsberg joined IAC, which owns Match, in 2006, she worked at i2 Technologies, a supply-chain management company, also based in Dallas. She was promoted to her current post earlier this year, after former Match president Gregg Blatt was made chief executive officer of IAC. Besides having the right resume for the job, Ginsberg had enough experience in love to know that finding the right partner is tough.

After a divorce shortly out of college, she tried JDate, a site for Jewish singles, but kept coming up short. Then, while still at i2, she became involved with an engineer at the company who was born halfway across the world. They soon married. "If I had laid out a criteria for what I was looking for, it would not have been a guy from south India," she told me. "People are complex. You're constantly making trade-offs about who's too tall, too short, too smart and too dumb. People come in and tell us a bit about what they're looking for. But what you say and what you do can be different."

Academics call this "dissonance". "It's a theme that runs through social psychological literature," says Andrew Fiore, a visiting assistant professor at Michigan State University, who works on computer-mediated communication. "We don't know ourselves very well on a descriptive level."

The same is true for the millions of Match users, says Ginsberg, and she tried to incorporate dissonance into the algorithm. "I might come in and say I'm looking for a nice Catholic guy between 30 and 40 who is non-married," she says. "But after weeks of looking at people, I might get an e-mail from a guy who has kids, and I might accept that. It's all about behaviour modelling. All that data goes into algorithms and affects who we put in front of you."

To sort expressed ideals from actual desires, Ginsberg realised she would need some technical help. After becoming executive vice-president and general manager of Match's North American operations in 2008, Ginsberg initially looked to her old employer, i2, for assistance. "I brought over a bunch of people who I thought could help solve one of the most difficult problems out there, which is how to model human attraction," she says.

A key recruit was Amarnath Thombre, a soft-spoken engineer from Pune, India. Thombre had attended the prestigious Indian Institute of Technology Bombay, then taken an advanced degree in chemical engineering at the University of Arizona. Like his boss, he met the love of his life offline. His wife is also Indian, and they were introduced through family.

Yet Thombre says his experience at i2, where he spent years finding ways to move products around the country more efficiently, was perfect preparation for the online dating industry. And once at Match, he, Ginsberg and a team of nine maths whizzes hired by Thombre, set about updating the Match algorithm. "The one thing I knew was numbers and analytics, so we started building a numbers team here," he told me. "It's just supply and demand. The same principles work, no matter what kind of numerical problem you're solving."

The way the Match algorithm learns, he says, is similar to the way the human brain learns. "When you give it stimuli, it forms neural pathways," he says. "If you stop liking something, those shut off. It's learning as you go." The same principles are powering the recommendation engines at popular sites around the web. Amazon uses similar technology to recommend new products for people to buy, Pandora learns from likes and dislikes to customise its internet radio stations, and Netflix famously offered $1m to anyone who could improve the effectiveness of its algorithm by 10 per cent.

"With Netflix, people are constantly rating movies," Thombre told me. "But there's only one The Godfather, and you rate it once." Predicting preferences in human beings is altogether more complicated. "Even if you like The Godfather, The Godfather doesn't have to like you back," he said. "The whole problem of mutual matching makes the problem 10 times more complicated."

It is a subtle shift, but one with profound implications. "Before, matches were based on the criteria you set. You meet her criteria, and she meets yours, so you're a good match," Thombre explained. "But when we researched the data the whole idea of dissonance came into focus. People were doing something very different from the things they said they wanted on their profile."

As a result, Match began "weighting" variables differently, according to how users behaved. For example, if conservative users were actually looking at profiles of liberals, the algorithm would learn from that and recommend more liberal users to them. Indeed, says Thombre, "the politics one is quite interesting. Conservatives are far more open to reaching out to someone with a different point of view than a liberal is." That is, when it comes to looking for love, conservatives are more open-minded than liberals.

With a mountain of data in its servers from the 75 million users it has had since it was founded, Match has been able to uncover a series of curious trends. Some findings are obvious. Women are less likely to e-mail with men who live far away, men who are older than they are, and men who are short. Other findings are more nuanced. Catholic women are especially unlikely to e-mail a Hindu or atheist male. While men are most particular about hair colour, a woman's income is less important to them. "We are so focused on behaviour rather than stated preferences because we find people break from their stated preferences so often," Thombre says.

The Match algorithm is constantly at work behind the scenes, scouring terabytes of data and working to find possible matches. Likely candidates are suggested when users ask to see "more like this" and are also put forward through the "Daily5", a selection of profiles e-mailed to users each day.

But it is not enough for Match simply to suggest dates without gauging the effectiveness of its efforts. When each Daily5 profile is viewed, the user has to "rate" that profile before he or she can see the next one. The site asks users if they are interested in the suggested match, and gets a reply of "Yes", "No" or "Maybe". Each answer is recorded and logged with the user's profile, becoming another data point for the algorithm to work with.

It's not known how many dates the algorithm has resulted in. Match can't know what happens offline. Yet it is clear that changes to the algorithm orchestrated by Ginsberg and Thombre have had an impact on Match users' engagement with the site. Since the introduction of the improved algorithm, the "Yes" ratings on the Daily5 have increased over 100 per cent. More than half the e-mails sent on Match now originate from recommended matches (chiefly Daily5). And during the past year users have logged more than 416 million Daily5 ratings. Says Ginsberg: "If we can get more people going out on dates, it will have a profound impact on our success rate."

On the evening of April 5, 2010, Jonathan Cambry, a muscular professional pianist living in Chicago, switched on his computer and logged on to Match.com. Cambry, then 28, had joined Match a few months earlier. He had recently separated from a girlfriend, but had grown weary of spending time and money trying to find dates at local bars. "That wasn't something I was interested in, and it gets expensive," Cambry explains.

So, for about $20 a month, Cambry maintained an account on Match under the alias "Wrigley-Pianist", where he could browse the online profiles of thousands of women in the Chicago area, and communicate with them through e-mail and instant message. And on this evening, as an unseasonably late hailstorm kept most Chicagoans indoors, he was notified by Match that a user named "soubrette1988" was interested in him, having seen his profile in her Daily5.

Viewing the profile, Cambry, who is black, saw a pretty young white woman who lived nearby and seemed to share his interest in music. He sent her a short e-mail to say hello, and within a day received an e-mail from Karrah O'Daniel, an opera singer. Their first date was a flop, but they made it to a second date, and soon Cambry and O'Daniel were getting serious. It turns out they had attended the same music school, but never met there. They took to playing pieces by Franz Liszt together, recording videos that they would post on YouTube. Six months later, he proposed. The two are to wed on October 1 at a church in Minnesota.

As often happens in love, the woman Cambry fell for is not exactly the woman he thought he wanted. "I wasn't expecting that the person I was going to marry would be a white woman from Inver Grove Heights, Minnesota," he says. Nor did Cambry fit neatly into O'Daniel's idea of who she would marry. According to her Match profile, she was looking for a man between the ages of 21 and 26. Cambry, by O'Daniel's own standards, was too old for her. In fact, Cambry and O'Daniel never really searched for one another at all. They were introduced by the algorithm.

Cambry was included in O'Daniel's Daily5 because he was similar to 11 other men that she had already indicated she was interested in with a "Yes" rating, Thombre told me. So even though he was older than O'Daniel wanted, and described himself as "stocky", while O'Daniel wanted a man with a body type that was "about average" or "athletic and toned", Match correctly assumed she might be interested in him. "We didn't match, but you can't really sum up a person in a check box," says O'Daniel. "Women change their hair colour every month."

Online dating has come of age. Once a seedy corner of the internet, digital romance is today nearly as commonplace as e-commerce. Of the 87 million singles in the US, nearly half of them, or 40 million, have tried online dating, according to the US Census. Some surveys estimate that one in five new relationships, and one in six new marriages, begins online. "This is one of those businesses where scale really matters," says Ginsberg, noting that Match has facilitated 1.2 billion e-mails since 2005, and 110 million virtual winks [a way for members to "break the ice" before e-mailing] in the past six months. She also says there is no reason to expect growth to stall any time soon, as online dating becomes more mainstream and new singles of all ages come online. "With the divorce rate in this country being 50 per cent, we're a reflection of that society," she says.

Internet dating has also matured into a robust business. Match is owned by IAC, the digital media conglomerate. Last year it and IAC's other online dating sites generated $401m, or nearly a quarter of all revenues for the group. Paying users were up by 30 per cent last year, to 1.78 million. Most revenues come from subscriptions, with some extra cash coming from advertising. Diet ads, such as WeightWatchers for Men, are popular on the site.

Online dating is also an international phenomenon. Native language sites flourish in countries around the globe. Match UK is successful, though operated independently. And while Match is the best-known and largest online dating site on the web, it has plenty of competition. Chemistry.com, another IAC property, is growing. eHarmony, a rival, has proved popular with an older crowd looking for serious relationships. Niche sites cater to specific nationalities and religions, such as Shaadi for Indians and JDate for the Jewish crowd. OkCupid, launched in 2004, is free to use and has caught on with the young, hipster subset. Its success led IAC to purchase it for $50m earlier this year.

Pressure from new competitors has made Ginsberg and Thombre's work all the more critical for their company's success. "Match's fundamental offering is more vulnerable today than at any previous point," says Frances Haugen, a software engineer at Google who studied Match while at Harvard Business School. "With the advent of improved recommendation algorithms and the implicit compatibility information encoded in social networks, Match must act now or put itself at risk for disruption in the next five years."

So far, Match has not been knocked askance by the advent of social networking. In fact, advertising on Facebook has become a great recruiting tool for Match. "Facebook is about people you know, and Match is about connecting to people you don't know," says Ginsberg. And while there is indeed more competition than ever before, 16 years after Match.com was founded as one of the original online dating sites, it is still positioned as the industry's frontrunner.

Match.com was founded in 1995 by Gary Kremen, an entrepreneur who saw the potential of the web early on. Single at the time, Kremen was using 1-900 number dating hotlines he found in the classified sections of newspapers to meet women. "I noticed I was paying a lot of money for those numbers, and those big bills got me thinking that maybe people would pay the same online," he says.

Kremen was right. He founded a company called Electric Classifieds in 1993, and two years later unveiled Match. It was one of the first sites to use the internet to facilitate dates, and among the first to charge money for a service. "That was the original idea, to do classified ads but make it electric," said Kremen. "I always knew a lot of women; I've done a lot of dating in my life."

Kremen says he designed the site with women in mind. "You have to design the whole system for women, not men," he said. "Who cares what men think? So things like security and anonymity were important. And little things, like talking about body types, not pounds. Never ask a woman her weight."

Yet Kremen was faced with an early problem. In 1995 most people weren't online, and those that were weren't finding dates there. So Kremen got everyone he knew to sign up for Match. He had all Match employees create profiles, and even though he was in a relationship, he signed up and had his girlfriend sign up, too. There was early success. A critical mass started using the site and online dating in the internet era was born. But it backfired in one important respect. Kremen's own girlfriend met another man through Match and left him. It was a painful lesson, but at least he knew the site worked.

Kremen and his board had a falling out soon after Match got going, and the company was sold in 1998 for $7m to Cendant. A year later, Cendant sold it to IAC for $50m. Since then, IAC has grown Match to be the most dominant dating site on the web.

Not all digital romance is as wholesome and picture-perfect as the love between Cambry and O'Daniel, however. There is a dark underbelly to online dating that attracts spammers, con artists and those not suited for modern love. A recent lawsuit filed against Match levelled the claim that more than half of its profiles were inactive or fake, an accusation the company denies. Real-life users can be problematic, too. Stories of dates gone awry abound, ranging from the merely awkward to the truly creepy to the tragically abusive. A California woman sued Match after a sex offender she met on the site allegedly raped her. Match has since begun screening new members against the national sex offender registry.

Nor is the online dating experience universally positive. Plenty of users give up on the service after one too many bad dates. "The Match algorithm should have figured out that I don't want a 45-year-old from New Jersey," said one frustrated thirty-something professional woman from Manhattan. "Every time I log on I feel faintly insulted."

However, every corner of the web has its unsavoury aspects. "I don't know how bad an underbelly it is compared to the rest of the internet," says Andrew Fiore. "There are good and bad operators in every sector." And that people are often disappointed with their dates is no surprise to those who have studied the industry. "People tend to like their dates less on average once they've met them face to face," he says. "They tend to like the online version better."

An online profile, of course, is not an accurate reflection of someone, but a template for them to project their ideal self-image. "Once you meet them in person, it's harder to have as many optimistic illusions about them," says Fiore. "We engage in this kind of idealisation when we're faced with limited information about people online. We fill in the gaps optimistically." Fiore calls this "an illusion of specificity". "It's a way to give someone a sense of control," he says.

And even Fiore acknowledges that for all the utility online dating provides, reducing potential soulmates to pixelated thumbnails and fields of information can be a draining experience. "It can feel a lot like shopping for a blender on Amazon.com," he says. "But these are people we're talking about, not blenders." Not even the most potent computers in the world, it seems, can engineer a panacea for lonely hearts.

Despite these concerns, it is becoming accepted wisdom that any lingering shame around online dating is gone. Familiarity with the internet, a more casual dating culture and verifiable success stories have all helped. By now, most of us are not far removed from a couple who met online. "There's a tipping point happening," says Ginsberg. "There used to be this stigma, or it was 'good for my friends but not for me'. People don't realise how pervasive online dating is."

We don't know another industry that can change people's lives so profoundly, except the medical one

And it is an industry that has evolved. Were Match still the site that Kremen founded in 1995, Cambry and O'Daniel would never have met. While plenty of online hookups still happen the old-fashioned way – by searching based on criteria such as location, age and interests – an increasing amount of digital matchmaking is being powered by sophisticated algorithms like the ones Ginsberg and Thombre conjured up.

With their algorithm, Ginsberg and Thombre have taken the allure of online dating and amplified it. Instead of simply creating a digital disco where it is easy to find lots of potential dates, they have put forward a tantalising promise. By evaluating your stated preferences, mapping your site behaviour and using triangulation, Match.com will get to know you, and what you want, better than you know yourself.

It's not a promise Match can keep with all of its users. But for some, like Cambry and O'Daniel, it can prove transformative. "We don't know another industry that can change people's lives so profoundly, except maybe the medical industry," says Ginsberg. "We often deal with the maths and the statistics, and we have to keep reminding ourselves that this is about helping people find love. There's not that many businesses that can say that."

This article originally appeared in Financial Times. Click here to read more coverage from the Weekend FT.

http://www.slate.com/articles/life/ft/2011/07/inside_matchcom.single.html

The Would-Be King of Tinseltown

2011-10-01T11:38:00.000+02:00

The meteoric rise and possible fall of Relativity's Ryan Kavanaugh.

By Matthew Garrahan|Posted Saturday, July 23, 2011, at 7:05 AM ET

High on the cliffs of Anacapri, overlooking the blue waters of the Bay of Naples, sits Da Gelsomina, a renowned restaurant and hotel. Surrounded by vineyards, it is known for its beautiful swimming pool and fine food: the pickled aubergines are one of its specialties.

The venue was booked a few weeks ago for a lavish private wedding party. Capri used to be the holiday destination of choice for vacationing Roman emperors but at the beginning of July it was the Hollywood elite that descended on the island. Leonardo DiCaprio attended; Bradley Cooper, the star of the Hangover films, was also present, as was Ryan Seacrest, the host of American Idol, and Gerard Butler, who starred in the sword-and-sandal epic 300. They were there to see their friend Ryan Kavanaugh marry his fiancee, Britta Lazenga, a dancer with the Los Angeles Ballet. The guests are household names but it is unlikely you will have heard Kavanaugh's name before—although you may have seen it, or that of his company, as the credits rolled in one of the many films he has produced, such as The Fighter, a winner at this year's Oscars, or Limitless, the March hit that starred Cooper and Robert De Niro. As the founder and chief executive of Relativity Media, a company which has, in only a few years, evolved into a fully fledged movie studio, Kavanaugh is a mogul in the making, his ascent to the upper echelons of Hollywood's hierarchy as rapid as it has been unexpected.

At just 36, the red-headed Kavanaugh has already produced more than 30 movies. He has raised billions of dollars from Wall Street firms, money which has been invested in more than 100 films released by Hollywood studios—Sony Pictures and Universal Pictures, among others. Hancock, Mamma Mia!, The Social Network, Salt, and the upcoming Cowboys & Aliens, starring Daniel Craig and Harrison Ford, have all been partially financed by blockbuster deals that were arranged by Kavanaugh.

Such a meteoric rise has not gone unnoticed: The film trade paper Variety recently anointed Kavanaugh its "Showman of the Year" in a special issue which included 20 pages of gushing tribute ads from friends and business partners. Variety also declared that Kavanaugh "eschews sleep, clocking a mere 90 minutes to two hours a night" and revealed, among other things, that when not producing movies he spends his time "working with sick kids in hospitals," practicing "transcendental meditation," and "closing in on a cure for cancer" through his involvement with a bio-tech venture.

Kavanaugh's is an unlikely path to movie moguldom. After attending UCLA, he started a small venture capital and stock trading firm, which attracted several film-industry clients. The company would eventually collapse, but while pondering what to do next Kavanaugh realized there was money to be made funneling Wall Street funds into Hollywood.

Films have not always been the best bet for Wall Street: They are unpredictable investments and big budget releases can be risky. But in the heady days before the 2008 financial crash Wall Street could not get enough of Hollywood, and Kavanaugh had a ringside seat. Private equity firms and hedge funds poured billions of dollars into movie "slates"—the multiple movies produced and released by Hollywood studios each year. These deals had typically been arranged by big banks but Kavanaugh carved an opening for himself, utilizing his Hollywood connections and financial acumen to perfection.

Kavanaugh was new to the party and spoke openly about how he was going to fix a broken entertainment industry that he claimed wasted too much money. This made him as many enemies as friends yet he struck gold and the studios lapped up the cash he sent their way.

But Kavanaugh was not content to be a financial middle-man. In 2005, he formed a pivotal bond with Elliott Associates, a mammoth New York hedge fund, when it made a small investment in one of his slate deals; within three years it had invested hundreds of millions of dollars in Relativity to help him achieve his dream of starting his own movie studio. Other banks pulled out of Hollywood financing, scarred by the financial crash, but Kavanaugh kept going, backed by Elliott's millions.

Recent events have sorely tested those ties. Kavanaugh wanted more money to expand his company late last year but the hedge fund wouldn't play ball. Barbs were exchanged via the Hollywood press, relations soured and the drama has left Kavanaugh at a crossroads. He has plenty of detractors and many people have told me they think he is heading for a fall. And yet he is close to selling part of his company to new partners in a deal with the potential to power Hollywood's youngest movie studio to new heights. The question is, does he have what it takes to stay in the game as one of Hollywood's most influential players?

Ryan Kavanaugh is young compared with the cigar-chomping studio heads of yore such as Louis B. Mayer, the legendary co-founder of Metro- Goldwyn-Mayer, or MCA Universal's Lew Wasserman, who amassed Hollywood power and influence over decades. "He's in a league with some really heavy-hitting producers but the difference is he's so young and has done it in such a short period of time," says one person who knows him well.

He doesn't dress like a movie mogul and usually wears jeans, Converse trainers and a shirt with a black tie askew. His grandparents were Holocaust survivors: His father Jack changed his surname from Konitz to the Irish-sounding Kavanaugh when he began practicing dentistry. Jack has also started several companies—and seems to have given his son the entrepreneurial bug.

The latter manifests itself in restlessness and endless energy: Kavanaugh, who declined to be interviewed for this article, works and parties hard, friends say. A number-cruncher adept at structuring complex financial deals, perhaps his biggest talent is his charm, with few in Hollywood rivaling his skill as a salesman. He has earned notoriety in the business for his lavish spending: At one dinner at the Ago restaurant—Robert De Niro is one of the owners—Kavanaugh left a $20,000 tip, according to someone who claimed they saw the credit card receipt. Relativity would not comment on the terms of Kavanaugh's remuneration package but the company's growth has given him access to perks enjoyed by other studio heads such as use of a corporate jet for some of his personal outings.

The millions he has earned brokering the Hollywood investments of Wall Street firms has also allowed him to indulge a passion for helicopters. A recent story in the Los Angeles Times revealed that Kavanaugh had earned the ire of some West Hollywood residents for using a local helipad as a private landing spot in order to avoid gridlocked traffic. The helipad was supposed to be for emergencies. In the past, Kavanaugh has suggested that flying gives him a degree of peace. "I think about work 24 hours a day," he told the Hollywood Reporter. "But when you fly a helicopter, for that hour or two you can't think about anything else."

When he began raising money from Wall Street to invest in the groups or "slates" of movies produced by film studios each year, Kavanaugh hit upon a formula which did much to position him as a Hollywood kingpin. Each time a movie was produced using financing arranged by Relativity, Kavanaugh's company would pocket a $1 million fee paid by the studio and investors in the slate and Kavanaugh would receive an executive producer credit. Executive producers typically have little or nothing to do with the technical aspects of a film's production, but Kavanaugh was able to capitalize on the association with films that his partners were making.

"Here was a guy who was a broker," says one person with intimate knowledge of Kavanaugh's company. "The smartest thing he did was demand a credit in each of the films. It looked like he was a producer, and he played that up. It became very valuable currency."

An associate of Kavanaugh's insists that he used this early period to educate himself about the production process. He started to develop projects of his own, buying scripts and striking deals with actors. "He was acting as an executive producer but he was on the set learning from the people making the movies." But sitting in on movie productions that were being financed and controlled by other companies was only appealing for so long. Kavanaugh wanted his own seat at the table—but that meant he needed his own money.

Kavanaugh first met executives at Elliott Associates—the New York hedge fund founded 35 years ago by the Republican donor Paul Singer—in 2005, when he persuaded them to make a small investment in one of his slate deals. The slate did not perform particularly well but the deal was structured well enough to convince them to do more work with Kavanaugh.

In 2008, Elliott was the only investor in a big slate deal with Universal Pictures—a deal that was arranged by Kavanaugh and Relativity. Elliott invested about $600 million in the fund—dubbed Beverly 2—and followed up with an investment in Relativity itself. The hedge fund realized early on that the real opportunity lay in owning a piece of Relativity—especially if it could turn the company into a studio capable of producing and distributing its own titles. How much it has invested is a matter of some debate, with both Elliott and Relativity declining to comment. However, a person close to Elliott says the firm invested $20 million at first and gradually increased the amount to about $250 million—a mix of debt and equity—in return for about half of Relativity. But an informed source close to Relativity says Elliott has invested more for its stake, putting about $700 million in debt and equity into the movie studio.

Whatever the real number, Relativity "has developed into a real operating business," according to Jesse Cohn, a portfolio manager at Elliott—and one of the first people at the firm to work with Kavanaugh. With Elliott's backing, Kavanaugh acquired a distribution network so Relativity could release its own films in cinemas rather than pay a rival studio to distribute them on its behalf. He struck a lucrative pay-TV deal with Netflix, the online streaming movie service, which guaranteed additional cash for the films he produced, and he signed a DVD distribution deal with the Fox studio.

Relativity doesn't exactly fit the mould of a typical Elliott investment. The firm has $17.5bn of assets under management and specializes in distressed debt: when Lehman Bros. collapsed in 2008, Elliott stepped in and began buying bonds. Still, the firm found Relativity to be a compelling investment. "The Elliott guys are analytical, not emotional," says one person who has worked closely with them. Referring to clashes between the hedge fund and Kavanaugh, he says the two sides have "had their moments … Ryan's a colorful guy and the one thing you can say about the Elliott guys is they're not colorful."

The contrast in styles hasn't, however, stopped Kavanaugh benefiting from the firm's backing. Over the years, he has received as much as $100 million, which includes money he received for the share of the business he sold to Elliott, according to a person familiar with the two companies. Once Elliott was on board, Kavanaugh also became a heftier presence at international film festivals such as Cannes, where he began competing with the likes of Harvey Weinstein, the co-founder of Miramax, for the best new projects. With his company flush with cash he had become a force to be reckoned with.

But Kavanaugh wanted Relativity to grow more quickly. While his relationship with Elliott progressed well for the first couple of years after the hedge fund bought into Relativity in 2008, it has recently threatened to come unstuck.

At the end of last year Kavanaugh was rebuffed by Elliott when he tried to garner support to buy a film library—a large collection of films that could provide a steady flow of cash, thanks to their availability on DVD or pay TV. Elliott was unwilling to back any more deals. "They just didn't have the appetite for it," says a person familiar with the situation. "They wanted the company to make good films, get its distribution in place … you don't run before you can walk."

There have been other bumps in the road on Kavanaugh's journey from broker to head of his own studio. He is no stranger to the courtroom and has had several high-stakes legal battles over the years. In 2008, he sued Citibank after it tried to change the terms of a five-year slate deal Relativity had arranged with Sony Pictures; Citi launched a counter suit and the case was eventually settled out of court: Citi and Relativity continue to be partners but the decision to sue was damaging, according to other bankers active in entertainment lending. "None of the bigger banks would go near him after that," one told me. "You just don't sue your bank."

More recently, he has been embroiled in a dispute with Harvey Weinstein, a rival who is no stranger to legal action. A flurry of lawsuits was triggered by Weinstein, who alleged that Kavanaugh had breached a contract regarding the global distribution rights to a remake of The Crow. Relativity sued back, alleging that the Weinstein Company had made a mess of its release of Nine, the flop musical starring Daniel Day-Lewis—and a film in which Relativity had invested $20 million. The dispute is now to be decided in private arbitration.

Kavavanaugh has had his own scrapes with the law. He was arrested in Malibu in 2006 and charged with driving under the influence of alcohol: He was later convicted on a lesser charge of being slightly above the legal blood alcohol limit. Kavanaugh's lawyer submitted a video testimonial to the court, which included a character endorsement from, among others, former U.S. president Jimmy Carter—a fan of Kavanaugh's charity work. Then, in another incident in 2008, he was stopped by police who alleged he had violated the terms of his probation. The allegation was withdrawn following a petition, but Kavanaugh pleaded no contest to a traffic offence of reckless driving.

He may be a colorful Hollywood character, yet none of the noise that surrounds Kavanaugh has stopped him building his company into a competitive studio. His relationship with Elliott Associates, however, has grown even more strained recently. This is largely due to an ill-timed leak to the Wrap, a Hollywood news site, which claimed that Kavanaugh was planning to sell Elliott's stake in Relativity to a consortium led by JPMorgan. JPMorgan declined to comment but several well-placed sources with knowledge of the deal told me that the story, published in May, was correct. When Kavanaugh took on investment from Elliott he negotiated a clause that allowed him to sell the firm's stake in the company if he found a buyer willing to pay $700 million. Now, after several months of talks, a deal is close, according to those sources.

Relations between Kavanaugh and Elliott soured further two days after news broke about the talks with JPMorgan, when Elliott took over the management of its $600 million slate fund at Universal Pictures. Until that point, Kavanaugh and Relativity had been jointly managing the Beverly 2 slate fund, deciding which Universal films to invest in. The fund, which covers all movies put into production by Universal until the end of 2012, has not performed well so far—one person intimately familiar with the situation said it had lost $100m although this was disputed by another source who said it was "marginally" breaking even.

The real problem with Kavanaugh's role managing the fund arose when Relativity—backed by Elliott's money—began producing and releasing its own films. As a new studio it suddenly found itself competing with Universal for hot scripts, access to the biggest stars and key release dates. Matters came to a head when both Relativity and Universal began developing new film versions of the Snow White story; Relativity's version, which is due to star Julia Roberts, will hit cinema screens before Universal's. The latter declined to comment but Kavanaugh's evolving role clearly rankles. "If I was running Elliott's Beverly 2 fund but I was also running a competitive studio, I wouldn't want the same person running both," says a film financier. "If the guy managing Beverly 2 at Universal is also trying to date his own films … that creates a big problem."

Michael Joe, an Elliott executive who, until recently, worked with Kavanaugh at Relativity, appears to agree. "The big change was when Relativity decided to move into distribution," he told me. "Prior to that Relativity distributed movies through Universal [but] they would compete when Relativity decided to move into distribution. Here was a company that had a partner which was now a competitor."

Several people told me that Joe and Kavanaugh sharply disagreed with each other about the management of Relativity when they worked together at the company. Joe left after less than a year but he had only nice things to say about Kavanaugh. "He's a very hard-charging entrepreneurial guy … he's one of the few people to bring a truly analytical perspective to the movie business."

Relativity has several possible hits on its upcoming slate, including Immortals, a 3D epic set in ancient Greece, due for release at the end of the year. But Kavanaugh needs to conclude the JPMorgan-led deal if he is to keep developing projects and expanding into new areas.

Elliott Associates and Relativity declined to comment on talks with JPMorgan and other investors. However, the guest list at Kavanaugh's wedding this month may offer a clue to the progress of negotiations. Alongside the Hollywood stars at the celebration on Capri were two senior JPMorgan executives: Greg O'Hara, the head of JPMorgan's Special Investments Group, and Ina Drew, the bank's chief investment officer. She is one of the most senior executives at the bank, reporting directly to Jamie Dimon, its chief executive.

The presence of two of JPMorgan's executives in Italy is an indication of the close ties that have developed between Kavanaugh and the bank. Their attendance also has broader implications for Hollywood which, since 2008, has not had the best relationship with Wall Street. After the financial crash most banks and other lenders opted to give the film business a wide berth, with several banks closing their film finance units. But after not being on speaking terms for a few years Wall Street and Hollywood seem to be interested in each other again, judging by the behaviour of JPMorgan.

It is unclear if the deal will go through, and the rest of Hollywood is watching closely, keen to see if renewed Wall Street interest in owning entertainment companies is real or, like so much else in Hollywood, a carefully crafted mirage. But Kavanaugh has worked in the movie business long enough now to know that a good film has to have a compelling third act. If he succeeds in closing the deal he could not have scripted a better finale.

Фелациото, което ще разтърси света

2011-07-03T17:04:00.001+02:00

Валери Найденов
19.05.2011 13:16

В един разказ на Рей Бредбъри американският ловец Екълс използва машина на времето, за да се върне от 2055 г. в юрската епоха и да застреля тиранозавър. Екълс обаче се обърква, излиза от начертаната пътека и, без да иска, настъпва една непредвидена пеперуда. Като се връща в 2055 г., оказва се, че хората са различни, езикът е различен, а президентските избори са спечелени от фашиста Дойчер - само заради мъртвата пеперуда, залепила се на обувката му!

Точно такава пеперуда е шефът на МВФ Доминик Строс-Кан, известен като ДСК. Той бе арестуван заради неприлична случка, в която, доколкото се разбра, е успял да принуди една камериерка към кратка орална любов. И ето че тази малка музикална форма сега ще катализира колосални промени във Франция, в МВФ, в Европейския съюз, еврото и в частност - в БСП дори. Така недовършеното фелацио може радикално да смени физиономията на света.

Самата личност на ДСК сякаш е разкрачена между противоположни идеологии и политики, държави и морални кодове. Макар и член на Френската социалистическа партия, той е по-скоро десен приватизатор. Има богат опит като лобист на френския стопански елит. Тъкмо затова десният президент Саркози го предложи за управляващ директор на МВФ, затова и САЩ се съгласиха. Хем социалист, хем “от наште”.

Самата история на МВФ се клати от ляво на дясно и обратното. Фондът е измислен и създаден лично от бащата на “левия капитализъм” Мейнард Кейнс, за да балансира световната валутна система с финансови намеси. А десният гуру Милтън Фридмън смята МВФ за комунистическа организация и предлага тя да се премахне.

Но през 70-те години МВФ започва да обвързва спасителните заеми за фалирали държави с крайни неолиберални реформи - тотална приватизация на държавния сектор, пълно отваряне на пазарите, свободно навлизане на многонационалните компании и т. н. Така, докато Кейнс се обръщаше в гроба си, МВФ наложи неолиберални реформи в Чили, Бразилия, Аржентина и в много други страни, включително и в България.

Резултатът навсякъде бе катастрофален за националните икономики, както ние вече имаме привилегията да се убедим.

А сега познайте кой замести арестувания Строс-Кан на поста му в МВФ. Американецът Джон Липски е не само представител на уолстрийтския неолиберален елит и кадър на Джей Пи Морган. През 70-те години, когато МВФ е изцяло във властта на “Чикагските момчета” (неолиберали от Чикагската школа на Милтън Фридмън), Липски работи като резидент на фонда в Чили. Това означава, че той е бил на самия връх на острието на световния неолиберален остен точно по времето на най-кървавия ултрадесен експеримент в историята - чилийската диктатура.

Но някъде през 90-те години МВФ вече беше лоша дума и затова започна да се чисти от крайнодесните политики и кадри. Пълният обрат стана именно при Строс-Кан. Той уволни толкова неолиберални ветерани, че цели етажи в сградата на МВФ се опразниха. Освен това на изпадналите във фалит държави вече взе да се отпуска доста по-дълга каишка. Все по-рядко се налагат радикални структурни промени. МВФ започна да отпуска заеми при много по-гъвкави условия, които отчитат социалните реалности в закъсалите държави.

Това бе посрещнато с одобрение дори от Джоузеф Стиглиц, виден ляв финансов дисидент. Критикувайки неолибералните грехове, Стиглиц добавя:

“За по-прогресивните хора тези дълбоки истини са част от стандартните начини за изразяване на справедлив гняв. Новото е, че МВФ се включи в този хор.

Както отбеляза Доминик Строс-Кан в своята реч в Института “Брукингс” дни преди последната среща на фонда: „В края на краищата заетостта и справедливостта са фундаментът на икономическата стабилност и просперитета, на политическата стабилност и мира. Това ще е водещо в този мандат на МВФ.”

Стиглиц похвали Строс-Кан, но не би похвалил Липски дори и пред дулото на картечница. Ако ние, българите, имахме малко мозък, преди 2 г. трябваше да поискаме поне 4 млрд. от МВФ при добри лихви и без никакви принудителни условия. Ние обаче изтървахме доброто ченге Строс-Кан, профукахме резерва и сега неизбежно ще коленичим пред лошото ченге Липски.

Разбира се, управлението на Липски е временно и много ограничено от борда на директорите, но все пак той ще владее детайлите в най-критичния за Европа момент. А както казват, дяволът е в детайла. Според теоретиците на хаоса това може да е лекият мах с крилото на онази пеперуда някъде в Бразилия, който да доведе до торнадо в Дакота.

ДСК се самоотстрани или бе отстранен тъкмо в момента, в който трябваше да уговаря Меркел по новия спасителен пакет за Гърция.

И тук дяволът е в подробностите - дали Гърция ще продава отделни авоари, или цели острови. От условията ще зависи дали Гърция ще се бори да остане в еврозоната, или ще обяви фалит и ще върне драхмата. От това пък зависи съдбата на еврото като световна резервна валута и главен конкурент на долара. Ситуацията не е просто “на кантар”. Това са няколко кантара, наредени като домино, и спусъкът може да бъде дръпнат от една камериерка! Просто е глупаво да не се възползваш.

Разбира се, за да се дръпне спусъкът, това трябва да е в нечий интерес. На първо място - американските хедж фондове, които вече втора година водят епична битка с еврото.

Стотици милиарди са заложeни “на късо” върху дълговата криза в така наречените PIGS (Португалия, Ирландия, Гърция, Испания) и парят под задника на борсовите акули. Когато миналата година гръцкият премиер Папандреу се срещна с Обама, той каза: “Гърция има сили да се оправи без помощ отвън. Но ние ви молим да спрете американските спекуланти, които залагат срещу нашите ценни книжа...”

Как да ги спре, като нито може, нито иска? Атаката срещу еврото напълно съвпада със стратегическите интереси на Америка. То й отнема огромна част от баницата, наречена световна резервна валута. Ето защо в американските медии не минава и ден без да излезе статия, която препоръчва на Гърция да напусне еврозоната и да обяви несъстоятелност. Отчаяни от масовите демонстрации и от все по-тежките условия на заемите, гръцките управници май взеха да се заслушват...

Арестът на ДСК променя много неща и във Франция. За Щатите обаче най-изгодно е това, че Саркози има по-големи шансове да бъде преизбран. Досега всички френски президенти, леви и десни, винаги са се разграничавали от военните намеси на Белия дом по света. Саркози е първият, който се хвърли с главата надолу в “коалицията на желаещите”. Това бе малък триумф за Хилъри и Обама, който остави Германия в неудобна изолация, отвори небето на Либия за бомбите и в крайна сметка допринесе още повече за проблемите на еврото. Ако ДСК бе станал президент, вероятно щеше да бъде принуден да остави САЩ да си хвърлят бомбите самотни.

Но всяко зло за добро. Макар че арестът на ДСК може да разтърси из основи ЕС, поне ще предизвика оздравителна криза за заблудената европейската левица. След като пое по “третия път” на Тони Блеър, тя зави толкова надясно, че вече е невъзможно да се разграничи от десницата (а в България отиде и по-надясно от нея). Плутократът Строс-Кан е олицетворение на модерния ляв лидер, който отдавна е купен от едрия бизнес, вози се в поршета, набива чер хайвер и не може да отмине дамски дериер, без да го ощипе.

Но пък евролевицата на плутократите в момента е като гущер, който чака да му порасте нова опашка. В Германия социалдемократите се сринаха след “широката коалиция” с Меркел, но неочаквано възникна “Нова левица” и постигна 10% на парламентарните избори. В Англия лейбъристите от “третия път” отидоха на бунището, а на тяхно място дойде класически левият Милибанд.

След ареста на развратния ДСК европейските леви неизбежно ще претърпят пуритански период и връщане към корените. Рано или късно групата на ПЕС в европарламента ще получи малко по-ляв софтуер. И като го даунлоудне в хардуера на БСП, най-сетне нашенската левица ще стане от стола, резервиран за десните в българското квартално кино.

Андрей Райчев: Разказът завърши

2011-06-28T11:55:00.001+02:00

- Да тръгнем от текущото - колко е в момента рейтингът на ГЕРБ?

- ГЕРБ влезе в плато през март. През първата година порасна почти до 50%, 45%, нещо подобно. После започна да спада бавно. После тръгна да спада рязко от ноември месец (вследствие на скандалите, а се натрупа и сезонното спадане) - до март. Достигна до най-ниското ниво, което съм виждал - 25%. После отскочи леко от дъното и се класира на 26, 27, 28%...

- А Борисов??

- Абсолютно същата крива, само че с 10% повече.

- А на президента рейтингът по-нисък ли е от неговия?

- Малко, незабележимо малко. Те винаги са като близнаци. 1-2 процента повече за единия или за другия. Но не защото хората мислят Борисов за алтернативен президент. Те просто уважават президента на България. Първанов и Борисов имат абсолютно различни политически съдби, абсолютно различни причини за своята популярност или непопулярност. Но те много дълго време мислеха, че заедно ще управляват. Имаше грандиозен план, така да се каже, ГЕРБ и БСП да управляват тази държава. И този план седеше години наред. Негово олицетворение беше Божидар Димитров.

- От кога, от 2006-та?

- След като се видя, че тройната коалиция е изчерпана формула. За плана се говореше, той се разработваше. Не се сбъдна. Но искам да кажа, че противопоставяне Първанов/Борисов не е принципно противопоставяне, както, да речем, СДС/БСП (и като се вдигне рейтингът на едното, пада на другото, или обратно). Това е съвсем друго нещо. Още повече, предисторията на Георги Първанов е съвсем трета. Неговата история е много сложна и драматична. Която започва с това, че му връчват БСП в най-дълбоката й криза. И той през 5-6 стъпала я докара до власт; и себе си, и нея. Това беше много сериозно политическо усилие. Той последователно овладя партията, промени курса й от Изток на Запад. Помните - прием в НАТО и ЕС. Съюзи се с турците. За пръв път в историята на социалистическата партия (и бивша комунистическа, както знаем) прие да има реален съюзник – нещо немислимо, нечувано за тази партия, тя винаги е имала паразитни съюзници, никога реални. БСП винаги е била в изолация... от благоевски времена. Първият съюзник на тази партия се оказаха турците, ДПС. Което никак не е лесно, най-малкото заради това, че се случва 12 години след т.нар. Възродителен процес. После направи втори съюзник, това беше НДСВ. И това също беше дълго промислена от него политика. Паралелно спечели много политически битки; стана президент, стана втори път президент. И в този момент започна да композира тази история с ГЕРБ и БСП. Където му беше, мен ако питате, грубата грешка.

- А защо се провали тази комбинация?

- Просто Бойко Борисов стана достатъчно силен, за да не му трябва този съюз. В политиката няма любов, в политиката има съотношение на сили. Планът, за който говоря – ГЕРБ-БСП на власт – фактически беше разрушен от действията на самата червена централа, която игра неумело. Изборният резултат за ГЕРБ е изкуствен; изкуствен в два пункта. Първо, съотношението между ГЕРБ и БСП преди изборите беше за ГЕРБ, но не много - да речем, 20 към 25%. Изборите – спомняте си - фактически бяха в два тура: европейски избори, после парламентарни. Не послушаха НДСВ за избори наведнъж, като си правеха сметка, че ще сработи умората от кампанията. Но нищо подобно не се случи, стана невероятно наелектризиране. И на вторите избори се явиха с около един милион души повече, отколкото щяха да се явят, ако бяха „две в едно”. Тъй като тези два месеца наелектризираха хората, а се добавиха и изказванията на Доган как той управлява страната. Второ, дори при това положение, Борисов щеше да има около 100 депутата. Допълнителните депутати му дойдоха от мажоритарното гласуване. Т.е. имаше два фактора, измислени в червените щабове, които доведоха до факта, че БСП получи безпрецедентно и неадекватно за своето тегло ниско място. За пръв път толкова малко депутати има - мисля, че от 9 септември насам. И второ, ГЕРБ получи много повече, отколкото очакваше, и отколкото беше естествено. Друг въпрос е, че ГЕРБ достигнаха, така да се каже, тези проценти, но след това - чрез безпрецедентната си „избирателна кампания” след изборите.

- А Доган нарочно ли изигра това изказване или беше случайно?

- Дълбоко не вярвам да е нарочно. Проследих и съдбата на клипа с изказването. Той не е връчен на bTV от враговете на Доган, той е връчен от ДПС. Епизодът е смешен; в bTV единият редактор вижда клипа, хваща се за главата, обажда се в централата на ДПС и им казва: „Вземете си клипа и го скрийте”. Те втори път настояват: „Не, не, пуснете го”. И bTV го пуска. Тогава го забелязват противниците, хващат го и съответно... Това е детска грешка. После от ДПС се опитаха да обяснят, но никой не ги слушаше. А репликата е свързана с конфликт между депутат и кмет - и Доган казва: „Няма депутат, няма кмет. Аз ги решавам тези работи”. Но изведена до национален контекст... такъв автогол не бяхме виждали. Той е толкова абсурден, та мнозина заподозряха, че Доган нарочно го прави, приписвайки му някакви ришельовски способности. Но аз знам, по теоремата на Иван Кръстев, че 90% от събитията се обясняват с битови съображения или с глупост.

- Така или иначе, изказването изигра голяма роля...

- Чисто и просто масово политиците бяха престанали да чувстват народа си; с изключение на Борисов. Това се случи. Те бяха престанаха да разбират народа си, те си мислеха за някакъв предишен народ. За народа от златния дъжд. Защото България получи едни пет златни години от гледна точка на стандарта. В държавата влизаха по шест милиарда на година, в една от годините - седем. И това са официалните инвестиции - аз не говоря за тези, които гастарбайтерите изпращат тук и т.н. Това е тайната на нашия живот сега – и за това бих искал по-подробно да говоря.

Ние въобще не разбираме сегашния си живот, защото този златен дъжд всички го „проспиват”. Когато България започва да влиза в Европа, когато става ясно, че тя със сигурност ще влезе в Европа, тя започва да влиза и в плановете на корпорациите. Започват да я третират като европейска страна, съответно - европейски пазар; съответно - инвестиции. Започват да влизат (огрубявам надолу) пет милиарда годишно. От които два и половина милиарда в строителство и земя, т.е. в населението; и два и половина – в индустрията. Ние сме изследвали как българите изхарчиха тези пари. Те компенсираха онова, което им бяха взели 90-те години, амортизацията. Страшно е затъването на България от 90-та до 99-та, да речем - българинът го понесе чрез бурканна икономика, чрез изгаряне на спестявания и всичко, което знаем - но главният ресор, главното, което понесе тази тежест и пренесе България, беше това, че базата се амортизира. На обикновения човек му се развали асансьорът, протече му дограмата, покривът, печката му стана на 20 години, колата на 22 и т.н. Е, това беше компенсирано по време на златния дъжд. Декласацията беше свършила, имахме процес на рекласация.

Българите достигнаха стандарт, по-голям от този при Тодор Живков. Това се случи. Българинът започна да живее по-добре, застана на върха в 1325-годишната си история; и започна да произвежда повече, отколкото при социализма, в абсолютни цифри. Но тук се образува тази структура, която обуслови и появата на Борисов, и много сюжети оттук насетне. Какво е, според мен? Рекласацията по парадоксален начин им показа, те практически се убедиха, че преходът е свършил. Защото, като си по наклона надолу, ти мислиш ситуацията за еднократна, за уникална и временна. Българинът много страда при Костов, но това не е естествен живот, това очевидно няма да е Животът. Рекласацията му показа, че той е приключил с класовото си движение. Куриозът е, че движението нагоре му показа, че той няма да се качи много по-нагоре. Образува се този парадокс, в който живеем досега. Никога не е живял по-добре, никога не се е чувствал по-зле. И това не е само в България.

- Защото е почувствал тавана?

- Не, защото е видял къде му е класовото място. Това не е таван. Той просто е видял, че не му се случва еднократно уникално събитие – примерно, идиоти управляват, селското стопанство гърми, чужда държава ни превзема – с други думи, не е война, а е постоянно и завинаги. До него достигна фактът, че той завинаги е еди къде си.

- И това го направи нещастен?

- Това не просто го направи нещастен. Фактически той осъзна декласацията си по време на рекласация. Това е парадокс. През 1999 той осъзнаваше декласираността като бедност. През 1999 той мислеше в термините бедност/богатство, а през 2006 г. – вече класа/класа. Ако просто бедността беше причината за страданието, то забогатяването би лекувало. А ние виждаме точно обратното. Имаме забогатяване, което не само не намалява страданието, но и го увеличава. Затова проблемът е класовото разслоение, а не бедността.

- Т.е., чак след 15 години българинът осъзна класовото си разслоение?

- Да, за пръв път. Първите пет години след 1989 г. хората мислеха да стават капиталисти, бяха регистрирали милион и половина фирми. После, като рухна държавата, мислеха, че това е някакво страшно събитие, комунизмът си отива и ето, „Нашият Костов ще... нашият Костов ще...”. После решиха, че Костов е лош, а царят е добър, защото познава шейхове. Все още си представяха някакво чудо. След рекласацията и златният дъжд те видяха, че няма да има чудо.

- И Борисов идва като излязъл от техните недра, като отмъстител...

- Значи, ако Филип Димитров идва с лозунга „45 години стигат”, Бойко идва с „20 години стигат”. „Отмъсти им, вземи им го, накажи”. Той, понеже знаеше това им желание, това и започна да прави. „Ето, вижте какви дворци са си настроили, ще ги отнемем”. „Ето, вижте какви министри са били, ще ги затворя”. „Ето вижте...” и т.н. Целият този патос на наказанието не е за въвеждане на ред в държавата. Това е отмъщение към елита. Това е психотерапия, която протече не само в България; протече и в Полша с братята Качински; тече в момента с Орбан в Унгария. И в други случаи - по-неясно, но със същия ефект. Това е проекция на класовото разслоение на страната и опит на долната класа да получи (символическо) насилие върху горната класа. Както нашият преход започна със символично насилие и самонасилие на комунистите - това беше задължително; същото нещо, много по-слабо, наблюдаваме днес... Затова и имаме не поляризация, а квазиполяризация. Затова делението на нашия парламент не е ляво-дясно, а е „Атака” – ДПС, т.е. квазипротиворечие, фалшиво противоречие, нереално. Затова и съответният лидер – Борисов, Качински или Орбан, те са от абсолютно един и същи вид – квазидесни лидери. И са в някаква рязка и абсолютно внезапна - след 20 години преход - война. Борисов затова през цялото време вади дядото, който е убит. „Защо убихте дедо?” „Синият” дядо. Двама дядовци има в джоба; два джоба, двама дядовци. „Червеният” дядо отдавна не е употребяван, но „синият” се вади отвреме-навреме, защото нали някак си трябва да се покаже... Ходи при репресираните, говори, че са му провалили детството, като му сложили червена връзка. И най-различни такива не много уместни за човек, завършил школата в Симеоново, страдания. Но това не е защото той е лош, а защото чисто и просто неговата публика иска това. И съответно искат посланиците „от ДС” да бъдат наказани. Впрочем, Качински също наказа посланиците. Някакви папки измислиха на Станишев. Символичното насилие им стига. Хората са потопени в това, потопени в омраза към елита на прехода. И в желание този елит да бъде премахнат. В добавка Борисов бива съпроводен с няколко квазиборисовци. Яне Янев, Волен Сидеров - това са вариации на същата тема. И ако погледнете структурата на този парламент, ще видите, че повече от половината депутати са от партии, които са възникнали преди по-малко от пет години - ГЕРБ, „Атака” и РЗС. Те правят мнозинство, събрани заедно. Мнозинство от току-що възникнали партии.

- В някакъв смисъл и ДСБ е скоро възникнала.

- ДСБ е елемент от СДС, дори ядро на предишното СДС. Иван Костов не е излизал от парламента от 1990 г. Но другите са съвсем нови и това е призивът: „Елате и махнете този елит, който ни провали”. Тъй като те схващат историята на прехода като провал. А елитът не само не провали прехода - напротив, завърши го по най-блестящ начин. България влезе в Европа само за 17 години - можеше да са 25, можеше да са 35 (както виждаме по Сърбия). Елитът запази мирния характер на промяната - има страни, в които това не стана. И докара до демокрация - има страни, които не се докараха до демокрация.

- Демокрацията заплашена ли е сега в някакъв смисъл?

- Тя е фундаментално, тя е ценностно застрашена. С това, че българите не я ценят. Не са против, но не я ценят. Достатъчно е да видим рейтинга на българския парламент. На следващия ден след изборите, когато трябва да е над 50%, защото народът го е избрал, той отива на 25%. Избраните са вече са намразени с акта на избирането си. Мечтанието е да има истински и добър цар.

- Мислите ли?

- Не мисля, просто знам и го виждам всеки ден. И Любен Дилов много хубаво го каза, аз го цитирам винаги: „Българите поискаха юнак и получиха юнак”. Те избраха юнак. Това е точно добрият цар. От нас, от народа. И избраха цар от народа, и продължават да си го харесват; голяма част, 25%. Преходът донесе най-различни неща – включително, разбира се, и тази декласация – но донесе и включване на България в клуба на богатите и красивите, дигна много тавана, теоретическия, на постиженията на хората и т.н. Но за повечето хора това не е реален резултат, те имат проблем с капитализма, елементарен проблем с капитализма. Освен всичко, те мислят, че някой е скрил истинския, хубавия капитализъм от тях и им е дал някакво менте капитализъм.

- Е, малко менте е.

- Обаче светата истина е, че при нас е свиреп и истински капитализъм, в сравнение с Германия. Нищо менте няма, напротив - при нас е класически, ранен, жесток капитализъм, а там е много смекчен от дълголетните борби на германския, шведския и други народи срещу последиците от този капитализъм. Срещу капитализма има само едно оръжие и то се нарича солидарност на трудещите се. Ще се върна на тази тема. Но преди това искам да кажа, че нашенци не приемат нито меда на капитализма, нито жилото. Капитализмът е много жестоко общество, разбира се, и е основан на неравенството. Но също така това е общество на високата ефективност и огромното трудово усилие, трябва непрекъснато да бачкате. Нашенецът не приема нито бачкането, нито неравенството. А колкото до неспособността му да се съпротивлява срещу капитализма... Това не значи да събаря капитализма, а да се съпротивлява срещу капиталистите и да си отвоюва по-голямо парче. Ще дам само един пример. Всяка есен по пътя от Варна към Шабла може да се види гмеж от москвичи и други подобни, спрели, кой с 20 кг чушки, кой със 100, кой с 200. И стоят десетки и десетки коли. (Това са най-хубавите чушки в света, не се шегувам, другаде такова вкусно не расте.) Но не им минава и през ум да се кооперират. Минимално, елементарно, поне в продаването да се кооперират. Да стои един москвич с един тон чушки. Нищо подобно. Да не говорим, че не са се кооперирали в производството; че не са се кооперирали при покупката на семена и каквото там се купува. Те не са способни, не могат да го направят. В България не възникват кооперации, трудещият се е елементарно несолидарен.

- Защо?

- Защото сме общество от потенциални богаташи. Защото всички продължават да искат да стават милионери. Разбирате ли какво означава милион и половина фирми? Това значи практически всички българи, които могат да се движат и да броят до десет, всички тръгват да стават рокфелеровци. И сега трябва вече да си представите силата на омразата, когато осъзнае декласацията.

- А защо не могат да се преборят за правата си?

- Няма нито един сериозен профсъюз в частна структура. Българинът продължава да схваща класовото си положение като неестествено. Това е положението. На никой английски работник в главата няма да му дойде, че той някой ден ще стане милионер. А нашият не може, не приема, че е от класата на трудещите се. Не иска да бъде от трудещите се.

- Социалистическото общество също беше класово в някакъв смисъл.

- Не, кастово. С една управляваща, много тясна каста; и тази каста обхваща 10, добре 50 хиляди души. А тук говорим за съвсем други мащаби. Социалистическото общество е неравно през дефицитите си. Три са основните дефицити - т.нар. три ключа, - апартамент, вила и кола. Апартамент имат всички, 92 %. Разбира се, има и разлики между апартамент на „Сан Стефано” и в „Младост”, но, така или иначе, апартамент имат всички. Кола имат 50%, а вила имат 15%. Такова е тайнството на трите дефицита. Имахме една огромна средна класа от 90%, половината от нея го беше докарала до кола, а всеки шести го беше докарал до вила. Това е структурата. Но, забележете, максималните разстояния в тази структура са нещо от рода на 30 хиляди лева. Апартамент плюс колата, плюс вила общо правят... Я правят 50 хиляди, я не.

Днес разстоянието е 10 милиона, 20 милиона, то не подлежи на наваксване. От средното, аз не говоря за дъното. И почти нямаше и дъно, сега има дъно.

- А защо голяма част от хората сега се обявяват за дъно?

- Не, за дъно никой не се обявява. За бедни се обявяват. Дъно значи неспособност за възпроизводство. Дъно значи, че не можеш да възпроизведеш себе си, а трябва да дойдат други, за да те възпроизведат.... Но да не говорим за дъното, а за бедността. Излиза нещо много парадоксално. Той има повече пари, отколкото при Тодор Живков, повече възможности, отколкото при Тодор Живков, а в същото време се чувства много по-беден, отколкото тогава. Това не е само ефект на неравенството, това е ефект на потребителя.

Има три принципно различни състояния на трудещите се при капитализма. Първото е пролетарско състояние. То възниква в Англия през епохата, когато овците изяждат хората, където се появяват същества без нищо. Които просто живеят ден за ден. Това трае кратко и обхваща малко хора; това е много ранна фаза на капитализма. След което се появяват маси. Това е състоянието на хората на труда през целия ХІХ и началото на ХХ век. Това са войнишки маси, народни маси, селски маси, работнически маси. Те не са пролетарии, те не са без нищо. Те, обаче, са хора, които имат проблем с възпроизводство на статусите си - да ги възпроизведат, да закрепят, да се размножат в това си качество. Например, селянинът е непрекъснато притиснат и земята му става все по-дребна, той все повече трябва да работи - но някак си той успява да остава селянин, земята да си е негова - не я захвърля, не става пролетарий. Или учителската маса: той е станал учител, добрал се е до нещо, после, обаче, съкращават жена му, която също е учителка – в България така става със закона за учителските двойки през 30-те години. Решават, както наскоро реши Даниел Вълчев: „Много са учителите, една трета ги махаме и забраняваме в едно семейство да има двама учители”. И единият - да речем, както баба ми, започва да продава билети. Т.е. той се мъчи да крепи статуса, но едвам го крепи; в случая се закрепва само статусът на съпруга. И масите са страшно гневни, много избухливи. На тях се дължат всички революции. И от тези маси през втората половина на ХХ век – на Запад, а и у нас, по време на „дъжда” – се образува потребителят. Консуматорът.

Това е принципно друго същество. Това същество преди всичко е покрило способността си да се възпроизведе – т.е. той може да е уверен, че следващия месец, следващата година, следващото десетилетие и следващото поколение пак ще породи доцент; няма да има проблем с това да бърка в кофата за боклук и детето да не ходи на училище... Или, да речем, ако е селянин, няма проблем с това, че трябва да продава земи, за да оцелее. Или да взима заеми, ако е занаятчия. Връщам ви към масата - за нея е характерно това, което казва един от класиците на марксизма-ленинизма: „Бакалинът не може да направи разлика между края на бакалницата и края на света”. Това е много точно казано. Не защото се подиграва на бакалина, а защото човек трудно прави разлика между края на статусите си и края на света. Когато аз не мога да се озова в статуса си – не е до пари въпросът. А когато не мога да възпроизведа качеството си в себе си и в своите деца – аз схващам света като катастрофален, съответно съм склонен към революция. Това престава – в Европа някъде към 60-те години. От една страна, образователната система започва да изпомпва всички способни и талантливи хора отдолу нагоре и не разрешава оставането „долу” на хора от типа на Георги Димитров или Ленин, способни хора и крайно енергични. И прави от Георги Димитров мениджър на Тойота. А пък и Тойота цъфва. Нали разбирате? Много по-балансирано е Георги Димитров да е лидер на Тойота, отколкото на профсъюзите в Тойота - каквато е картината преди това. Значи, това е едното. Образованието се демократизира рязко, броят на студентите от 2% става на 20 или 30%, практически достига максимума си. Сега половината младо поколение в Германия учи във висше учебно заведение. Изобщо системата отпушва пътя на всичко, което малко от малко е способно. И, от друга страна, рязко (на базата на много неща, главно на научно-техническия прогрес) вдига абсолютния стандарт на всички хора. Цифрите тук смайват: по обем(!) храна сегашният европеец яде 4 пъти повече, отколкото през 1960 г. Вдига го до степен, че се образува оръжието на консуматора - горницата.

Консуматорът, за разлика от масата, има проблем не с възпроизводството си. А с това, че той се е възпроизвел по дефиниция (това той го разглежда, все едно диша въздуха); и към това са добавени като горница 100 лв., 200 лв., 500 лв. или съответно количество евро. И с тях той започва да борави като с бъдеще. Т.е. за пръв път и масовият човек в света (той с това и престава да е масов) получава бъдеще. Което не е застрашаващо го, не е проблемът какво ще правим догодина и какво ще стане, ако стане градушка и т.н.

С други думи, той успява да накара капиталиста да му даде от принадената стойност. Част от принадената стойност отива – през политическите механизми, които е създал с борбата си – в джоба му. В четири основни форми: трите застраховащи системи, които пазят статуси – образование, здравеопазване и пенсия; и четвъртата – горницата върху парите, лично от него разполагаемата горница. Т.е. той става decision maker на парите си. Ако проблемът на дядо му е бил какво да плати по-първо - обувките на детето или, да речем, хубава рокля на баба ми, като ходи в училище, да не се излага – проблемът на този е коя рокля да купи на баба ми, какви обувки да купи на детето. Т.е. той е станал субект, той е добил субектност в нещо, в което никога не е бил субект, абсолютно никога. Масовият човек никога не е бил субект, освен на своето оцеляване. Такова нещо са имали елитите, властта винаги има излишъци. Днешният излишък на консуматора е огромен, той е гигантски излишък. Разбира се, той е много малък за всеки отделен човек и огромен в световно-исторически мащаб. Да си представим, че излишъкът, горницата, това са 800 евро на човек в златния милиард. Това е остатъкът, взимам условна цифра, след като консуматорът си плати нещата, които са статусни – наема (там няма избор), тока, режийните и т.н. – оттам насетне той проявява субектност. Да умножим 800 по 12. Ще получим 10 хиляди годишно. И сега да го умножим по милиард...

Това е повече от всичко в света. Такова е естеството на властта в света днес. Това е причината, поради която, всъщност, светът е такъв, какъвто е. Има гигантска, огромна съвкупност от консуматори – вярно, много разпръсната - от която няма нищо по-силно. И, следователно, сумирането, синхронизирането на тези индивиди е решаващата сила в света. Затова елитите въобще не властват през нищо друго, освен през синхронизация на консуматорите. Един пример: всяка молекула въздух в тази стая се движи с 300 метра в секунда. Ако всички молекули можеха да тръгнат в една посока, това щеше да породи катаклизъм. Но те не са синхронизирани, т.е., просто казано, се сблъскват всяка милионна от секундата една с друга; и компенсират скоростта си. И на нас ни се струва, че въздухът не се движи. Подобно е и движението на консуматорите. Когато то се синхронизира - даже не на 100%, а да речем, на 50% - настъпва катастрофа. Пример е птичият грип. Много консуматори се синхронизират в едно отношение, изплашени от птичия грип, и избиват милиони птици, следват огромни загуби и пр. Както и с лудата крава. Аржентина фалира. Защото консуматорът се синхронизира по отношение на (не)яденето на телешко. Консуматорът е страшна сила. Ние с Кънчо Стойчев наричаме съвкупния консуматор ДНЗВР. В сравнение с него, с тези „негови” 10 хиляди милиарда годишно, какво е всеки един отделен капиталист с неговия жалък милиард? Нищо, наистина нищо. Съединените щати като държава нямат тази сила, àко да печатат парите.

- Но той бива контролиран.

- Само с думи, със символи. Затова сме на нов етап на капитализъм, както смятаме ние с Кънчо Стойчев. Главният посредник при изграждане на сегашния капитализъм е символът. Докато по-рано зад символа се крие властта – например, царят изнася знамената или праща свой пратеник... Помните какво е написал Колбер на оръдията на Луи ХІV: „Ultima ratio regum”, „Последният аргумент на кралете”. Днес никой не стои зад символа. Това твърдим ние с Кънчо Стойчев. Зад Бритни Спиърс не седи някой хитър човек, който използва Бритни Спиърс за своите цели; самата тя е властта. Властта е станала безсубектна и самият символ е властта - защото той групира, синхронизира, както обясних. Но да направя една скоба за България. Това, което се случи на нашите хора, бе, че златният дъжд ги направи малки, но консуматори. Даде им 100-150 лв. горница (на някои – 100, 200 евро) на месец. Така българинът получи бъдещето си. Във формата на лизинг и т.н., но той заживя като Запада. Вярно, западният живее на ниво 1000, нашият - на ниво 100, но, така или иначе, заживя като консуматор. Т.е. не като маса, която се мъчи да възпроизведе признака си, а като консуматор, който „свободно” рисува бъдеще. А бъдещето му, естествено, е катерене по стълбата на потреблението. Да бъде като Кейт. Е, не може чак нейната рокля да иска, нали, но в тази посока пълзи. Ние имаме хубава дефиниция с Кънчо: „Консуматорът е човек, който иска да живее по-добре от самия себе си”. Той е зациклил, както на Фихте „Аз”-ът. „Аз съм Аз”... Значи, консуматорът е консуматор, той се определя само през себе си и в този смисъл е напълно свободен. Е, на нашите хора кризата им взе тази свобода. Оттам и обидата, и шокът.

Кризата дойде и горницата се махна. Чисто и просто стоте лева изчезнаха. И обратно, те се превръщат в минус 100 лв. Защото той беше си въобразил всякакви различни видове бъдеще, през златния дъжд беше си купил печката „Метрон” или каквото бе направил. И тези различни видове бъдеще изведнъж се оказаха кофти бъдеще. В смисъл, че трябва да се върне в проблема на масата, не може да се възпроизведе. „Да, имам „Метрон”, който обаче трябва сам да изплащам още 10 години. И, за сметка на това, не мога да пратя детето да учи английски”. И почва да дели - отново се върна в кухнята, където трябва да подели парите си между статусни възпроизвеждания, а не свободно да се рее в щастливия полет на консуматора. Това се случи на българите. Но не се случи на германците.

- Заради кризата ли се случи?

- Кризата взе от всички, само че тя сряза по стотина-двеста долара. И тези 200 долара или евро се оказаха колкото нашата средна горница и нашите отидоха пак под тезгяха. Докато при германеца горницата се смъкна от 800 на 600. Което също буди лоши чувства. Но, все пак, едно е паднеш от 800 на 600, друго - от плюс 100 на минус 100 - просто губиш качеството. Т.е. в България хората масово загубиха качеството на консуматори и отново се върнаха в качеството на маси, а масите ръмжат.

И въпросът въобще не е до абсолютното количество пари. Консуматорът (бившият консуматор) трябва да възпроизведе статусни характеристики. Например, „Нашето семейство почива”, „Нашето семейство има кола”, „Нашите деца учат за висше”, „Ние пращаме децата в чужбина да учат”. Това са статусни характеристики. Раздялата с тях е болезнена. Нарича се декласация. Нищо по-трудно няма от раздялата със статусните характеристики. Хората са чупили цели континенти, защото не могат да си възпроизведат статуса. Та това е главното, идентичността.

- Т.е. с кризата за втори път се получава декласация на обществото.

- Те просто напуснаха щастливия си консуматорски полет - когато мечтаеха за нов хладилник и бяха мернали в мола втория цветен, еди колко си инчов, та чакаха пролетта да го намалят с 10%... Ние по навик се подсмихваме на тези хора - но това са всъщност първите мирни хора на земята, консуматорите. Първите хора, които не смятат никого да убиват, не щат революции. Първите доволни от себе си хора. Не, че не псуват всички; не, че не завиждат, но те са фундаментално доволни, защото са доволни от себе си. Но пострадаха - взеха им пак стълбата и ги върнаха на статусни размишления. „Как да направя това, без да загубя онова?”

Всеки седми мъж се отказа да пуши. Представяте ли си какъв напън е това? И то, пак казвам, по консуматорски причини. Защото трябва да дели и някакъв статус трябва да жертва. Няма как, иначе не може да се възпроизведеш. И за да запази „Аз съм добър баща и детето ходи на платено еди какво си, и учи, да речем, балет”, ще се откаже да пуши... И Бойко Борисов или там, Сергей Станишев, започва да му се привижда в една гадна светлина... Но сега ще се върнем, до една-две година ще се върнем в консуматорската фаза. Българинът пак ще престане да решава статусни въпроси и ще започне отново да се рее в мечтаните консуматорски.

- Но пак ще ръмжи.

- Разбира се. Докато това поколение, декласираното, е живо, българинът ще ръмжи. Защото той не мисли, че мястото му е при трудещите се; той не може да го понесе. Само родените като трудещи се могат да понесат долната класа. Той е роден в средната класа. На него базовото неравенство, особено базовото неравенство на децата, му се вижда противоестествено. На детето, обаче, това, че има един, който се вози с мерцедес, а то ходи пеша, не му се вижда неестествено. Така че, това ще мина чак тогава, когато се яви като главен деец човек, роден да речем 1990-та година някъде.

- Но те са вече дейци, те са 20-годишни.

- Малки са. Споменът за социализма, така да се каже – ама вече в този, дълбокия смисъл, не като носталгия и т.н., а знанието, че може да си равен – ще изчезне, едва когато те вземат властта – към 2030-та година ще изчезне. Още повече, че – да повторя – съвременният капитализъм е построил система, в която който е поне малко способен, се качва нагоре. Сред малките ще действа тази система и тя донякъде ще балансира нещата. Говоря за обикновените млади (тук трябва да изключим всички деца на заможните хора; родителите естествено ги уреждат) - ако е упорит, работи - качва се. Трябва да владее кодовете, разбира се, двата цивилизационни кода – английски и компютър. Но се катерят, бързо се катерят - и по нов начин. Те са си деца на капитализма, родени са при капитализма. Безжалостни са, между другото, безпощадни са. Схващат хленченето и оплакването като слабост. Което по-възрастните погрешно мислят за арогантност.

- А ограничени ли са, както се говори?

- Консуматорчета са и затова ни се струва, че... И не четат. Там се случи нещо - това е друга тема, но нека я зачекнем. Мисля, че в световно-исторически мащаб се случи нещо съвсем особено. Човечеството, излизайки от средните векове, се разделя с един много важен текст - с Библията. Където – нали - всичко е казано, предвидено и т.н. Раздялата тече през една фаза, която ни се струваше вечна – формиране на съвкупен алтернативен текст. Било речник, било философска система, било литература. Създава се, всъщност, една огромна библиотека от текстове, които са алтернативни на библейския, но все пак са важни текстове, които определят живота. За които си струва човека да спори - верни ли са, неверни ли; да умира за тях или да воюва с тях... В нашето време - в края на ХХ век, в началото на ХХІ - със сигурност няма нито един текст от миналото, който да е в този смисъл съществен. Нито авторитетът на Библията се възстанови, нито алтернативите текстове играят нейната предишна роля. Литературата мутира като жанр. В смисъл – не, че загина, а се принизи, както се е случвало с други жанрове преди това. Защото светът загуби структурата си на разказ. Колкото и да обичаме известното изречение: „големия разказ за края на големите разкази” - действително разказът завърши. В смисъл, че светът не се схваща като „завръзка –кулминация – развръзка”; не се мисли по този начин въобще. Ако помислите кое отпада тук, коя е най-голямата структура, която отпада – това е структурата на връщането. Досега наличието на текст зад нас - било приет или неприет – във всички случаи те караше да се завръщаш. Правиш, струваш, но трябва да се съотнесеш с написаното. Може да го отречеш, но, така или иначе, ти се връщаш като вкъщи всяка вечер. Е, това отпадна. Настъпи духовно номадство.

- Защо? Заради глобализацията ли?

- Няма текст, защото няма нищо съществено, което миналото да ти каже. Консуматорът има само бъдеще. Човечеството по научно и техническо, и друго развитие надмина - и то с една епоха - всичко, което някога е съществувало. Просто няма скрита истина. В дисциплиниращите пространства, да речем, болните, мислят: „Не трябва да е така, има и една скрита медицина”. Тайна билка, която само бабата знае или може да я открие. Или някой може да ти врачува, или можеш да идеш в църквата да те излекуват. Разни алтернативи има. И на всичко има алтернативи – на политическата власт, на родителската, медицинската и т.н. Има едни истински неща, те са нашата духовна родина и ние се връщаме там, черпим сили и се борим с живота около нас. Днес нищо в миналото, ама нищо не ти помага... Покажи ми го. Някаква стара медицинска техника? Ами те намериха ДНК-то. Някакви тайни на учителството? Интернет ти е учител без учител и всичко знае. Няма никъде складирано знание, цялото знание е пред тебе. Няма някакво място, дето то да се крие. Някакъв герой политически, който нещо ни е завещал? Или истински цар? Нищо. Във всяко отношение средствата решително изпревариха целите, така да се каже. И съответно миналото умря, спихна се.

- Това не е ли, защото светът престана да бъде линеен и стана кръгъл?

-Аз казвам малко по-другояче. Казвам, че новите поколения са номади. Те напускат нашите привични градове, има духовно номадство. Промяната е огромна, тя е гигантска, генерална. Те не се връщат, не препрочитат. Казваме: „Те четат малко”. Нищо не е, че малко четат – те почти не препрочитат. Не се образуват пунктове на заедност в миналото. Няма „вечен” град. Той просто ходи нанякъде и постоянно нагазва в следваща ливада... Той минава и през нашите градове, но така - отиде, види, хареса му, не му хареса. Той не се връща. Младото поколение по принципно друг начин е устроено от нас. Те просто вървят. Просто има огромно духовно номадство. А книгата, тя е въобще... тя изисква йерархия някак си, т.е. минало, твърди, вечни отношения.

Това, разбира се, не значи, че няма да им хареса Моцарт. Но със сигурност значи, че светът няма да е организиран: на първо място Моцарт, на второ Бетовен, на трето... и т.н. Това е съвсем нов свят, за който даже, честно казано, не ми се говори, понеже и аз не съм гадач, нито пък съм негов жител, освен по принуда.

Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев

26 май 2011 г.

Подивяване на демокрацията

2011-03-07T06:15:00.006+01:00

Димитър Денков

„Опитомяване на революцията“ е заглавие на чудесната книга на Джералд Крийд (превод Детелина Иванова, изд. "Апострофи", София, 2005; 2007). Посветена е на живота в едно българско село през последната половина на ХХ в. - с. Замфирово, Михайловградско, сега Монтанско. Книгата е написана по канона на трезвата северноамериканска културна антропология - наред с учените понятия и позовавания на теории вървят чудесни портрети на хора, обяснения на типични нашенски изрази, описания на държавни структури, трудови и битови дейности. Авторът съвместява гледната точка на незаинтересован наблюдател с вживяването на участника. Това предполага такова поне десетгодишно изследване на място, вписване в цялостния бит, многобройни анкети и проучване на документи, ритуали, семейни връзки и т.н., че някои виждат в подобни културни антрополози американски шпиони.

Други пък, също толкова мнителни, ги мислят за комунисти, какъвто е случаят и с Крийд - както поради липсата на политкоректните ругатни срещу социализма, така и най-вече поради изводите, които прави от проучванията и живота си в Замфирово. А именно - че българската социалистическа държава се примирява с традиционните условия на човешкото съществуване; че жизненият ритъм в селото опитомява дивата социална революция, чийто натиск възбужда негероична, но ефикасна с мекотата си съпротива срещу безумията й; че политиката на раздържавяване по време на прехода води и до отказ на държавата от почти всички формални и нормални функции. Това съсипва не само селото, но и разрушава обществото.

Тези изводи Крийд прави в публикуваната си за пръв път през 1997 г. книга Domesticating Revolution, когато и приключва изследването си в с. Замфирово, започнало в 1987 г. Не зная дали сега в някое българско село някой американски антрополог не прави изследвания, които да продължат тия на Крийд. Струва ми се обаче, че е крайно време да се напише книга под заглавие "Подивяване на демокрацията" с допълнението "българският случай". Тя може да е авторска, може да е сборник от случки и спомени, придружени от полицейски сводки. Такава книга е необходима не толкова да се уязвят демокрацията и българското й израждане, колкото да се остави документ за подивяването, опустошило вековни традиции тъкмо с бързото оттегляне на държавата от всякакви привични функции. За да се осъществяват те, винаги е необходима принуда - от вътрешна и външна сигурност през здравеопазване и образование до почистване на улици и подрязване на храсти. Това подивяване у нас стана в името на една въобразена демокрация, при която държавата се затвори в политически сплетни и изостави на самотек всички обществени процеси, включително и тези на човешко взаимодействие с природата. Открай време се знае, че последното се случва най-вече в селото.

Материал за такова изследване има в изобилие не в десет години, а само в една седмица. Ето и последната - поредната с еднакви случки в еднакви поради това села: намерена убита преди месеци магазинерка, убити старци, пребити баби и деца, изгорял коптор, разбити дворове, откраднати кошери и животни.

Накъсо: ограбени животи

На този фон са нелепи политическите драми, че шефът на ДАНС бил подал оставка, ама се създавало ново звено за борба с корупцията и депутатите самопожертвователно си замразили заплатите до края на кризата.

Откъм селото краят на кризата не се вижда не в близките седмици, а и в близките десетилетия. Тъкмо защото държавата се е оттеглила от каквато и да е грижа за него. Тя дори не го притиска, както не притиска извън данъчния произвол и всякакви обществени групи. Това оттегляне на държавата от естествения за всяка държава натиск минава за демократично. За демократично минава и безгрижието, че огромни площи стоят необработени, оставени на волята на собствениците си, които не плащат данъци за земята. Също толкова демократично изглежда и безгрижието спрямо кражбите на реколта, разбиването на напоителни съоръжения, изнудванията на прекупвачи и далаверите с вносни селскостопански стоки. В нормална държава би било невъзможно към 20% от разходите на селските стопани да отиват за охрана на собствеността и продукцията им; в държава, чийто министър-председател е бивш охранител, това е напълно естествено. Както и естествено бе той да се откаже от една нелоша идея полицията и армията да пазят реколтата. Все пак станеше ли това, освен с воя срещу полицейщината Борисов щеше да се сблъска с нарасналата през демократичните години правозащитна вълна, помитаща всяка идея за ред с приказките за естествени етнически права

Всичко това продължава вече двадесет години и както е тръгнало, естествено ще продължи още толкова.

Но в резултат на тия естествености все повече хора се отказват да произвеждат каквото и да било, както и да живеят на село. Там естествено училището се разпада, аптека няма, лекар идва от дъжд на вятър, а полицията - по-често, защото все пак лимитът на бензин и тежките престъпления налагат това.

Така в демократична България все повече села естествено подивяват, оставят се на природата, която не прощава държавната немара дори и при хората. Както старите къщи обрастват с диворасляк и накрая се срутват, така и в хората, свободни от каквато и да е държавна принуда, естествено избуяват дивотии, разрушаващи морал и традиции, включително и традицията на село да се убиват за ниви. Сега по-често се убиват за лев.

Разбира се, не всичко е толкова черно. Тази седмица има и светъл лъч, който не може да бъде пропуснат. В пункта за вторични суровини на село Говедаре, Пловдивско, полицаи открили бюста на Христо Ботев, дарен от китайското правителство на кметството на Калофер. Бюстът, откраднат преди няколко месеца, за щастие бил непокътнат и щял да се върне на мястото му. Така се спестяват не толкова срамове, колкото пари на китайците, които, разтревожени от кражбата, обещали преди време да направят втори бюст.

От УикиКитай

2010-12-07T18:42:00.004+01:00

От ТОМАС Л. ФРИЙДМАН

Публикувано: 30 ноември 2010

Докато четях постоянно разтръбяваните от вестниците тайни, публикувани от УикиЛийкс, се замислих: какво ли щеше да е, ако Китай имаха теч на информация и ние можехме да видим какво докладва тяхното посолство във Вашингтон за Америка? Подозирам, че телеграмата би изглеждала горе-долу така:

Посолство Вашингтон, Народна Република Китай, до Министерството на външните работи, Пекин, СТРОГО СЕКРЕТНО/Относно: Америка днес

Нещата се развиват в наша полза тук. Америка остава политически дълбоко поляризирана, което определено ни помага в това да станем по-мощна икономическа сила и нация. Но ние сме особено оптимистични, защото поляризацията е все за глупости.

Във въздуха витае дух на саморазрушение, но на никой не му дреме, сякаш Америка имат всичкото време на света за политически игри на дребно. Те се карат за — не си измисляме — как и къде имат право да ги докосват проверяващите на летищата. Особено сме щастливи от диспута им относно поредния договор с Русия за разоръжаване. Изглежда Републиканците дотолкова са решени да са контра на Обама, че биха се лишили от ключово споразумение за сътрудничество между двете държави, което би подпомогнало общо противодействие срещу проблеми като Иран. И тъй като всичко, което сближава САЩ и Русия потенциално изолира нас, то ние сме благодарни от все сърце на сенатор Джон Къл от Аризона задето постави нашите интереси пред тези на Америка и блокира ратификацията на спогодбата в Сената. Посланикът е поканил сенатора и жена му на вечеря в китайския ресторант на г-н Као, за да похвали неговата жертвоготовност в защитаването на интересите на Америка (да се чете: нашите интереси).

В Америка наскоро имаше нещо, което те наричат “избори.”. Доколкото успяхме да разберем, това се изразяваше в усилията на един конгресмен да събере повече пари (взети все от бизнеси, които той би трябвало да регулира), отколкото неговият опоент, за да може да разправя по-големи лъжи по телевизията за него преди неговия опонент да успее да направи същото. Това ни успокоява, защото означава, че Америка няма в скоро време да се заеме с поправяне на сериозни структурни проблеми — раздуващ се дефицит, срив в образованието, плачевна инфраструктура, намаляваша имиграция на талантливи хора.

Наскоро посланикът се повози на нещо, което те наричат „бърз влак“, наречен Ацела, от Вашингтон до Ню Йорк. Нашият влак-стрела от Пекин до Тианджин би взел разстоянието за 90 минути, но тук неговото пътуване отне три часа и дори пристигна навреме! Пътувайки, посланикът се опита да проведе телефонни разговори по мобилния си телефон, но това беше невъзможно, тъй като на дванадесет пъти загуби покритие, и повтаряме отново — не си измисляме. В посолството се шегуваме, че когато някой ти позвъни от Китай е сякаш се обажда от съседната сграда, а ако звънне от съседната сграда е сякаш звъни от Китай. Тези от нас, работили в Китайското посолство в Замбия често си спомнят за качествено по-доброто покритие там.

Но на американците не им дреме. Те толкова рядко напускат страната си, че няма как да видят колко са изостанали. Затова ни досмешава много от скорошните тупания в гърдите на САЩ колко “изключителни и необикновени” са. Следното не е измислица. Този понеделник, на заглавната страница на Вашингтон Пост имаше статия от Сара Пейлин и Майк Хъкаби, в която осъждаха президента Обама, защото отрича “американската изключителност”. Американците са заместили усилията да станат изключителни с хвалби колко са изключителни. Изглежда не разбират, че другите те провъзгласяват за изключителен, а не ти сам.

По отношение на външната политика не виждаме шанс скоро САЩ да се изнесат от Афганистан. Обама знае, че републиканците ще го провъзгласят за страхливец и затова киха всеки Божи ден 190 милиона долара за военни операции там. Ерго, Америка няма военния потенциал да ни се опълчи на други места, като например Северна Корея, където нашите лунатични приятели подрънкват с веригата си всеки шест месеца, тъй щото Америка идва и ни моли да ги успокоим. По времето когато САЩ напуснат Афганистан, всички там ще ги мразят толкова, че китайските минни компании няма да имат никакви проблеми дойдат и изкупят всички оставащите залежи.

Повечето от републиканците в Конгреса не вярват на техните учени, че глобалното затопляне е причинено от човешка дейност. Почти всички политици там са адвокати, а не инженери или учени като при нас. Това им позволява да говорят безобразни глупости и никой да не им възразява. Това също така значи, че те няма да подкрепят законопроект за разработки за чиста енергия, което пък е от жизненоважно значение за нашия план за петилетката. По този начин ние си подсигуряваме световна доминация при индустриите за ветрогенератори, соларни панели, ядрена енергетика и електроавтомобили без опасност от конкуреция от страна на САЩ.

В заключение, рекорден брой ученици в средните училища изучават китайски, което ще ни улесни достъп до евтина работна ръка, която говори нашия език, докато ние използваме нашите доларови резерви в размер на 2,3 трилиона щатски долара, за да изкупуваме без излишен шум американски фабрики. В крайна сметка може да се заяви, че в Америка нещата се развиват отлично за нас.

Слава Богу, САЩ не могат да четат наши дипломатически телеграми.

Посолството във Вашингтон.

From WikiChina — © NYTimes 2010

A version of this op-ed appeared in print on December 1, 2010, on page A33 of the New York edition.

Разколебаните Американски Щати: Една нация губи своя оптимизъм

2010-11-18T10:15:00.004+01:00

Американците имаха мечта, обединяваща ги като нация – мечтата за разцвет и благо-състояние за всички. Но сега за първи път САЩ съзират колко крехка е тяхната система и вкусват от горчивината на реалността - суперсилата не може да намери начин за излизане от кризата и с това заплашва световната икономика.

Тук дузина американски мечти е трябвало да се сбъднат – на Епъл Блосъм Драйв, малка уличка под лазурното небе в Югозападна Флорида – там, където климатът е мек и целебен за артрит и ревматизъм. Улицата е готова, подходите към къщите са готови, чугунените лампи са готови, реки и езера тук и там за разкош, ток и канализация така или иначе. Флорида трябва да въплъти онези Щати, в които от милионите малки мечти се роди една колективна идея, идеята за Американската мечта.

Само хора липсват. И къщи. Всичко съществува само в градоустройствения план.

Епъл Блосъм Драйв се намира в покрайнините на Форт Майърс. Не води на никъде, част е от призрачен квартал. Пенсионерите няма да дойдат — всички тези мечтатели, искащи да осребрят американското обещание и да получат своето обезщетение за годините прекарани в някой завод в Мичиган или офис в Ню Йорк. Поне не и на улица „Ябълков цвят“ или някоя от другите призрачни улици, които с нежните си имена и палмовите си градинки примамваха към крайната цел на голямото американско пътуване – към свободата и просперитета. Сега от тях лъха същата тъга, както и от индустриалните руини на Детройт.

Американската мечта се окончава с Флорида. Тя е обещание, символ, земният рай на САЩ, защото във Флорида човек със сигурност може да живее още 10, може би 20, а защо не и 30 години, и то в своя собствена къща. В продължение на години, всяка година 200 000, а понякога и 400 000, човека пристигат във Флорида. Това продължаваше десетилетия, без прекъсване, населението нарастваше, с него и цените и следователно и активите на тези, които вече са там и искат по-големи жилища, по-големи мечти. Във Флорида това добруване се очертаваше да продължи вечно.

Докато всичко свърши. Хората избягаха. През 2009 населението на Форт Майърс намалява с 58 000 човека. Вместо да почива под сенките на палмите, американската средна класа сега е на опашка в кухнята за бедни; 80 000 в окръг Лий живеят на федерални купони за храна, четири пъти повече спрямо 2006. Безработицата във Флорида се увеличава небивало, така щото Флорида днес символизира отстъплението от американската мечта. Или нейния провал. Нейната наивност. Че всичко е илюзорно. А може би и нейният край?

САЩ живеят в продължение на десетилетия над възможностите си. Това е културата на "Ние можем всичко, всичко ни принадлежи", културата на неограничените възможности за всички и никаквите рискове - това е светската религия на Съединените щати – винаги нагоре, накъде другаде? Алън Грийнспан, бившият председател на Централната банка, съкратено Фед от Федерал Ризърв, е човекът отговорен за раждането на т.нар. Ownership Society - обществото на собствеността, а Конгреса и Белия дом — за освобождаването му от наредби и закони.

Мечтата е на двигателя на тази страна, направил Флорида, Холивуд и богатството на Goldman Sachs възможни и привлича милионите имигранти. Америка се нуждае от мечтата си, но тя свърши. В реалния живот има няколко посоки и една от тях е надолу. Убеждението, че акциите ще направят всички по-богати, прераснало в химерата, че всекиму се полага къща, след това още една, по-голяма, втора кола и накрая яхта се оказа мираж, който вече дори и жадните не виждат.

Съединените щати от 2010 г. са една объркана, плашлива държава. Американските компании все още се компании от световна величина, но Apple, Coca-Cola, Google и Microsoft инвестират предимно в Азия, където работната ръка е евтина и пазарите се разрастват, и почти не в САЩ. 47% от американците не вярват, че американската мечта все още е възможна.

Отчаяните американски щати са шумни и истерични; те винаги са били малко параноични, но сега са отчаяни, което е нещо ново. Те са обезверени и песимистични. Във въздуха виси тежкото усещане на угрозата на Страшния съд, на краят на постоянно подмладяване на САЩ, на вечния оптимизъм и вяра, че едно ново начало е възможно по всяко време. 63% от американците не вярват, че ще запазят досегашния си стандарт на живот.

Упадъкът на Америка носи нещо тревожно със себе си, тъй като той ще има преки последствия върху световната икономика и политически ред.

Упадъкът на Америка няма да е в бездна; тази страна винаги е била способна да се преоткрие. Но не е сигурно, че в някога всичко отново ще е наред, дори не изглежда вероятно. Съединените щати от 2010 г. са нефункционални по един нов начин: данъци и инвестиции вече не изпълняват своите предназначения, защото данъчният кодекс , който се простира на 16 000 страници, оставя отворени твърде много вратички; солидарността вече не съществува в американското мислене; политическа система е осеяна с лобисти и омраза, и като така е неспособна да взима последователни или дори бързи решения.

Страната реагира странно на загубата на нейната важност. Реагира ядосано. Големи части от населението на САЩ искат да се върнат обратно в едновремешната идилия без да осмислят миналото и настоящето; заклеймяват интелекта и мъдростта като елитарстки и анти-американски, сякаш начело на една световна сила може да стоят дървосекачи или кравари. Демагози разпалват пламъците на гнева от телевизии като "Фокс Нюз". Тези хора, и в дадени щати те са мнозинството, не разбират глобализацията и международния пазар на труда, те крещят и мразя всичко. Това поведение е ново и различно. Може ли САЩ да се събуди от американския си сън? Добро утро, Америка?

Или е ли вече твърде късно: Good night, бедна Америка, and good luck?

Вчера или: Рухването на Америка

Робърт Пътнам е професор по социология. Той избягва да говори с имена, не иска да си приписва важност по такъв начин. Но тази тема е твърде важна за него: "Аз съм говорил и с двамата: и с Барак Обама и с Джордж У. Буш", казва той, "и двамата изразиха сериозно безпокойство. С тях може да се говори като с възрастни."

Пътнам звучи толкова щастлив, сякаш това е рядко изключение. Той има гъста брада и преподава в идиличния Харвард, в Кеймбридж, на Източния бряг и се занимава с изследване на чувствителността на американското общество. Преди няколко години става известен с книгата си "Bowling Alone", чиято тезата е че все повече и повече американци играят боулинг сами, а не в клуб, защото на съвременните американци вече не им се говори с други американци, особено не и с такива които не са на тяхното мнение – една страна от самоизолирали се индивиди.

Сега социолозите се терзаят от икономическите трудности, от настъпващото разединение на обществото. Един американски изпълнителен директор печели 300 пъти, а понякога повече, отколкото един работник. През 1950 г. е взимал едва 30 пъти повече. Според Пътнам, това води до социална сегрегация – хората посещават различни училища и партита, те живеят в различни квартали, няма повече пресечни точки между различните класи.

Общественият договор в Америка, поддържащ обществото, са равните възможности. Разбира се, винаги е имало бедни и богати в САЩ, но всички трябва да имат еднакъв шанс за успех. Това е теорията, това е основата и същността на американската мечта. „Ако това вече не е вярно, договорът е нарушен", казва Пътнам.

Нищо не символизира Америка повече от собственият дом, този фетиш от началото на 20-ти век. Прославен и преувеличаван от политиката, културата, медиите. Една страна от собственици на жилища е „непобедима”, заявява президентът Франклин Делано Рузвелт. „Ако имаш свой собствен дом си реализирал американската мечта“, казва Джордж У. Буш. Бил Клинтън определя като една от основните цели по време на управлението да вкара осем милиона души между собствени четири стени.

Още през шейсетте години две трети от американците са притежавали собствен дом. Трябва да са повече, заявява правителството. Промишлеността и банките се притичват на помощ, най-вече защото държавата насърчава закупуването на недвижими имоти със субсидии и данъчни облекчения от около сто милиарда долара на година. Строителни магнати издигат цели квартали, там където е топло – в Калифорния и най-вече във Флорида. До 2004 г. в Лей Акърс, предградие на Форт Майърс, има 15 000 къщи, 2007 вече са 28 000.

„Беше чиста лудост”, казва Аксел Якобайт, германец по рождение, американец по избор, брокер на недвижими имоти и инвеститор в Югозападна Флорида. Всички спекулират с недвижими имоти — секретари, офис работници, хора, за които Якобайт знае, че печелят 50 000 долара на година, но за нула време са натрупали близо милион долара дълг, тъй като са закупили и препродали четири или пет къщи. Ако всичко е наред. И всичко беше наред, докато накрая вече нищо не беше наред.

След срива на цените броят на хората, които дължат на банките повече пари, отколкото е цената на собствеността им, нараства до единадесет милиона. На пазара има домове по 80 000 щатски долара, преди две са построени за 120 000 щатски долара, никой никога не е живял в тях. Равнището на безработицата е 12% във Флорида, мнозина си тръгват, бягат, оставят всичко – не само мечтата си, ами дори и обзавеждането, ключовете, и най-вече разбира се дълговете; други вземат всичко, което могат, дори тоалетната чиния и кабелите от стените.

„Надявах се американците да променят манталитета си, да поемат отговорност и да харчат само толкова, колкото печелят”, казва Якобайт. Но американците не са такива, те не са предпазливи. Един германец би бил такъв.

Рагхурам Раджан твърди, че политическото ръководство съзнателно е улеснило жилищните кредити, така че хората да забравят, че доходите им са в застой. „Гражданите получаваха лесно кредити, цените на жилищата растяха, те се чувстваха богати и заемаха все повече пари и консумираха”, казва Раджан, който преподава в Чикагския университет. Това е стара концепция — хляб и зрелища. За правителствата, все едно дали дясно и ляво, това е по-лесно, отколкото да инвестира в образование или здравеопазване.

Във всяка страна има различни прагове на болката, има такъв и за дългове и в САЩ, според икономисти, този праг е 90 процента. Ако националният дълг е повече от 90 на сто от брутния вътрешен продукт, страната се чувства зле, липсва доверие в по-добро бъдеще, инвеститорите не инвестират, потребителите не купуват, а тогава икономиката спира своя ръст. Америка премина прага на болката през второто тримесечие на тази година. Алън Грийнспан, някога главна мажоретка на едно общество, което харчи повече, отколкото изкарва, казва: „Ние трябва да се отърсим от убеждението, че САЩ могат да си позволят да задлъжнеят повече.”

Грийнспан е първата поп-звезда на икономиката, лицето на, за тогавашните разбирания, едно ново време, в което икономиката е освободена от държавните правила, а предприятията гледат на държавата не като на партньор, а като на враг. Това е фазата на постоянно намаляване на данъците, на бума на фондовия пазар, на New Economy. Икономически либерали съзират настъпването на една нова епоха. Докато Грийнспан е на власт от 1987 до 2006, Америка преживява най-големият бум в историята си и същевременно икономически, политически и обществен триумф над социалистическия модел; брутният вътрешен продукт на Съединените щати се удвоява. За съжаление нищо от това не е истинско, не е устойчиво; обвивка без съдържание и наивни надежди за вечен растеж.

Когато Грийнспан пристига във Вашингтон през 1967 г. като кампаниен съветник на Ричард Никсън, все още царува старият ред на New Deal — редицата програми за икономическа стабилност въведени от Рузвелт от 1933 до 1938. Синдикатите са силни. Старите корпорации контролират пазара — General Motors, General Electric, ITT. На Грийнспан не се нрави мудността на стария ред. В своите разбирания той се опира на разсъжденията на своята приятелка, руската емигрантка и философ Айн Ранд, която громи злото на колективизма в своите книги. „Айн Ранд ми показа, че капитализмът е не само практичен и ефикасен, но и морален”, казва Грийнспан, паразити, които не могат да обосноват правото си на съществуване, загиват, „…и така трябва да бъде.”

По това време Роналд Рейгън е напорист млад политик от Калифорния. За него държавата не е решение на всички проблеми, държавата е проблем сама по себе си. В своята автобиография Рейгън пише: „Хората бяха бесни на постоянно нарастващите данъци и нарастващата вълна от правителствени разпоредби, на арогантни бюрократи и длъжностни лица, които твърдят, че с парите на данъкоплатците може да се решат всички проблеми на човечеството.”

Осемдесетте години дават възможност на консерваторите да реорганизират страната по техен вкус. Синдикатите губят членове. Технологичният прогрес позволява на предприятията да произвеждат по-големи количества на по-ниска цена и по този начин да преразпределят доминираните досега от големи корпорации пазари. Рейгън използва слабостите на стария ред и отменя разпоредби и регулации.

Когато ръководителите на полети се вдигат на стачка за по-високи заплати, Рейгън ги уволнява до крак и им възлага доживотна забрана да упражняват тази професия; отменя редица разпоредби и отприщва телекомуникационната индустрия, спедицията, банките и финансовите къщи, въздушното движение; сваля данъка за богатите от 70 на 28 процента.

САЩ стават една различна страна – радикална, свободна, последователна, смела. Страна на победители. Или поне така изглежда.

Износители от други държави се хвърлят на американския пазар, първо от Япония, а по-късно и от Китай и Индия. Интернет става популярен. Дерегулацията на финансовите пазари събужда интереса към акциите като обект за инвестиции. Wal-Mart нараства до най-голямата компания в света, изпреварвайки General Motors, клиентът става цар. Инвестиционните фондове стават модерни, а влиянието на банките става главозамайващо – от седемдесетте години насам, печалбите на банковия сектор са се удвоили, а малко преди да настъпи кризата почти 40 процента от печалбите на корпоративна Америка идват от финансовия сектор.

Здравословно? Устойчиво?

Бързите пари са секси. Преди настъпването на кризата, четиридесет на сто от завършилите Харвард започват работа във финансовия сектор. Техните заплати са средно три пъти по-високи от тези на техните колеги в други отрасли. Търговията с финансови инструменти става по-изгодна от създаването на реални блага.

И за да не се мусят и другите отрасли, а и да не прекъсва консумацията, стават нужни все по-големи коли, по-големи къщи, потреблението трябва да расте, докато накрая стига 70% от цялата икономическа дейност. Потребителите харчат повече, отколкото печелят, основния лихвен процент пада постоянно. Застоят или даже намаляването на заплатите се компенсират с постоянно нарастващи дългове. Това обуславя необходимостта от ниските лихвени проценти.

Грийнспан е назначен от Рейгън като председателят на Фед и с това настъпва нова епоха. Светът на цифровите технологии се ражда, САЩ при Рейгън, а след това и при Клинтън са символа на безграничното въображение и дързостта. Към края на своето управление, между ноември 2001 и ноември 2004 г., Грийнспан сваля основния лихвен процент под два процента, въпреки че икономиката нараства с 2,8%. Ниските лихвени проценти окриляват фондовия пазар, и колкото повече хора си купуват акции, толкова по-големи са техните надежди за нови, още по-големи печалби, от което цените на акциите растат, а на разположение на потребителите има още повече пари, или поне така изглежда.

Робърт Райх разглежда причините за катастрофата в книгата си "Aftershock", той анализира следната американска нагласа и нейната плашещо наивна логика: Ако съседът ми има повече от мен, трябва аз да имам повече от него. И разсъждавам така, постъпвам така, защото съм американец.

Райх е дребен, човек едва го вижда, когато влезе в някоя от аудиториите в Бъркли. Райх не е просто част от академичния свят, той е лявото съзнание на Демократите. При Бил Клинтън той е министър на труда. Срещат се с Клинтън на борда на един кораб за Англия, накъдето и двамата са тръгнали да следват; Райх се разболява от морска болест, а Клинтън го лекува с пилешка супа. По-късно, Клинтън привлича своя приятел в Белия дом. Когато губи изборите през 1994 г., прагматикът Бил заема по-централна позиция, а Робърт се отказва от политиката. „Поне се опитахме”, казва Бил Клинтън на сбогуване.

За Райх това е компромис, а той мрази компромисите, особено сега, когато ураган грози страната, както метафорично се изразява той. Ураганните ветрове духат от тези три посоки: богатите стават все по-богати – 0,1% от най-богатите печелят повече от всичките 120 милиона на дъното взети заедно; богатите се опитват да си купят изборите; държавата е изоставила бедните с думите „За вас пари няма“. Човешко е да искаш да имаш това, което имат другите, но проблемът се корени в това, че хората просто не печелят достатъчно, че богатството се концентрира в един малък, елитен кръг на върха.

И затова различни радикали стават все по-шумни: „Омразата срещу чужденци, срещу Китай, скептичността спрямо отворените пазари, всички дискусии се изострят.”, казва Райх. Пак според него шефовете на върха не трябва да се чувстват толкова защитени – не е далеч времето, когато в доскоро лишените от омраза САЩ, от яд ще се драскат скъпи лимузини.

Американците имат склонност към люшкания в действията си. „Методи за справяне“ ги нарича Райх; описва ги без чувство, сякаш поставя диагноза. Американците обичат да се „палят”: дали срещу гейовете и абортите, дали за любимия бейзболен отбор и правилния Бог, дали срещу емигрантите и мюсюлманите. А американските политици обичат един такъв объркан народ.

Когато в края на 20-ти век технологичният балон се пука и борсата NASDAQ губи повече от 78% от стойността си, хората отдръпват парите си и ги влагат в недвижими имоти. Така от технологичния балон се ражда балонът с недвижими имоти.

„Американската икономика губи от години своята динамика” казва Нобеловият лауреат по икономика Едмънд Фелпс. Като се тегли чертата става ясно, че от началото на века в САЩ не се създават нови работни места, защото икономиката на САЩ се е променила структурно. Фирмите са доминирани от инвеститори, чиито приоритети се въртят около бърза печалба, която може да бъде постигната единствено чрез съкращения. Близо шест милиона работни места са изчезнали от 2000 г. насам, а едва девет процента от всички работни места са в производството, наполовина спрямо 1985 г.

„Америка трябва да се промени”, твърди Пол Волкър, икономическият съветник на Обама, „иска ми се да имаме по-малко финансови инженери и за сметка на това повече истински инженери, например в машиностроенето”. Америка трябва да възстанови своя индустриален сектор. От Втората световна война насам трудовата заетост е била изравнена с прираста на населението: между 10% и 20% за всяко десетилетие. В последните десет години обаче нови 25 милиона души са излезли на трудовия пазар, но нито едно ново работно място не е разкрито, а са нужни поне по 100 000 нови работни места на месец, за да се задоволи предлагането.

Когато на 31 януари 2006 Алан Грийнспан напуска офиса си във Вашингтон оставя след себе си една задлъжняла до шия държава. Двете войни в Ирак и Афганистан струват на страната общо един трилион долара. Вътрешният дълг нараства от 57% през 2000 г. до 83% при всъптването в длъжност на Барак Обама през 2009. Междувременно той е нараснал до 13,8 трилиона или 94,3% от БВП, а до две години ще прескочи стоте процента – и така коя е следващата граница, щом прагът на болката вече е преминат?

Днес или: В страната на гнева

Семейство Питърсън имат две деца, две котки, две коли. Те са гаджета още от училище, „Highschool Sweethearts”, както казват американците. Марк има малка фирма за армирано стъкло, а Ейми е медицинска сестра. Имат къща в Кейп Корал – четири стаи, едноетажна, с градина, живеят в нея от 1991 г. насам, в която година и са се сгодили. Те са въплъщението на идеализираната представа за средна класа, така както е в сериалите, в които хората празнуват Американската мечта.

В следващите седмици банките ще решат дали Питърсънови ще загубят къщата си.

Защото фирмата на Марк вече я няма – негови клиенти са били пенсионерите, тези същите, чиито доходи на старини в една страна без пенсионна система зависят от акции и спестени пари. Когато Лемън Брадърс се сриват, умира и неговия бизнес, „Толкова внезапно, сякаш някой дръпна шалтер“, смее се нервно Марк. Вече не идват пенсионери във Флорида.

Друга работа? „Няма никаква работа в района”. Последните 16 месеца Петърсонови не са могли да обслужват ипотеката си.

"Всичко това е разочароващо", казва Марк, имайки предвид предстоящото преместване, страховете на синовете му, дълга, разбира се, и най-вече мисълта, че си работил 20 години, и си отново в началото, че „разходите за живот нарастват постоянно, но нашите приходи не”. Че „трябва да забравим за всичко, дори за мечтите ни”. Че „това, на което се надявахме, няма да се случи“.

Паническият страх от този вакуум се усеща из цялата страна. Най-заплашени се чувстват тези, които са се възприемали като средната класа, солидното ядро на икономиката. Тези, които след като се разсее пушека, осъзнават, че тридесетте години главоломен икономически растеж са хубав спомен от миналото и са отминали без да остане нещо от тях. 1978 средният доход за мъже е 45 879 щатски долара, 2007 е 45 113 щатски долара, коригиран спрямо инфлацията. „Мисля си много и се опитвам да се обясня как се стигна дотам”, въздиша Ейми.

Отговор предлага на Елизабет Уорън, професор по право в Харвард. В продължение на 20 години гражданите на САЩ трябва да се борят с постоянно нарастващи базисни разходи: „В началото на новото хилядолетие едно семейство плаща за здравно осигуряване два пъти повече отколкото поколението преди тях. За да се справят, в милиони семейства и двамата родители работят”, защото и доходът, и спестяванията отдавна вече са изразходвани, „само за да държат главата си над водата.” Всичко останало се купува на кредит. Дълговете на всички домакинства в САЩ възлизат на почти 14 трилиона долара, 20 пъти повече отколкото през седемдесетте години.

69 хиляди щатски долара са платили Питърсънови за едноетажната, светлокафява къща на няколкостотин метра от морето. Тогава къщата им е струвала триста хиляди щатски долара. Когато им дотрябвали пари за едно допълнително медицинско обучение на Ейми, те просто взели втора ипотека. „Като сме взели дори под половината на това, което ни предлагаха в банката”, казва тя. Но това е достатъчно да им прекърши врата когато рецесията настъпи.

С тях се случва същото каквото и с милиони други собственици в САЩ: мечтата им се е превръща в капан. Това не е без последици за пазара на труда: средно по 15 милиона американци годишно се местят заради работата си, но който вече е обвързан няма накъде да мърда. Той вече не е и така оптимистичен, и в един момент губи в себе си това, което е основа за страна му.

А когато това се случи милиони пъти, какво се случва с тази страна?

Каналът CNBC покани Барак Обама в едно кметство на събрание, на дискусия с избирателите, един понеделник следобед във Вашингтон, шест седмици преди парламентарните избори. Един след друг се изправят хората, говорят за трудовата криза, кризата на Америка, надеждата, изгубила се след бурната предизборна кампания; основната тема е обичайното чувство на неудовлетвореност.

Велма Харт застава на микрофона, здрава жена на около четиридесет. „Г-н президент”, казва тя и очите ? се навлажняват. И продължава: „Аз съм майка. Аз съм жена. Аз съм една от така наречените американци от средната класа. И честно казано се изчерпах. Уморих се да Ви защитавам, да защитавам Вашето правителство и Вашите обещания”. Велма Харт е негърка, дали да гласува за Обама за нея никога не е стояло като въпрос, никога не е чувствала някой президент по-близък. Тя е на годините на президента, има семейство като неговото, има деца като неговите, работи на ръководна позиция при Amvets, Американската асоциация на ветераните — ако някой е роден избирател на Обама, то това е Велма Харт.

„Икономическата криза изисква от нас една прекалено висока цена”, казва тя, „с мъжът ми се шегувахме, че времената, когато се хранехме с хотдог и фасул са отдавна отминали, но те се завърнаха. И затова искам от вас един съвсем искрен отговор, господин президент: така ли ще живеем отсега нататък?”

Президентът се усмихва измъчено. Започва да говори за „стъпки в правилната посока“, но няма отговори, не може да ? каже нещо успокоително, няма какво да каже в своя защита, нейната мечта беше неговата мечта.

Безработицата в САЩ в момента е 10%. Ако се сметнат и тези, които са се отказали от търсенето, но не са записани в никоя служба, най-вероятно ще нараснат до 20%. За пръв път от Голямата депресия насам американците отново имат проблем с безработицата, а това определено е нещо, което не са очаквали.

Какъв ще е ефекта? Как ще се отрази на страната тази масова смърт на американски мечти, на нейното общество, на тази и бездруго смехотворна от европейска гледна точка социална кохезия? Колко здрави са връзките на едно общество, което маниакално приравнява всички социални политики със социализъм? Само в септември бяха съкратени още 100 000 човека. Обама ли е виновен и за това?

Динеш Д’суза, бивш съветник на Рейгън и настоящ президент на King’s College в Ню Йорк, е написал книга, бестселър, 258 страници – „The Roots of Obama’s Rage”, или Корените на гневът на Обама — само по себе си, смехотворно заглавие.

Защото досега не е имало толкова отворен за диалог, толкова спокоен, толкова ерудиран президент като Обама; никой, който толкова дълго да изслушва, премисля, и спокойно да взима решенията си. Той има редица проблеми, като страната и нейните икономически проблеми; че изглежда леко хладен и дистанциран, което му пречи да изгради връзка с масите, но не и с единичния човек като Вилма Харт. Но гневен? Точно Обама?

Ядосани са хората от Чаеното парти – тези бели, застаряващи избиратели, които си искат идиличната Америка обратно. Глен Бек, водещият по Фокс, е бесен – сух алкохолик, който оприличава Обама на Хитлер; Бек не знае какъв иска да стане: може би политик, може би може би президент, може би проповедник, със сигурност не знае какво иска да прави, нито пък има планове или идеи. Но знае, че мрази. И Динеш Д’Суза мрази.

САЩ от 2010 година са една страна, която мрази страстно.

Тезата на Д’Суза е, че бащата на Обама е антиколониалист, мечтаещ да освободи родната си Кения от игото на колониална Великобритания. Синът Обама има същата мечта и иска да постави САЩ на колене, тъй като те са колониалната сила на 21 век. „Най-могъщата държава на света се управлява от мечтите на един пришълец от племето Луо от преди петдесет години”, кълне Д’Суза, „страната ни се управлява от един дух”.

Книгата на Д’Суза е повече от успех, тя е номер четири в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс”. „Вашингтон Пост” отпечата коментар от автора, „Форбс“ го удостоява дори с водеща статия, а той тръби с гордост, че знае защо толкова хора смятат Обама за мюсюлманин, за пришълец, а не за местен. „Хората не могат да се идентифицират с него, защото той не вярва в Американската мечта”.

Горе-долу това е атмосферата, в която ще се проведат изборите за Конгреса на втори ноември. Те не се водят от разум и логика или от дебати. САЩ през 2010 година забавят хода си и се задъхват от яд спрямо хора и неща, които не са никаква заплаха за никого: хомосексуалните, мексиканците, демократката Нанси Пелоси, здравната реформа, Обама. Но важните и сериозни неща, като данъци, безработица, проблемът с образованието, граничещ с бедствие – не, голяма част от хората не дискутират тези теми. Може би са им твърде сериозни?

САЩ са се превърнали в държава на елементарните решения. Висшист е равносилно на заподозрян, интелигентността е недостатък. Немският политолог Манфред Хенингсен, който преподава в Хонолулу, Хавай, говори за „политическа и икономическа парализа”. Според него една причина за крахът на Американската мечта, както индивидуалната, така и колективната е, че тя винаги е била просто фикция – „това общество никога не е било стабилно, винаги е било социално недоразвито и който с носталгия говори за „доброто старо време“ твърде добре е забравил несправедливостите на расистка Америка”.

Значи ли това, че липсват принципи и ценности, спокойствие, мир, липсва ли една идентичност отвъд тази прословута мечта, която така или иначе винаги е била една лъжа?

„Националисти, расисти и фашисти“ нарича Хенингсен агитатори като Глен Бек, „които се възползват от икономическата ситуация по същия безскрупулен начин, по който десните радикали навремето във Ваймарската република“.

Затова и бездействието е станало модерното американско състояние, особено ясно изразено в „институционалната идиотия“ (Хенингсен) на най-важния парламент на страната – сенатът – където е като в кралски двор, в който от векове статуквото е непоклатимо.

Всеки щат се представлява от двама сенатора — и Уайоминг с неговите 540 000 жители, и Калифорния с нейните 37 милиона. Ако достатъчно от малките се обединят, могат да блокират каквото си поискат.

И го правят доволно често, и никой не пипа правилата – писаните и неписаните – тъй като Сената отдавна е клуб, в който никой не говори с никого. Преди използването на филибустер (filibuster), блокиране на вот чрез продължителни дебати, е по-скоро изключение; в наши дни това е ежедневие. Над 100 законопроекта на Обама са блокирани от републиканците по този начин.

Тези дни две-три срещи във Вашингтон стигат, за да се разкрие се разкрие пред човек трагичната картина на безпомощността на столицата, целият град е сякаш плах и срамежлив. Тук, на един хвърлей от Белия дом, се намира хотел Уилард Интерконтитентатал, където според Тим Адамс е роден изразът, а и професията, лобист; идва от времето, когато вносителите на петиции чакали президента в лобито. Адамс е работил в Министерство на финансите по времето на Джордж У. Буш и е бил държавен секретар по международните въпроси, а сега съветва хедж фондове, големите риби.

Разказва как Америка дълги години се е простирала много извън чергата си, как са изпуснали края на бюджета и колко е наложително да се преработи данъчната система. Говори тихо, защото знае, че темата не е сред любимите във Вашингтон и съвсем не в неговата собствена партия, тъй като той е републиканец. „Немислимо е преди самите избори да се обсъждат такива фундаментални неща”, тъй като опозицията твърде здраво е възприела догмата да е контра на всяко предложение на Обама. „Но дори и след изборите едва ли ще се случи, всъщност едва ли ще се случи в следващите две години. Дебатите по икономическите въпроси отдавна са замрели.“

И тогава казва нещо, което може да обобщи всички проблеми на управлението на Обама: „Демократите не искат да съкращават бюджета, републиканците не искат да увеличават бюджета. Затова никой не говори с никого.“

А във Флорида, недалеч от морето, Питърсънови опаковат вещите си в кашони. От месеци са в преговори с основната банка-кредитор за продажба много под стойността. Имат и купувач – Аксел Якобайт, посредник по сделката, им го е осигурил. Продажбата зависи от втората банка – тази, осигурила втората ипотека на Питърсонови, които ще получат от нея минималната възможна сума от 2500 долара.

Питърсонови трябва да се изнесат от тяхната Американска мечта – може би днес, а може би след седмица. Занапред ще живеят под наем. „И бездруго да имаш къща не е толкова хубаво, колкото се твърди”, казва Марк.

Утре или: Бъдещето на Америка, бъдещето на света

Една креативна държава не спира да бъде креативна само заради една криза. Едно общество дало на света MIT, Епъл и Майкрософт на Западния бряг и Карнеги хол, Музея на модерното изкуство в Ню Йорк и Метрополитън Опера не оглупява внезапно. Винаги има проекти, дори и в САЩ от 2010 година, има нови и свежи фирми и разбира се велики мислители.

Но когато държавата е в упадък е трудно да бъде променен курсът ?. Множество млади фирми в Силиконовата долина не оцеляват, защото им липсва финансиране и клиенти, страната се държи неамерикански или може би по новоамерикански мудно. Демонизирането на противниците, липсващите дебати, осъждането на интелекта — всичко това не вещае нищо добро.

За пръв път от много време насам в Америка се пести. Процентът на частни спестявания, преди години отрицателен, сега възлиза на 5,8% от средната работна заплата. Добър знак или израз на несигурност?

Няма лесен изход от кризата с дълговете. Обама може да увеличи данъците, да наложи спестявания в държавния сектор, но Щатите са станали „фискално неспасяеми“, според Дейвид Стокман, бившият финансов съветник на Роналд Рейгън. След като Вашингтон не може да помогне на САЩ, то кой ще помогне тогава на Вашингтон и САЩ?

Надежди се възлагат на централната банка на САЩ - Фед, същата тази институция, направляваща САЩ и другите държави през кризата. Основният лихвен процент вече е между 0% и 0,25% и въпреки това кредитния бранш не показва признаци на живот. Фед се опита да помогне по един нов начин, изкупувайки държавни ценни книжа, а пускайки на пазара секюритизирани ипотечни кредити, и по този начин наливайки в обръщение 1,75 трилиона долара. Ход, наречен QE (“Quantative Easing” или „количествено облекчаване”), който донесе неизказана радост на Уолстрийт; втори транш се очаква скоро след изборите.

Два пъти се събира висшия ешелон на финансовия свят изминалите седмици. Централни банкери и финансови министри се срещнаха на годишната среща на МВФ в началото на октомври във Вашингтон и по време на срещата на министрите на Г-20 миналата седмица в Южна Корея. И двата пъти Бен Бернанке, наследникът на Грийнспан, намираше само мрачни думи, за да опише икономическата ситуация и да защити своята парична политика.

Безработицата е рекордно висока, втори срив на пазара на имоти не е невъзможен. Традиционните методи на фискална политика - намаляване на данъците или пакети за стимулиране – вече са достигнали границата на своята ефективност. Търсенето на структурните реформи е правилно, само че за основни реформи е необходимо време. В края единствено остава парична политика за излизане от кризата, според председателят на Фед.

Звучи сякаш Америка е намерила изход от кризата, само че този път е рискован – за САЩ и за световната икономика. Може да инициира процеси, чийто изход е непредсказуем. Нобеловият лауреат Йозеф Щиглиц предупреждава за фаталните последици на прекалената ликвидност: „Те не помагат на американската икономика, но пречат на останалия свят.”

Повече пари означава, че стойността на долара пада спрямо другите валути, което първоначално е предимство, защото износът е по-евтин, а вноса по-скъп и по този начин се повишава конкурентоспособността на икономиката на САЩ. Но кои продукти произвежда САЩ, които да продава на световния пазар? И какво се случва, когато светът губи доверие в доскоро водещата валута и пусне резервите си в долари на пазара? Такава катастрофа на долара може да срине световната икономика в още по-дълбока пропаст.

Повече пари означават повече инфлация, а колкото по-бързо девалвират парите, толкова по-бързо намаля дълга. В началото на 2010 година Международния валутен фонд направи предположение централните банки трябва да се ангажират с по-висока инфлация в размер до четири процента.

Никой не знае какъв ще е завършека на този експеримент. „Това, което правим с паричната политика е еквивалентното на тестването на лекарства”, казва Джон Макин от American Enterprise Institute, „ние имаме много хубави идеи, но нямаме опит, не знаем дали работят”. Бившият секретар Робърт Райх дори не желае да говори за добри идеи, той смята, че множеството евтини пари ще се влеят в следващия балон на фондовия пазар; компании, банки и хедж фондове вече потриват ръце на следващата златна мина.

Финансовият експерт Тим Адамс заявява, че няма алтернатива – „Никой не иска още един пакет от стимули. Първите милиардни пакети се превърнаха в символ на безпомощната държава. Демократите го отричат, републиканците кряскат гневно. Всички искат да пестят.”

Така на председателя на Федералния резерв Бернанке му остава само възможността да наводни пазара с евтини пари – макар и да знае, че в чужбина ще приемат хода с липса на ентусиазъм. „Европейците вероятно ще трябва първо да поемат част от финансовата тежест, защото тяхното евро поскъпва, а с това и износа им”, казва Адамс. И ако инфлацията се разпростре върху цялата световна икономика, това ще свие и активите на германците.

Това ще е и тест на отношенията между Китай и САЩ, които в момента доста здраво са обтегнати. Китайците са вързали тяхната валута към долара, което запазва стойността на юана изкуствено занижена. По този начин китайците могат да заливат света с евтини стоки. Доскоро двете икономически сили имаха пакт: САЩ приемат евтините китайски стоки, а Китай държи спечелените в тази търговия пари в държавни облигации на САЩ. Това даде възможност на американците да живеят над възможностите си, а китайците да запази стойността на валутата си ниско.

Един пакт обречен на провал в дългосрочен план. Липсата на баланс в американския търговския баланс е твърде голям, а с него нараства на китайските резерви от долари, които се изчисляват на около два трилиона. Ако САЩ остави много пари в обръщение, тяхната стойност е в опасност. Китай, използван в САЩ като партньор, разглеждан като съперник, а като световна сила на бъдещето отдавна мразен, едва ли ще изпълни своята част от пакта. Затова американците призовават за отвързването на юана, в краен случай искат да въведат вносни мита, което може да доведе до търговска война и световна рецесия.

Разбира се, също така е вярно, че китайското правителство държи стойността на юана изкуствено ниска. Но също така е вярно, че САЩ манипулират стойността на щатския долар чрез паричната си политика. Президентът на Немската централна банка Аксел Вебер резюмира положението относително недипломатично: „Конкурентоспособността се получава в предприятията, а не в валутните пазари. Валутните курсове трябва да отразяват икономическите фундаменти на дадена страна.”

Опасно за Европа ще стане тогава, когато Китай и Япония решат да контрират девалвацията на долара с девалвация на собствените си валути. Тогава валутите стават оръжие. „Нашата валута – ваш проблем", изразът на финансовия министър на САЩ Джон Конъли от 1971 година придобива по този начин един нов смисъл.

Губещи във валутната война ще са всички, особено европейците. Стойността на еврото, ако ЕЦБ остане неутрална, ще расте вертикално. Немските продукти ще поскъпнат по целия свят. Ако президентът на ЕЦБ Жан-Клод Трише и неговите колеги от централата на ЕЦБ също яхнат въртележката на девалвацията, то рискуват ценовата стабилност на Европа. Сред най-люто загубилите ще е вицешампионът по износ Германия.

Поне това може да се утеха на германците: САЩ вече не е толкова силни, че да могат да налагат своите идеи на останалата част от света. Близо 45 милиона американци се считат за бедни, а пред 2009 година те се увеличили с още 4 милиона. Министерството на селското стопанство предупреждава за възможна „несигурността на прехраната”. Една четвърт от децата в САЩ живеят на купони за храна. Американският пациент има достатъчно сили единствено колкото да захранва света с бъдещи кризи.

Един, който от години мисли по различен начин от хората на Уолстрийт, е Дов Зайдман, философ и бизнес консултант от Калифорния, преместил се преди няколко месеца в Ню Йорк. Зайдман пише книги, изнася лекции и компанията му от 300 служители е един от малкото, които се разширяват в тези времена. Той се занимава с етика. С осигуряване на устойчивост. На едно различно американско мислене. Човек би могъл да каже, че е Дов Зайдман е новата американска мечта.

Зайдман седи в кабинета си на Пето авеню в Ню Йорк и казва: „Ако приемем вариант на „fix and get back”, тоест бърз ремонт и повторение на предишните модели на поведение, имаме сериозна причина за притеснение. Проблемът с американската мечта в миналото беше, че хората смятаха, че са заслужили това, което получават, те бяха избрани за него само защото са американци. Те мислеха, че могат наемат или купят мечта.”

В крайна сметка има два вида кризи, смятай той: такива, които представлява опасност за живота, това са войни или метеоритни удари, и такива, които смущават начина на живот; на английски звучи по-добре: „end-of-life-crisis“ и „way-of-life-crisis“. Сегашната криза трябва да послужи за осмисляне начина ни на живот и неговата промяна.

Той си спомня кампанията на Обама, как тогава всичко изглеждаше възможно. „Надявам се, че тези, които днес крещят от омраза така силно днес, са толкова забележими единствено защото викат по-силно. Ако те са мнозинство, тогава имаме проблем”.

За една Америка, която започва да произвежда стоки, които са необходими, които са конкурентни, за създаване на работни места, които обслужат нов пазар, например, пазара на възобновяеми енергийни източници, за една такава Америка мечта Дов Зайдман.

За честност. За край на алчността.

Той смята, че сега всеки политик и всеки мениджър трябва да е разбрал, че кризите идват все по-бързо, тъй като всяка страна е свързана с всички други страни, „ако една криза засяга всички, то всички трябва да пазят своите ценности”.

„Американската мечта”, заключва Дов Зайдман, „е във всеки еднн от нас, в нашето ДНК, в нашата история. Ние просто трябва да си върнем стария манталитет, този от края на Втората световна война: мечтата си мечтата, работи за нея, и ако работиш здраво — ще я имаш.”

Избрано от авто-форумите №2

2010-11-01T15:09:00.002+01:00

К1: - пичове като пусна парното на моя голф 4 мерише на лаина от кво може да е има ли нешто за смяна благодаря
К2: - освен някои да ти се е изсрал във филтъра на парното

K1: -Продавам Ремус: оригинален от 2000куб. кола. само малко е руждив
K2: - 3aщо е толова раждясъл ? да не е от опел

K1: - Продава се една работа точно за тази работа.
K2: - Абе дано с тази работа за тази работа наистина да може да се свържи работа, че иначе ще окапе работата

K1: - Какво мога да направа по двигатела на форд таунус 1.6GL модел 1976. Двигателя е 75 к.с. Искам да го направя около 120 к.с.
K2: -Требе да ходи6 в ХОГУОРТС да учиш за магйосник

K1: - Ама и аз съм ебати тъпака, да ти се хвана на НАНО-акъла
K2: - А искаш ли да се хванеш за ХИПЕР-Кура ми?

K1: - С какво да закрепя спйлери?
K2: - Вземи си магнити от златната колекция на доктор Ливайн; Мноо яки

K1: -Това е първата ми кола, така че при купуването й съм пропуснал да видя някои неща. Предполагах, че двигателят е 1,6 моноинжекцион, а той се оказа 1,4 карбуратор.

K1: - Пичове, какво ще стане, ако дръпна ръчната със 180км на магистралата?
K2: - Ами, най- много да те глоби горския за изсечените покрай магистралата дървета...

K1: - Продавам ГОЛЕМИ джанти

K1: - Продавам Мазда 323 1.6 84г. в движение , гражданска до 1.4.2006г. /няма преглед за смяна два шарнира/ тунинг - тасове , фолио на стъклата снимки нямам защото ме е срам да я снимам

K1: - Sell: Calibra...Mоже бартер за Ауди А4 дизел По вазможнос комби. Нова газ.уредба,клима ,ел.стакла борд комп.хидравлика и другите екстри за модела.93 година, не е карана в Блгария и 10000 км. 6500 лв
K2: - Ромска перла бате с тия шукарии си смъкнал цената едно хиляя лева

К1: Продавам 20- тонен крик.
К2: Абе, тоя крик е много тежък бе, аз тоя крик не мога да си го извада от багажника

К1:Като влезе в червеното, удряш отгоре таблото и стрелката си застава на средата. Ако не стане, удряш по силно и ако пак не стане значи си я прегрял.

К1: Продавам Ford Escort RS. Червен, в много добро състояние, Remus.
К2: Това е третата обява, която пускаш за този курник и все не можеш да се отървеш от него. Защо не пробваш да го пуснеш в http://www.imot.bg, може някой да го купи за външен кенеф!

K1: - Днес без да искам разлях 1 литър Олио върху задната седалка Голфа. Някой има ли предложения как да го изчистя така,че да не остане по седалката.
K2: - Абе трябвало е да добавиш 1 краставица, 2-3 домата и малко сол...

Тема: Тема
Описание : ми тема
Автор: AMG Power
AMG Power написа: Алоооо
Отговорът:
BuHTu/\kaTa написа: Бате, молим те, затвори, че сме дуплекс

K1: -някои шофьори гледат регулировчика като филмов герой

по повод инсталирания оригинален касетофон от Опел в VW:
K1: - Е,че ко му е на каст'фона. Най-много да ръждяса

K1: - Ако сложа талона на колата на монитора ще ми кажете ли що играят оборотите и при студен и при загрят двигател?
K2: - Ма за сериозна диагностиката требва до талона да сложиш и един портрет на Пенчо Славейков.

K1: - тия дни нещо много куки са ислезли, някой да знае що така.
K2: - арестуват неграмотни ...

K1: - ...празния ход мина през всички неравноделни тактове от българската народна музика...

K1: - Ма мяза на оригиналдъ бря .... не виждам свински опашки, следователно не е измислено във Враца - следователно никъде по света не може да е измислено

К1: - Продавам кученца - цената на мъжкото е 350 лева а на женското 300 лева
К2: - Абе к'ва е тая дискриминация... Мъжките по-скъпи от женските??? Да не са по-мощни нещо? Спортен наморник, анус ремус, лапи мишелин???

К1: - Падна ми кормилото със все си4ко (волан, превключватели, патрон). Така сложих си ръцете на волана да се наместя удобно в седалката,то хлътна напред и ми падна в краката.Цялата тръба дето отива отпред до рейката се мърда. Ако някой е патил с това да каже...

К1: - в шел всичко е менте отам и вестник ако си взмемеш рискуваш

K1: - Обаче звяра смърди на чалга дори и при изключен касетофон.

К1: - Шофьорската ми врата е леко увиснала и има следния проблем: при по висока скорост се чува свирене и по-трудно се отваря отвън...
К2: - ма ти при висока скорост слизаш от колата ли?

K1: - 70-80% от повредите в мотора се случват, когато не е загрял до оптимална температура за работа. Естествено, че не е желателно. Да не говорим, когато е студен. Все едно да те събудя, да ти вкарам 2 бързи шамара и да те пусна да тичаш бесен спринт. Дали ще ти е весело и приятно?

К1: - да голяма активизация има сред куките .. вече съм с акт за изтекъл акт който е изтекъл а предишния изтекъл акт е за 200 лв и си чака реда заедно с още няколко за по 100тина лв ,ама може да не го дочака ... оня ден ми залепили няква хартийка за неправилно паркиране .. преместих я на съседния автомобил който според мен беше паркирал по неправилно

Харалан Александров: Борисов е драматично зависим

2010-09-28T05:41:00.003+02:00

27.09.2010 18:29

Живеем в развалините на комунистическия пейзаж, населен от развеселени, полуурбанизирани селяни и селянки с уголемени бюстове, в турбофолк версия за цивилизованост, казва известният изследовател в интервю за "Гласове"

- Г-н Александров, твърдите, че от доста време живеем в ситуация на безпътица и деморализация. Колко дълго може да продължи това?

- Обикновено обществата свършват живота си, когато се окажат в такава безпътица и деморализация, каквато наблюдаваме в България. Интересно е, че ние успяваме да живеем дълго в това състояние, което само по себе си е забележително. Да живееш, сякаш няма бъдеще, в едно протяжно, мрачно и безнадеждно настояще толкова години!

Това заслужава сериозно изследване и допуска плашещата хипотеза, че е възможно да продължи безкрайно, че наистина не е епизод, не е временно състояние, не е криза, нито някакъв предел, а модус вивенди, колективен режим на живеене.

Извън съмнение е, че в индивидуален план хората успяват да оцеляват, поддържайки някакъв по-висок морален, социален и интелектуален стандарт на съществуване.

Но като общност, като колектив, като група, регресът е изумителен и има всички признаци, че се задълбочава. Не мога да се ангажирам с конкретна прогноза, не смея да се произнеса колко може да продължи.

Както апокалиптичните прогнози, че това неизбежно ще доведе до катастрофа, така и бодряшкият възглед, че всичко е окей и хубаво си живеем, са избирателен и неинтелигентен отклик на тази ситуация. Единственото достойно отношение е да се задават тези въпроси и да се изследват тези феномени на упадъка, по възможност с научен метод.

В контекста на тази мрачна картина, която показва тенденции към сгъстяване на багрите, се случват и някакви добри неща. Те обаче се случват в много частни, в много малки, скрити и в някакъв смисъл нелегални територии и сфери.

Има хора, които се съпротивляват на регреса, но го правят стихийно и неорганизирано, правят го на индивидуално и тук-таме на групово ниво. Някак си обаче това усилие не може да се случи на общностно ниво.

Ние все още живеем в развалините на тоталитаризма и пораженията са страховити. Наблюдаваме развихряне на разрушителните нагони, разкъсаност и дезинтегрираност на социалните мрежи, опустошение на душите, цинизъм, страх, усещане, че ако се ангажираш с морална позиция, ще бъдеш осмян и обезценен.

Това са все примитивни защитни механизми, които позволяват на индивида да оцелее психически във все по-враждебния социален свят.

Давам си сметка, че е изключително лесно и много удобно, ако си в луксозната позиция на живеещ в София, общо взето, материално осигурен член на интелектуалната класа, да презреш, да възненавидиш и горделиво да се дистанцираш от простотията, която безспорно избликва отвсякъде и която безспорно е на власт.

Мисля, че това е губеща позиция. Въпрос на живот и смърт за хора като нас, ако разбира се, смятаме да живеем тук, е да се ангажираме с тази простотия, или по точно с онази нейна страна, която търпи развитие.

Давам си сметка, че това звучи идеалистично и наивно - бил съм многократно упрекван, дори осмиван за моите просвещенски пориви да ходя и да проповядвам на простите хора по селата, но аз просто не виждам друга опция.

Всички напъни този въпрос да се реши лесно, чрез социалноинженерни методи, като бъде избран просветен диктатор - защото, общо взето, това е алтернативата на просвещението - очевидно са напълно катастрофирали.

- Как може да бъде приложен този просвещенски порив към политическата селяния, която в момента е на власт? Казвате, че за да промениш нещо, трябва да се научиш да го разбираш и приемаш.

- В интерес на истината, аз неслучайно се занимавам с етнография, защото всъщност харесвам истинските селяни. Не харесвам овластените селяни и смятам, че е напълно невъзможно и непостижимо те да бъдат променени и просветени, след като са се докопали до властта.

Простият човек на власт е напаст. Той, както би казал Николай Михайлов, е природна стихия.

- Бойко Борисов овластен селянин ли е?

- Разбира се, той е свръховластен селянин. Драмата там е, че всъщност той носи някои от жизнените характеристики на селото, само че при него те са проявени и манифестирани чрез себеутвърждаването на селското в режим на перманентно себевъзхвалване, на безкритична самонадеяност и на систематично обезценяване на всякаква алтернативна гледна точка.

Това, разбира се, не се случва за първи път в българската история, не искам да го сравнявам с Александър Стамболийски, но динамиката на социалните процеси, която извежда подобен тип лидери, е сходна.

Това ще продължи да се случва по простата причина, че в общество с такъв манталитетен фон, с такива дълбинни антицивилизационни нагласи и атавистични политически рефлекси демокрацията няма как иначе да изглежда.

Това управление е триумф на демокрацията от селски тип. Тъй че аз предпочитам да работя по селата с тези хора, които живеят там и които искат да направят нещо за себе си, защото за тях има надежда.

Най-малкото, защото за тях съм авторитет. Не мисля, че за овластените селяни съм авторитет, в най-добрия случай съм някакъв дразнител. Във всеки случай от тяхна страна не е идвала заявка, че проявяват интерес към моята гледна точка.

- Затова ли мислите, че за тях няма надежда - защото не е идвала подобна заявка?

- В интерес на истината, с някои от министрите в това правителство имам много добър диалог. Иронично е, но никога преди не съм имал толкова близки познати на министерски позиции.

Проблемът според мен е, че тъй като това са хора смислени и с качества, на тях им е много трудно да функционират на нивото на собствената си компетентност, понеже границата на компетентността им е поставена от стила и действията на техния лидер.

Няма как да си по-умен от Бойко Борисов в правителството на Бойко Борисов. В този смисъл да се ангажираш с такъв тип лидерство означава да откажеш да функционираш на нивото, на което можеш, и да слезеш под или в най-добрия случай на нивото, на което е позволено. Това е тежко похабяване.

- Ако компетентността им е обречена, какъв смислен ход имат тези хора?

- Не съм в позиция да давам съвети. Смятам, че е изключително наивно да вярваш, че е възможно да разгърнеш експертизата си и да допринесеш за общественото развитие при такъв тип лидерство, което демонстрира Борисов и което е дълбоко арогантно, самонадеяно и изпълнено с онтологическа убеденост, че властникът знае всички верни отговори.

Това, че гледната му точка по даден въпрос се променя по три пъти в денонощието под натиска на неведоми сили, това, че очевидно тежко се влияе от конюнктурата, това, че е достатъчно някой от неговите старши в ЕС или САЩ да му скръцне със зъби, по никакъв начин не променя тази изумителна комбинация от самонадеяност и безпомощност.

Това обрича всеки сериозен опит да следваш дългосрочен дневен ред в правенето на политики. Свръхперсонализираното популистко лидерство свръхполитизира публичността, но същевременно убива самата възможност за политика, като я прави заложник на постоянно менящата се конюнктура.

Нали виждате какво става - премиерът постоянно саботира бездруго плахите опити на министрите да правят политика и да провеждат реформи. Резултатът е хаос и засилващо се усещане за безизходица.

Истината е, че друго лидерство в България не съм виждал. В момента Борисов ни е пред очите, но той е само един много ярък пример - общо взето, това е характеристика на всички политици, които се изредиха тук през годините на прехода. В някакъв смисъл Борисов е най-откровената манифестация на този тип провалено лидерство...

... - Бяхте казали преди време, че провалът на нечестивия брак между Костов и Борисов е неизбежен. Приключи ли този брак?

- Бракът беше изконсумиран със страст и лукавство, но очевидно се пропуква. Не изключвам в предстоящата суматоха на оцеляването да наблюдаваме изумителни политически пируети и подскоци, при които никой не знае кой в чии прегръдки ще се окаже.

Въобще не бих се изненадал, ако се появят нови форми на политико-сексуално съжителство в двойки, тройки и всякакви странни комбинации. Перверзията в българския политически живот е стигнала до степен, при която всичко е възможно.

- След като т.нар. автентична десница в лицето на Синята коалиция, която има претенцията, че е модерна и демократична дясна политическа формация, прие тази сделка и застана на страната на сигурността, какво да очакваме от ГЕРБ?

- Това е поредното предателство на "автентичната десница", за което тя ще плати съответната политическа цена. ГЕРБ са абсолютно невинни в това отношение. Те затова бяха извикани на власт.

Те могат да бъдат обвинени в избирателност, могат да бъдат обвинени в некомпетентност, в преекспониране и в мърлявост, но в никакъв случай не могат да бъдат обвинени в непоследователност.

Те откликват на възложената им поръчка от една гневна и фрустрирана маса, която иска на всяка цена да бъдат наказани някакви лоши хора. В своето мнозинство българската общност е достатъчно наивна да вярва, че с репресия от полицейски тип може да бъдат решени проблемите на развитието.

Това е тъжната констатация, а не фактът, че се намира кой да отговори и ентусиазирано да се захване с тази задача. Ентусиазирано, но и хаотично, поради което не вярвам, че България ще стане полицейска държава - просто няма условия за това.

Както всички забелязахме, Борисов даде заден ход по повод на прословутия специализиран съд, очевидно получил необходимия инструктаж от необходимите места.

Целият този куц порив да бъде отговорено на отмъстителните пориви на прецаканата и озлобена част от българското общество също се оказа неосъществим. Липсва не толкова желание, колкото институционален и административен капацитет във всички сфери, което е драмата на това управление.

Самонадеяната заявка за свръховластяване, това усещане за почти божествен мандат на лидерството на Борисов е съчетано с изумителна импотентност на институциите, която се компенсира със закани, обвинения и себеразхвалване.

Този политически оксиморон е очевидно предизвестен провал, но истински под него и отвъд него стои провалът на един дневен ред, който е винаги краткосрочен, който е лишен от дългосрочна визия, който не е ценностно основан, който е: "Дайте да запушим тази дупка и дайте да накажем тези мутри", а не: "Как да живеем така, че да не се появяват дупки и да не се появяват мутри в нашия живот".

... На практика реформите бяха пожертвани. Нито една от реформите не се състоя и нямаше как да се състои, по причина че това е най-несвободното управление.

Цялото усещане за всевластие, което Борисов демонстрира, прикрива дълбока липса на истинска власт и на свобода, защото като политик той е драматично зависим от прищевките на тълпата, от интересите на олигархиите, с които е свързан и които постоянно го държат под натиск, от непредвидимите промени в политиката на неговите външни покровители и т.н.

Представете си какво означава да се съобразяваш с всички тези неща. Засега той се справя с лукавството на сървайвъра, който се е научил да оцелява в аморална среда, и съответно оцелява с аморални средства.

То това му е трагедията, че той като политик няма удържаща морална рамка, неговата политическа етика е да бъде харесван и обичан от всички и да бъде начело. И това за съжаление е моралът на един много голям процент от българите.
----------------------------------------

Харалан Александров е роден в София. Завършил е българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски", има дисертация по антропология и организационна култура. Преподавател е в Българския институт за отношения между хората към Нов български университет. Интересите му са в областта на организационното консултиране, социалното управление и развитието на общности.

Цялото интервю на Харалан Александров в "Гласове", прочетете на glasove.com.

Фалшивият Джони Деп показа колко са зле медиите у нас. Как се случи всичко?

2010-08-26T20:33:00.004+02:00

Елена Кодинова

Фалшивият Джони Деп е облечен дори с фланелка на фотоконкурса, заради който е организирана рекламната измама, но никой не обърна внимание на това. Снимки: организаторите на рекламната кампания

На 13 август в сайтовете за свободен видеообмен се появява размазано клипче. Авторката му, подписала се като Пипи Дългото чорапче, възторжено твърди, че на него е успяла да заснеме световната звезда Джони Деп в бургаски хотел. Слухът плъзва мълниеносно по форуми и чатове и точно когато тръгва да умира, се появява ново клипче, този път малко по-ясно. На него се вижда човек, поразително приличащ на Карибския пират. Това е достатъчно на три от националните телевизии да излъчат подробни репортажи в централните си емисии. „Новината” се появява на първите страници на всички национални ежедневници.

Кметът на Бургас потвърждава информацията, след като преседява няколко часа като предан фен във фоайето на хотела в очакване на зърне холивудската знаменитост. Служителка на бургаската община се затичва с почетната книга за гости към предполагаемото местонахождение на Джони Деп и се примолва на мениджмънта на хотела като тринайсет годишна почитателка за съдействие за автограф. А няколко момиченца висят пред хотела с часове в най-голямата жега на годината с надеждата да зърнат своя любимец.

Накрая се оказва, че всичко е гениално замислена и изпълнена рекламна кампания, целяща да популяризира сайт на фотоконкурс – http://summershot.net/.

Какво направиха организаторите? Тихомълком вкараха един човек, който прилича на Джони Деп в един хотел, без да вдигат много шум. Оградиха го с професионална охрана, осигуриха му лукс като на холивудска звезда. Не са лъгали и убеждавали никого в нищо. Медиите сами си съчиниха останалото. Какво стана ясно за българските печатни издания и телевизии, след завихрянето на истерията?

Клип с тв-репортажите + българина имитатор на Джони Деп (в края)
http://www.youtube.com/watch?v=sMqPHFX4HzI

1.Българските журналисти са мързеливи. Те превърнаха един слух в новина, защото обикновено седят пред компютрите си и ровят в интернет за нещо, което да превърнат в дописка. Отдавна са отвикнали да обикалят улиците, да ходят по горещи точки, да разговарят с хора, да си проверяват лично информациите. Най-интересното от всичко е, че работодателите им изискват от тях работно време и ги задължават да стоят на бюрата си по осем часа на ден, вместо да ги прогонят извън редакциите да работят. Журналист на работно време няма никъде по света, освен у нас.
Из гилдията обикаля един легендарен слух, който на всичкото отгоре е верен. Собственик на вестник, вбесен от тази ленива технология на писане на новини, уволнил целия си екип. Казал, че няма нужда от репортери, които пишат статиите си по информации в агенции и интернет. И една седмица писал целия вестник сам, за да натрие носовете на мързеливите журналисти. После ги върнал обратно на работа, но с нови изисквания.

Уж папарашка снимка на Джони Деп с приятелка във фоайето на хотела. Снимки: организаторите на рекламната кампания

Същото трябваше да направят собствениците на национални медии след случката с Джони Деп. Защото нито един репортер не се сети да издири телефона на пи ара на звездата, да се обади и да попита. Или да се свърже с някой от хилядите хора, които са част от живота му и имат достоверна информация къде би могъл да бъде. Класическото правило, че новината се потвърждава от три независими източника, отдавна е забравено и превърнато в излишен разкош за родната медийна ширботреба.

2. Българските журналисти са лековерни и поддаващи се на манипулация. Можеш да ги убедиш във всичко. Здравословният репортерски скепсис отдавна е напуснал гилдията. Половината колеги вярват на всичко, защото не са особено интелигентни и изобретателни, а другата половина са готови да вярват във всичко срещу известни облаги. Щом толкова лесно се отдаде на организаторите на рекламната кампания заблудата с Джони Деп, представете си какви още неистини шестват по вестници и телевизии. Че живеем в рай, че имаме най-доброто правителство, че родната полиция ни пази, че сме нахранени и защитени, че бизнесът ни е честен и загрижен за обществото, че мощите на Йоан Кръстител са в Созопол. Утре някой ще реши да обясни, че Христос е слязъл на земята и е станал съветник на министър-председателя и нищо чудно всички национални медии да го отразят като истинска новина. А тези, които се усъмнят, ще бъдат уволнени за нелоялност към работодателя и застрашаване на националната сигурност.

Кадрите във Vbox7, които медиите приеха за истински
http://vbox7.com/play:075f3087

3. Почти няма медия, която да е създадена на професионален принцип. Тоест – да е основана от професионалисти, които си разбират от занаята и продават единствено новини, анализи и коментари. Ако имаше, тя щеше да разгадае мистерията още в първите 24 часа. А лъжата, че Джони Деп е в България не просто издържа, а се превърна в основно новинарско събитие за цели 4 (четири!) дни. Тогава стана ясно как дрънчат на кухо рекламните слогани на медиите, които се кълняха, че холивудската звезда е у нас – „Новините такива, каквито са”, „Цялата истина” и т.н. Празни фрази, зад които не стои реално съдържание. Истината е, че когато някой събере достатъчно пари, си прави медия, за да продава през нея влияние. И събира вътре лесно манипулируеми журналисти, които биха се справили с тази задача, а не истински занаятчии и професионалисти.

4. У нас жълтата преса в класическия й вид просто никога не се състоя. Ако имахме истински клюкарски медии, те щяха да обсадят хотела, в който се предполагаше, че е Джони Деп, да вербуват хора от персонала, да преровят боклука, който се изнася от стаята на звездата, да се катерят по дърветата край сградата и да спят по клоните. Това не се случи. Което още един път ни показа каква е технологията на правене на жълт вестник у нас – разпространение на злостни добре платени клюки срещу опоненти и конкуренти, изнудване и личен пи ар на мижавите ни звезди, които сами пускат слухове за себе си. А когато има възможност за истински папарашки удар, никой не си мръдна малкото пръстче.

Снимка, разпространена в медиите. Ако някой беше написал в интернет адреса на фланелката на Джони Деп, щеше да разбере, че става дума за рекламна кампания на фотоконкурс. Снимки: организаторите на рекламната кампания

5. Чрез замесването на бургаския кмет в събитието стана безпощадно ясно колко нездрава е връзката между власт и медии у нас. Кметът се опита да се отърка в звездната слава, за да си направи личен пи ар, медиите отразиха всичките глупости, които изрече, без нито за миг да се усъмнят в тях, защото те са свикнали папагалски да повтарят това, което казва властта. След подобна случка е нормално един управник да подаде оставка, защото е дискредитирана истинността на думите му. Днес твърди, че Джони Деп е в града му, утре ще каже нещо точно толкова вярно и за милионите за инфраструктура и обществените поръчки.

Журналист съм от 15 години, напоследък основно на свободна практика. Казвам всичко по-горе с болка, защото си обичам работата, а се оказва, че трудно мога да я практикувам честно, обективно и професионално. Почтените журналисти в България отдавна се притесняват да кажат какво работят. Повечето от тях си смениха професиите, по редакциите останаха предимно хора, които е много лесно да излъжеш, че Джони Деп е в България. След този казус вече никой не се съмнява, че гилдията има нужда сериозно да си зададе въпроса накъде върви и да преживее своя катарзис.

Елена Кодинова е работила във вестниците “Стандарт”, “Новинар”, “Политика”, “168 часа”. Била е редактор в списание “Егоист” и сценарист на предаванията “Чай” по БНТ и “Отпечатъци” по бТВ. В момента е автор на списанията ”Мениджър” и ”Жената днес”.

С химна си Цв. Цв. и Веселин Маринов вадят от гроба живковия соц

2010-07-09T08:24:00.001+02:00

Цветан Цветанов и Веселин Маринов се къпят в минерален басейн във Велинград. Снимка: в. “Галерия”

Химнът на полицията, изпълнен от любимеца на червените бабички Веселин Маринов, е по текст на поета Евтим Евтимов – един от приближените на Тодор Живков писатели. От онази група доверени, която даваше подкрепа на Живков в размирните 1988-1989 г., когато по писателски конгреси имаше вече свободни дисидентски изказвания и властта се клатеше.

Музиката на химна на полицията е на Тончо Русев – динозавър на соц-естрадата. Песента е точно в стилистиката на 60-те и 70-те, възможно най-тривиалната и уродлива композиция, с припеви и затрогващи беквокали, като в изпълнения на руски военни хорове.

“Моята полиция ме пази… Гордост е да служиш в редовете на България и МВР…” пее Маринов в характерния си сантиментално-лигав стил (виж целия текст по-долу).
Зад смисъла на текста изплува знаменитата фраза на Тодор Живков от 60-те години - “Народната милиция принадлежи на народа, народът принадлежи на народната милиция”. Едно преливане на милиция (вече полиция) и народ.

Химнът е толкова абсурден, че веднага роди пародии:

Ако някой вярата убива
и престъпниците сам прикрива,
ако някой лъже, че ви пази -
нашата полиция е тази.(2)

Припев:

Хора, вий пари носете,
хора, подкупете ни добре!
Яко е да служиш в редовете,
да си в българското МВР (2)
(Виж по-долу цялата пародия)

Или подигравателни импровизации от форумите:

Припев:

Хора, дайте двайсетак от раз,
на старшината, скрит зад оня храст,
Далавера е да служиш в редовете
на народната милиция и Ме -Ве -Ре-то.

———————–

Ако някой някъде продава
твоето отечество и слава,
ако с Хамър някой те прегази -
тяхната милиция го пази.
…
Хора, имайте тъпение,
хора, запомнете го добре –
ако жертва сте на престъпление,
не разчитайте на МВР.

Тримата - Веселин Маринов, Евтим Евтимов и Тончо Русев ще се облажат от държавна поръчка като едно време. Така при соц-а се изхранваха куп изпълнители и автори на текстове и песни - на хонорарна хранилка към разни ведомства, с поръчкови песни. МВР ще плати под една или друга форма на авторите тлъсти хонорари, дори първоначално тяхното недоносче-химн да се представя като подарък. Има хиляди начини – концертни изпълнения, покани за разни вечери, консултантски договори и т. н.

Но, ако песента наистина е подарък от тримата трубадури на соца, тогава трябва да се замислим какво ги е вдъхновило, за да излеят душата си в тази песен? Успехите на народната милиция (полиция)? Мъжественият министър на вътрешните работи? Победният курс на партията (ГЕРБ) и нейният пръв партиен и държавен ръководител?

Веселин Маринов представя “Химна на полицията”. Снимка: от тв екрана

Веселин Маринов, прочул се с песните си по митинги на БСП, любимец на масата гласоподаватели на тази партия в пенсионна възраст, сега е любимец на Цветан Цветанов, вицепремиер и зам.-шеф на дясната управляваща партия в България. Двамата ходят заедно на плаж, къпят се в минерани басейни и водят затрогващи разговори. Така се родил и химнът – Цветан Цветанов казал на певеца: “Изпял си толкова песни за армията, няма ли да изпееш една за полицията?” И Веселин Маринов веднага изпял, даже вече работел по песента и съжалил, че Цветанов го изпреварил да го подкани. Това разказва самият певец, който вече се вози на нов джип “Рейндж роувър” за 250 000 лв., въпреки вида си на човек, на когото му подхожда повече “Лада – Нива”.

Творението “Химн на МВР” е своеобразен моментен портрет на новата власт – маскирана с антикомунистическа фразеология и етикет “дясна”, а всъщност от хора с комунистическо мислене и носители на соц-традициите. Както авторите на песента. Както вътрешния министър Цветанов – типичен представител на тази категория служители на МВР, издънки на някогашната милиция. И син на шофьора на бившите зам.-министри и шефове на ДС по времето на Живков.

Зад антикомунистическите приказки на прeмиера Борисов, лидер на дясната ГЕРБ, се крие същото. Той демагогства с единия си дядо, който бил жертва на комунистите, но не споменава другия. Както и самият Борисов е бил член на БКП, прочул се с това, че напуска МВР с въвеждането на деполитизацията, когато забраниха на партийни членове да работят там. Хората от ГЕРБ изразяват интересите на симпатизанти на татовия социализъм. И социологичиските проучвания показват, че голяма част от гласоподавателите на БСП са гласували за Бойко Борисов.

Този химн е израз на цялата тази тенденция – с живковия комунизъм в сърцето да громим комунистите и да правим дясна партия.

Оригинално изпълнение на химна с пародиен портрет на Веселин Маринов

http://www.youtube.com/watch?v=5bM-V6upY8I

Нашата полиция

текст: Евтим Евтимов

Ако някой някъде предава
своето отечество и слава,
ако клетвата за дълг прегази -
моята полиция ни пази.

Ако някое продажно братство
граби от народното богатство,
истината днес е само тази -
родната полиция ни пази.

Ако някой вярата убива
и престъпниците сам прикрива,
ако някой пред лъжата лази -
нашата полиция ни пази.

Припев: Хора, подарете цвете,
хора, запомнете ни добре!
Гордост е да служиш в редовете
на България и МВР.

Пародия на “Нашата полиция”

Неизвестен автор, от блога “Невероятно – Новините каквито можеха да бъдат”

Ако някой, някъде предава
своето отечество на скрапа,
ако клетвата за дълг погази -
моята полиция е тази.(2)

Ако някое продажно братство
граби от народното богатство,
истината днес ний знаем с вази -
родната полиция е тази.(2)

Припев:

Хора, вий пари носете,
хора, подкупете ни добре!
Яко е да служиш в редовете,
да си в българското МВР (2)

Ако някой вярата убива
и престъпниците сам прикрива,
ако някой лъже, че ви пази -
нашата полиция е тази.(2)

Ако някой днес ви уверява,
че с властта не злоупотребява,
а на дело ви правата гази -
милата полиция е тази.(2)

Припев:

Хора, вий пари носете,
хора, подкупете ни добре!
Яко е да служиш в редовете,
да си в българското МВР (2)

——————————–

още от форумите:

Ако някъде командва физкултурник
Строен, недочел номенклатурник
Фъфли глупости, но ето
Той е шеф на МеВеРето
…
Припев:
Хора, палци си стиснете
Чуйте и го запомнете
Щом запя и МеВеРе-то
Отиде коньо у дерето!

——————

„ЗА“ кирилицата

2010-03-30T15:52:00.001+02:00

1. Хората си "освежават" азбуките, щото са "преводи" и са некадърно преведени. В смисъл освен на латински, испански и турски май няма други преводи на латиницата, които да съответстват на звуковете. Виж английския колко гласни има, в това число характерните двугласни като ае, което ние и те пишем с две букви, th и прочие, които могат написа точно само с оная транскрипционна азбука. Има такъв принцип - гледа се кое се среща често и му се дава буква. Просто и ясно. В българския език такава липса е ст, което се среща твърде често, по често от повечето букви, но няма собствена буква. За английския да не говорим колко са. Това е нещо като мотоциклет с кубове вместо колела.
2. Българският език има много уникални неща. Граматиката и много думи са си чисто български - не славянски. Ако някога си дам зор да сканирам необходимата литература, ще постна линк да се поровите - за което се съмнявам поради я мързел, я липса на време.
Има тенденция езикът да се осира с чуждици. Идеята е тази - човек да говори, без нищо да казва. Излиза например тъпият селяндур пред публика и почва да реди латинизми, англицизми и като си преведеш всичко казано, стават тавтологии (я, чуждица), безсмислици и откровени глупости. Езикът е станал кух, безсмислен, разводнен и пр. Чел съм много стари книги - няма никаква прилика в сравнение с комунистическите учебници например (а те и сега са си такива почти всичките). Дори като чета съвременна техническа литература в моята област, понякога ми е трудно да схвана за какво става дума, та трябва да се озоря и да видя, че вместо оператор на биологични единици е овчар, образно казано.
3. Разликата между латиницата и кирилицата е твърде голяма. Много малко са азбуките, които са правени за конкретни езици - латиницата за латински, гръцката азбука за гръцки и пр. Това, дето го пишеш за й+у=ю е неефективно, неудобно и пр. Там, където се работи, главно на запад заради кретенските приложения на латиницата, тенденцията е точно обратната! Ако кирилицата се промени, ще се случи точно обратното (освен ако не го правят ламери).
Това при мен е застъпено много силно - аз не пиша на обикновено писмо (кирилица, латиница квото и да е), освен на кълвеатурата или за други хора (рядко). За мен кон, по, про, пре, прав, из, от, раз,-ние, -(у)ване, -ство, -тел, -ция и прочие са букви, "правителство" е с 3 букви. А "политиката на правителството" - с 4 букви. Това, което предлагаш ти, е неефективно, смяташ разпространената неефективност за проява на ефективност.
Преди да умре, известният писател Бърнард Шоу, известен и с критиките си към английския правопис, оставя значителна сума за реформата на английския език точно на гореописания от мен принцип. Комисията изпива парите и за да отбие номера, създава едно недоносче. Има и други опити. Ти предлагаш да тръгнем точно наобратното?
Ph и Sh са погрешно възприемани като наследени от латинските означения на ф и ш - а всъщност sh на латински си е сх. Да не говорим за това, че в древногръцкия има няколко вида е, и то е от желанието да се означава точно звукът - например сравни шопското э в пилэ и източното е в същата дума. Нито в латинския, нито в старогръцкия, нито в старобългарския, пък и не знам другаде, има такава идея за звуково разлагане на азбуката. По честота на употреба са дадени и букви, не съвсем точно де. В българския се среща често ш и има буква за него. В латинския не се среща изобщо и няма буква. В английския се среща често, но пак няма буква, щото пишат с латинската азбука. Ти предлагаш все едно да пишем числата в двоичната система.
Децата се дънят, щот не са се научили. Накарай англичаните или французите да си сменят правописа примерно. От древността обичаят е писмеността да е усложнена до спукване. В старогръцкия примерно има по няколко букви за е, о, три вида ударения, които може да са и трите в една дума и да се менят по падежите и склоненията - и по места, и по вид, и в една дума е примерно е - пИле, но пилэтА, рИльето, пiлЭнцА, пилЭnцатА - как ти се струва? Резултатът е нещо като ценз. Който е тъп, мързелив или необразован, веднага го "хващат" по граматическите грешки. Правилно или не - това е друг въпрос. В кирилицата е премахнат тоя принцип в голяма степен и само тук се пише нормално, а не да пиша file, но phone. Затова и според изследванията, с които едва ли си запознат, учениците на запад в началото напредват далеч по-трудно, отколкото тук, именно поради тия недомислици.
4. Неудобствата, които изпитваш, са друг въпрос. Тука вече се писа за махането на кирилизатора примерно. Има хора, които без флекстайп не могат писа на кирилица. Е тва си е техен проблем - има си вградено БДС, да вземат да се научат да пишат на 10 пръста по БДС. Като не искат, намират си начини сами.
Писаният текст не е само графично отразяване на звуците, има и друга стойност. Това е особеността на написаното, че е мислено и направено във възможно най-подходящата форма, най-съдържателна и пр. Че тия изисквания масово се подминават и излизат книги с едностранно подравняване, без отстъпи, подредени кретенски, сайтове по същия начин, със сиви букви на бял фон, малки, сбити и т.н. е защото се подминават всякакви изисквания. Това е все едно да сервирам палачинки в ресторант, като си ги нося в ръката смачкани и ти ги изплющя на масата, а нож и вилица да си носиш, или да си вземеш от съседната маса, щот ми е по-удобно. Затова има стандарти, обичаи, етикети и пр.
Сега с компютрите вече куцо и сакато може да реди букви и тия неща се прескачат. Резултатът е хаос от букви, кухо съдържание и пр.
5. Какво е примерно бойното знаме - цветен парцал. Замислял ли си се защо им се отдава такова значение:
http://pleistorm.com/3d/GV2.jpg
http://pleistorm.com/3d/GV1.jpg
Чувал ли си за боя за Самарското знаме? Вероятно тия неща изглеждат като отживелица. Интересното е обаче, че точно народите, за които изглеждат така, са го закъсали яко. Кажи ми един народ или държава, която не уважава традициите си и е стигнала далеч? Не говоря за формално уважаване. Защо евреите пишат отдясно наляво - неудобно, с бавни и уродливи букви, дет само те си ги четат, с неудобно означаване на гласните? Накарай ги да си сменят азбуката, религията и да станат националнихилисти като повечето българи. И само там ли е така?
Това не е въпрос само на рационална гледна точка като пряко значение. Традициите и обичаите са нещо, което крепи, а нововъведенията пак си ги има. Затова и има стандарти. Ти ако въведеш латиницата, друг ще пропише на японски или гръцки и пр. и ще настане хаос.
6. Не пиша на Цъ, ама си сменям клавиатурата, да - всеки път, щом е необходимо. Не защото е суперлесно.
7. Чужди думи - не са баш милиони. Има чуждици, които имат същото значение на български, а изчезналите от употреба думи с друго значение променят същността на езика.
Светът не се развива, а се променя. Има разлика. Просто по-силните налагат техните си разбирания, след това другите техните си и пр. Пример: обърнал ли си внимание, как често у нас се цитират чужди имена, марки, думи и пр. на английски с латински букви - примерно Sony, Washington, особено често имена на автори? Да си видял американците да правят същото примерно като пишат български думи? Не, но българите като си пишат имената, ги правят по американски образец - примерно една колежка е с поща Nikoloff. За мен тва е смешно и жалко.
Защо и с чии неудобства трябва да се съобразяват всички?
Ако за теб тупането в гърдите с крясът "булгар" е отблъскващо, за мен е отблъскващо отричането на всичко национално. Това, дет го предлагаш, къде може да мине, освен в бившите социалистически страни? Къде го има изобщо, освен в държави с робски манталитет? За мен национализмът извира отвсякъде, от САЩ, от Обединеното кралство, от Франция, от Испания (и там си го бива) и желанието е да те прецакат всички останали. Не знам дали ти се е случвало да го изпиташ, но в науката и изкуството това желане е полирало всичко до неузнаваемост. Например знаеш ли как се е казвал Египет в древността? Египет е гръцкото му название. Също и столицата му "Хелиополис" не се е казвала така. С тая гръцка дума човек остава с впечатлението, че гръцкото е навсякъде.
Традицията е сила, създава се трудно - затова съдиите са с тоги и с перуки, пред Бъкингам има старовремски войници, и пр. Британците тъпаци ли са, че правят така? Ние ли сме по-умни, че сменяме всичко непрекъснато? Че прекъсваме всички връзки между поколенията и децата си нямат идея за стремежите на предните поколения и са като бял лист хартия, на който всеки може да си напише глупостите, тоест да им промие мозъка? На кого точно искаш да подражаваме с това предложение - на запада, който пази някакви традиции фанатично, копирайки ги формално, но не и като същност?
На мен това ми асоциира на циганчетата покрай тотото - бате, бате, дай пет стинки ве! Чичо, чичо, аз пиша на латиница, говоря английски и се казвам Джон, обичам САЩ и искам да стана американец, да имам негър шофьор и да му давам бакшиши по 100 долара, а после да си ги искам обратно. Добре че ги има САЩ, щот в Англия примерно и тва не е достатъчно. Само дет децата ми ще носят английски имена, ще посрещат знамето в училище всеки ден и ще им тъпчат кратуните с чиста проба "сащански" национализъм.
Искам да направя игра, в която се играе от страна на талибаните срещу САЩ и взривявам сгради в Ню Йорк? И друга, СС Вафен, в която трепя евреи и американски войници? И да живея в САЩ. Ще стане ли? Колко игри примерно си видял, в които я има България (освен твоята)? Да си нацелвал предавания по Дискавъри примерно за великите български битки? Но за всякакви чужди фантасмагории има.
Сърбите са плужеци. Били сме ги като хлебарки, а тия, които са бягали най-отпред, са получавали после ордени за храброст.
Откъде черпиш това вдъхновение? Есперанто не е ли практичен език? Някой да пише днес на него, както се е очаквало в миналото? Ами че той е стотици пъти по-лесен от английския примерно, нищожно малко правила и пр. (аз не съм му привърженик в никой случай).

Защото про- включва някак си и това да е оформено и напудрено както си трябва.

Ами баш акънъ. А за игрите какво ще кажеш?
П.п. Фружине, знаеш ли как са се записвали цифрите с букви преди мноого векове? Пробвай да изпишеш 23987+1965=25952 с римски букви примерно, или на старобългарски. Ще стане като твоето "шт".
Пробвай и разликата при четенето на

23987+1965=25952

двадесет и три хиляди деветстотин осемдесет и седем плюс хиляда деветстотин шестдесет и пет е равно на двадесет и пет хиляди деветстотин петдесет и две.

А сега си представи времето за схващането на двете писания.

взето от http://www.gamedev-bg.net/phpBB3/viewtopic.php?p=15263#p15263

All Your Apps Are Belong to Apple: The iPhone Developer Program License Agreement

2010-03-09T08:53:00.000+01:00

All Your Apps Are Belong to Apple: The iPhone Developer Program License Agreement

The Rise Of Transactional Advertising

2010-03-08T11:20:00.002+01:00

The marriage of brand advertising and free content is facing peremptory annulment. There is no shortage of punditry around “the death of the media company” and whether it is a just dessert or a societal travesty. But that’s looking at it from the media company and consumer viewpoint – what do advertisers think about all of this? Where is online advertising headed and what does that mean for free content?

Making content free was not a well thought out business model. Rather, before the days of Sirius XM and DirecTV, there was no more of a way to charge for freely accessible radio waves than there was to charge for air or sunshine. Making content free, and charging for advertising interspersed in that free content, was pretty much the ONLY business model back then.

And it worked pretty well, because supply (advertising “units”) was limited by the amount of content produced and, more importantly, by the narrow “channels” where such content was made available. With such low supply, high demand, and massive reach, it was easy to reach large swaths of the populace. The advertisers couldn’t really quantify their results, but they came up with a wide variety of methods to attempt to do so. Market research firms such as ACNielsen flourished to fill the need for “metrics.”

But, as I argued in my last piece, brand advertising doesn’t really work – or, perhaps better put, is superseded by “transactional advertising.”

The old logic went like this — people were more likely to buy Coca-Cola versus Carbonated Dark-Colored Sugar Water X because Coca-Cola had a brand (which Coca-Cola has spent billions on). What’s the value of Coca-Cola’s brand? Pure math – it’s the Net Present Value (NPV) of the difference that consumers will pay for Coca-Cola versus, say, RC Cola, for the lifetime of the consumer and duration of the brand. When you pay $1 for a Coke versus $.50 for an RC Cola, the $.50 difference is chalked up to the “brand.” (Yes, perhaps there are differences in taste, too – but even with an identical formula and taste, I would argue RC Cola wouldn’t sell as well as Coke). Multiply $.50 times billions upon billions of cans of Coke, and you see the power of brand.

I don’t disagree with this notion, but I would argue that it is becoming largely irrelevant for a large class of goods and service providers (think soda or television set, not Rolex or BMW), and that the “brand” advertising money can be better spent, thereby imperiling expensively produced, freely distributed content. To wit: what if Walmart refused to stock Coca-Cola, instead stocking just RC Cola? Granted, Walmart stocks Coca-Cola because consumers demand it, and consumers demand it because of the brand that Coca-Cola has created, but that can easily be reversed. If Walmart decided to stock only RC Cola and expel Coca-Cola from its shelves, this would change RC Cola’s fortunes, and harm Coca-Cola, quite a bit.

Preferential placement of a good or service at/near the point of a transaction is something I call “transactional advertising,” which I predict will expand as a category in the coming years. Transactional advertising describes a clear food chain of brand and positioning; the titans at the top are Google, Amazon, Walmart, and other “aggregators” who themselves hold considerable brand equity and/or organic traffic. Smaller players exist in niche fields: BankRate, Shopping.com, Edmunds.com, Lending Tree, even Diapers.com have become destinations that steer consumer decisions. These have potential to be the new “media” companies in a transactional advertising universe, odd as that might sound.

This form of transactional advertising exists today, although you might not know it. Proctor & Gamble spends great effort and expense (though it pales in comparison to their brand advertising spend) to ensure eye-level placement wherever its products are sold. Many retailers “charge” for shelf-space, with the clear understanding that better merchandised goods have a better chance of ending up in consumers’ shopping carts.

Today you see very little in the way of transactional advertising online; rarely does one brand pop up in another brand’s checkout experience. There’s a good chance that will change in a major way in the near future. If old media companies can figure out how to attach themselves to more transactions, they have a fighting chance of sticking it out online.

© TechCrunch - The Rise Of Transactional Advertising

Drug Companies Disappoint Me Again

2010-02-25T16:48:00.000+01:00

I want to believe in America's pharmaceutical companies. I want to believe that people in these companies believe that the best strategy for success is to do what is best for patients. I want to believe that they are interested in scientific truth and eager to know of any safety issues and ready to share that information with the public.

This week I was disappointed again.

Over the years GlaxoSmithKline has repeatedly reassured the public about the safety of its blockbuster diabetes drug Avandia. But this weekend the Senate Finance Committee released a report revealing that inside the company Glaxo's own experts and advisors were raising concerns about whether the drug could cause heart problems all along.

The report, based on more than 250,000 internal documents, provides a rare and unsettling glimpse into the decision by company executives to deflect safety issues--even as their own experts agreed with conclusions of outside researchers who were warning the public about possible harms.

The documents reveal that company researchers were deeply concerned about the cardiovascular safety of the drug as far back as 2003. The pages of the Senate report read like a spy novel: Glaxo receiving confidential documents leaked by a sympathetic academic who consulted for the company; the company embarking on a campaign to intimidate critics who warned about potential safety issues with the drug; and executives pulling strings to release data early from a scientific study that was supposedly controlled by an "independent" committee of researchers.

While Glaxo was publicly downplaying safety worries, a company statistician indicated that concerns raised by critics, including Cleveland Clinic cardiologist Steven Nissen, were legitimate. In one internal document the head of research states that analyses from the FDA, Nissen and GSK all suggested that Avandia could be causing heart attacks. Meanwhile, Glaxo's media relations department was telling the public that there was no link between the drug and heart disease.

The story here is less about the drug--the Senate report breaks no new ground about Avandia's safety issues (even among experts there remains some controversy)--and more about the ethical behavior of a company. What is clear: Glaxo failed to disclose its own concerns even as it sought to discredit outside researchers who were raising questions about the drug.

This type of behavior is eroding the public trust in the pharmaceutical industry. The fix is simple: Once a drug is approved, all data relevant to drug safety should be placed in the public domain and independent investigators across the country should be able to use it. There should be big financial penalties for withholding relevant information. Drug studies sponsored by industry must be truly independent--outside of company control. Companies should give outside investigators independence over every aspect of the study. There are too many examples of companies wresting control of clinical studies from their consultant investigators for reasons that seem more related to product promotion than clinical science.

And on all sides there should be a commitment to protect against the intimidation of academics who are willing to raise questions about the safety and effectiveness of company products. The free flow of information about the effects of drugs and medical devices will best serve the public's interest.

Dr. Harlan Krumholz is a cardiologist and the Harold H. Hines professor of medicine and epidemiology and public health at Yale University. In the past, he did consulting for plaintiff lawyers suing Merck
© Forbes

88 Important Truths I’ve Learned About Life

2010-02-24T12:31:00.000+01:00

Everyone gets drilled with certain lessons in life. Sometimes it takes repeated demonstrations of a given law of life to really get it into your skull, and other times one powerful experience drives the point home once forever. Here are 88 things I’ve discovered about life, the world, and its inhabitants by this point in my short time on earth.

1. You can’t change other people, and it’s rude to try.

2. It is a hundred times more difficult to burn calories than to refrain from consuming them in the first place.

3. If you’re talking to someone you don’t know well, you may be talking to someone who knows way more about whatever you’re talking about than you do.

4. The cheapest and most expensive models are usually both bad deals.

5. Everyone likes somebody who gets to the point quickly.

6. Bad moods will come and go your whole life, and trying to force them away makes them run deeper and last longer.

7. Children are remarkably honest creatures until we teach them not to be.

8. If everyone in the TV show you’re watching is good-looking, it’s not worth watching.

9. Yelling always makes things worse.

10. Whenever you’re worried about what others will think of you, you’re really just worried about what you’ll think of you.

11. Every problem you have is your responsibility, regardless of who caused it.

12. You never have to deal with more than one moment at a time.

13. If you never doubt your beliefs, then you’re wrong a lot.

14. Managing one’s wants is the most powerful skill a person can learn.

15. Nobody has it all figured out.

16. Cynicism is far too easy to be useful.

17. Every passing face on the street represents a story every bit as compelling and complicated as yours.

18. Whenever you hate something, it hates you back: people, situations and inanimate objects alike.

19. Ralph Waldo Emerson’s works alone can teach you everything you need to know about living with grace and happiness.

20. People embellish everything, as a rule.

21. Anger reveals weakness of character, violence even moreso.

22. Humans cannot destroy the planet, but we can destroy its capacity to keep us alive. And we are.

23. When people are uncomfortable with the present moment, they fidget with their hands or their minds. Watch and see.

24. Those who complain the most, accomplish the least.

25. Putting something off makes it instantly harder and scarier.

26. Credit card debt devours souls.

27. Nobody knows more than a minuscule fraction of what’s going on in the world. It’s just way too big for any one person to know it well.

28. Most of what we see is only what we think about what we see.

29. A person who is unafraid to present a candid version of herself to the world is as rare as diamonds.

30. The most common addiction in the world is the draw of comfort. It wrecks dreams and breaks people.

31. If what you’re doing feels perfectly safe, there is probably a better course of action.

32. The greatest innovation in the history of humankind is language.

33. Blame is the favorite pastime of those who dislike responsibility.

34. Everyone you meet is better than you at something.

35. Proof is nothing but a collection of opinions that match your own.

36. Knowledge is belief, nothing more.

37. Indulging your desires is not self-love.

38. What makes human beings different from animals is that animals can be themselves with ease.

39. Self-examination is the only path out of misery.

40. Whoever you are, you will die. To know and understand that means you are alive.

41. Revenge is for the petty and irresponsible.

42. Getting truly organized can vastly improve anyone’s life.

43. Almost every cliche contains a truth so profound that people have been compelled to repeat it until it makes you roll your eyes. But the wisdom is still in there.

44. People cause suffering when they are suffering themselves. Alleviating their suffering will help them not hurt others.

45. High quality is worth any quantity, in possessions, friends and experiences.

46. The world would be a better place if everyone read National Geographic.

47. If you aren’t happy single, you won’t be happy in a relationship.

48. Even if it costs no money, nothing is free if it takes time.

49. Emotions exist to make us strongly biased towards or against something. This hinders as often as it helps.

50. Addiction is a much greater problem in society than it’s made out to be. It’s present in every person in various forms, but usually we call it something else.

51. “Gut feeling” is not just a euphemism. Tension in the abdomen speaks volumes about how you truly feel about something, beyond all arguments and rationales.

52. Posture and dress change profoundly how you feel about yourself and how others feel about you, like it or not.

53. Everyone thinks they’re an above average driver.

54. The urge to punish others has much more to do with venting frustration than correcting behavior.

55. By default, people think far too much.

56. If anything is worth splurging on, it’s a high-quality mattress. You’ll spend a third of your life using it.

57. There is nothing worse than having no friends.

58. To write a person off as worthless is an act of great violence.

59. Try as we might to be otherwise, we are all hypocrites.

60. Justice is a human invention which is in reality rarely achievable, but many will not hesitate to destroy lives demanding it.

61. Kids will usually understand exactly what you mean if you keep it to one or two short sentences.

62. Stuff that’s on sale usually has an annoying downside.

63. Casual swearing makes people sound dumb.

64. Words are immensely powerful. One cruel remark can wound someone for life.

65. It’s easy to make someone’s day just by being uncommonly pleasant to them.

66. Most of what children learn from their parents isn’t taught on purpose.

67. The secret ingredient is usually butter, in obscene amounts.

68. It is worth re-trying foods that you didn’t like at first.

69. Problems, when they arise, are rarely as painful as the experience of fearing them.

70. Nothing — ever — happens exactly like you pictured it.

71. North Americans are generally terrible at accepting compliments and offers of help.

72. There are not enough women in positions of power. The world has suffered from this deficit for a long time.

73. When you break promises to yourself, you feel terrible. When you make a habit of it, you begin to hate yourself.

74. A good nine out of ten bad things I’ve worried about never happened. A good nine out of ten bad things that did happen never occurred to me to worry about.

75. You can’t hide a bad mood from people who know you well, but you can always be polite.

76. Sometimes you have to remove certain people from your life, even if they’re family.

77. Anyone can be calmed in an instant by looking at the ocean or the stars.

78. There is no point finishing a book you aren’t enjoying. Life is too short for that. Swallow your pride and put it down for good, unfinished.

79. There is no correlation between the price of a brand of batteries and how long they last.

80. Breaking new ground only takes a small amount more effort than you’re used to giving.

81. Life is a solo trip, but you’ll have lots of visitors. Some of them are long-term, most aren’t.

82. One of the best things you can do for your kids is take them on road trips. I’m not a parent, but I was a kid once.

83. The fewer possessions you have, the more they do for you.

84. Einstein was wiser than he was intelligent, and he was a genius.

85. When you’re sick of your own life, that’s a good time to pick up a book.

86. Wishing things were different is a great way to torture yourself.

87. The ability to be happy is nothing other than the ability to come to terms with how things change.

88. Killing time is an atrocity. It’s priceless, and it never grows back.

Ad of the day - Diesel XXX

2010-02-19T13:36:00.000+01:00

Diesel XXX SFW - 30th Birthday Party Invitation from BigAnimal on Vimeo.