Животът стана долнопробно шоу

Името Божана Апостолова неизменно се свързва с едно от най-авторитетните български издателства - "Жанет 45", на което тя е основател и собственик. Но от 1978 г., когато се появява първата й стихосбирка "Нестинарска орис", до 2005-а, когато излиза осмата й книга със стихове "Възел", тя упорито и без външен шум привлича на своя страна все повече читатели - както на поезия, така и на проза. Апостолова е автор и на романа в два тома "Делнична библия", и на съвременната приказка за деца "Човекът с небето". Освен многобройни награди за издателството си Божана печели и заслужени отличия за личното си творчество - наградата "Пловдив" за проза и "Златният ланец" на в. "Труд" за поезия.

– Г-жо Апостолова, защо българинът престана да се срамува от делата си и да се страхува от Бога?

– Погледнете какво се случва около нас. Животът ни се е превърнал в долнопробно шоу, заливащо ни отвсякъде - от екрана, от улицата, от всекидневните ни взаимоотношения. Това убива сърцевината на духовната ни същност. Под път и над път ни гони постоянната мисъл за пари, за много пари - един луксозен автомобил вече е по-скъп от един духовен приятел. Къде остана ценностната ни система, чувството ни за морал, за памет? Всичко е опошлено, набутано в абсурдна несъстоятелност. Както и да се напъваме да стигнем мечтите си, смисълът се удря в стена от духовна безмозъчност и държавническо чалгаджийство, размътва се всред дълбоката тиня на пошлост и корупция. Какъв ти срам и страх от Бога?! Пропадаме ден след ден в бездната на собствената си празнота. На първия кастинг на "Мюзик айдъл" се разплаках от закъсняло безсилие, от ужас, че сме я докарали дотам - хиляди млади хора се напъват за някаква си известност, без грам самопреценка на възможностите си - пошли, арогантни, невъзпитани. Да живее шоуто!

– Къде намирате сили да пишете?

– И в най-тежки времена са се раждали десетки гении. Как са намирали сили да пишат? Може да прозвучи на пръв поглед парадоксално, но именно такава действителност не дава мира на писателското перо - да крещи, да се възбунтува. Резултатът може да е минимален, но си струва. Все някой ще чуе и ще се размисли. Не мога да си представя какво бих написала, ако допусна, че всичко пред мен е прекрасно, щастливо и светло.

– Как мислите - ще прецапаме ли през тинята на бездуховността?

– Философски погледнато - да. Въпросът е колко време ще мине дотогава? В различни епохи и общества хората са преживявали и по-мъчни ситуации и са ги преодолявали - след десетилетия, след векове. Изход тъй или иначе съществува. Но не се наемам да отговоря колко ще е дълъг тунелът, в който сме се натикали.