Янките мрънкат за пари повече от нас

На „Запад” никого не чакат с хляб и сол, няма лесно и парите не растат по дърветата. Ето го казано в прав текст не от кой да е, а от дъщерята на Астор, живяла не къде да е, а в САЩ.

За мнозина от българите Америка си остава далечна химера. Мечта от сънищата. Клондайк, където ще могат да направят всичко, което не са успели тук. Само веднъж да се доберат дотам.
Ари Марониян е дъщеря на големия маг Астор. Заминава с баща си на гастрол в САЩ, когато е на 18 години. Жени се за Завен. Става американска гражданка. Раждат се Мелитос, който днес е на 11 години, и дъщеря й Андрея - на 10. Прави кариера като дизайнер на мебели и проектант. Изглежда, семейството е постигнало всичко в материален план: коли, жилище, пари. Американската мечта е осъществена. Но никой не знае какво се крие в душата на човека. Преди година фамилията решава да се върне в България. Катализатор на тази идея е Завен, който е роден в Армения, но от дете живее в САЩ. Той с желание би приел и българско гражданство.

— Ари, днес в България идва президентът на САЩ Джордж Буш, като американска гражданка имате ли желание да го видите на живо?
— Да. С удоволствие. Защото знам, че в Америка това ще е невъзможно. Приемам г-н Буш за свой президент. Все пак по време на неговия мандат станах американска гражданка. Но все пак предпочитам Георги Първанов, държавния глава на моята родина. Имах възможност на два пъти да се ръкувам с него. Беше много спокойно и непринудено. В САЩ това не може да стане.
— И там ли не обичат политиците?
— Особено в Лос Анджелис те не са много уважавани. Там има артисти, писатели, интелигентни хора. Те са против агресивната политика на страната си. Масата обаче, притисната от проблемите, няма време да мисли. Гласува както ù кажат.
— Помагат ли ви фокусите, които знаете в живота? Добри магове ли са политиците?
— Отдавна се отказах от професията на артиста. Останаха ми хубавите спомени и това, че съм обиколила целия свят. Добрите магове са на сцената. Там те лъжат и им ръкопляскат. Никой обаче не харесва лъжите на политиците. Дори губернаторът на щата, в който живея, Калифорния — г-н Шварценегер, губи ореола, когато не може да изпълни обещанията си.
— Да се върнем 18 години назад. Какво ви накара да останете в Америка?
— Най-общо любовта. Заминах зад океана с трупата на баща ми, уж за малко. Тръгнах без желание и въобще не съм мислила да оставам. Още повече, че Америка не ми харесваше. Около 1990 година в България нещата се объркаха. Приятели ни посъветваха да не бързаме да се връщаме. На третата година от престоя срещнах Завен. Идваше в заведението, в което работихме. Веднага си наумих, че ще стане мой съпруг. Той дори и не подозираше какво му кроя. По едно време решихме да се оженим фиктивно за да реша въпроса си с престоя в страната. Така вече 14 години се радвам на един щастлив брак.
— С какво се занимавахте в САЩ?
— Най-напред гледах децата си, които се родиха бързо след женитбата ни. После учих и започнах работа във фирма, която изгражда сцени и декори за филмовата индустрия. Живеехме в Лос Анджелис. Беше ми интересно. Нищо не ми липсваше.
— Сигурно сте започнали да ставате американка. Какво ви накара след 18 години отново да се върнете в България.
— Реших, че Америка не ми харесва, когато децата ми тръгнаха на училище. Видях, че приятелите ми, също емигранти, започват да се американизират. Стават студени.
Работата става номер едно за тях
Не можеш да ги срещнеш. Почувствах се много сама, изолирана. В материален план бях постигнала всичко: хубава кола, къща, работа, но намирах, че животът ми е празен. Беше ми много тежко. Намерих книжарницата с български книги и вестници. Непрекъснато се интересувах по интернет какво става тук. След десетгодишно отсъствие започнах да идвам всяко лято.
— И решихте да се върнете...
— Да, странното е, че съпругът ми повече настояваше за това. На него България много му хареса. От четири години говорим за това завръщане. Аз се страхувах. Все отлагах. Накрая той се наложи. Каза, че винаги в една такава решителна крачка има риск, но в нашия случай той все пак е премерен. Нали баща ми е тук, разчитах и на него.
— Как приеха децата ви идеята да напуснете родината им и да дойдете на хиляди километри?
— Това също бе проблем. Те имаха приятелите си, училището, заниманията. Опитахме се да им обясним какво мислим. Синът ми каза: не. Андрея бе съгласна.
— Децата ви са абсолютни американци. Расли са в град като Лос Анджелис, още не знаят български. Как се чувстват тук, почти година след завръщането ви?
— Свикнаха бързо. Вече ходят на училище. В Америка синът ми имаше проблеми с това, че се държеше по необичаен начин. Непокорно. В училище не се съгласяваше да прави нещо, без да му се обясни защо и да го прецени. Там по принцип това не е прието. Хората действат като роботи. Мелитос беше потиснат. Тук се чувства различно. В училището много му харесва. Промени се, отвори се. Казва, че истинската демокрация е в България. Иска да учи компютърна анимация в Америка, но после да се върне тук. Оценява способностите на българите в тази област. Казва с гордост, че тук са най-добрите хакери
— А какви са плановете на дъщеря ви Андрея?
— Макар и само на 10 години, тя също има ясна идея за бъдещето си. Иска да стане ветеринар и вече си е избрала университета в Стара Загора. Андрея тренира сериозно конен спорт в базата "Хан Аспарух". Готви се да се състезава за България. Майко, казва ми, кажи ми кога в Америка ще мога да имам най-добрия треньор. А тук ме учи Христо Димитров, който е върхът.
— Има ли нещо, което да ви липсва тук?
— Чистотата. Там от ранна възраст децата се учат да пазят всичко, което ги заобикаля. В училище им казват: Това, че имате този двор и тази къща, е добре. Но това е само на хартия. А всички живеем на тази земя и трябва да я пазим. Това възпитание се налага от най-ранна възраст. Сигурно затова децата ми се ужасяват, когато видят, че някой е хвърлил найлонова торба в морето.
— Бихте ли сравнили живота в САЩ и България.
— В Америка ритъмът е нечовешки. Всичко се прави с една-единствена цел — материализъм и консумация. За мен това не е всичко. За тях е. Изведнъж чувстваш, че си се превърнал в роб. Роб на желанията си. Особено в последните години стана много трудно. Всички се оплакват: за парите, за таксите. Вярно е, че и в България се оплакваме, но много по-малко. Тук се борим за по-истински неща. Хората имат сърца.

© Standart