НАДПИСИ В МАРШРУТКИ

» Книгата за оплаквания е в следващата маршрутка.

» Пътници, не пречете на шофьора, молете се мълчаливо!

» Надпис на предната врата, около мястото редом до шофьора – “Място за 90-60-90”

» Внимание машина на автопилот!!!

» Ако искаш да живееш - затвори!

» Количеството трупове след авария трябва да съответства на количеството пасажерски места.

» ХОРА ХОДЕТЕ ПЕША!!!

» Понеже маршрутните таксита са все препълнени вече са се появили в някои от тях надписи:

» "Място само за шофьора на маршрутното такси!"

» Съобщавайте за вашата спирка така, все едно сте я пропуснали.

» Конкурсът " Кой ще тресне най-силно вратата" приключи, всички награди са раздадени"

» Надпис на вратата до шофьора: “Кажи, нужен ли си тук?

» Граждани! Не хлопайте силно вратата, защото тя може да се откъсне и да ви падне на краката.

» Спиране под название “ТУК” и “ТАМ” на маршрутката няма.

» Затвори я като вратата на своя ХЛАДИЛНИК (вътрешната страна на вратата)...

» Ако не отстъпите място на стар човек, аз ще отстъпя! Шофьора

» Внимание! Машина на автопилот!

» 10 минути страх и вие сте у дома. Стойност на атракциона 1 лв.

Бой по цацата, мирно пред акулите

Бизнесмени в тоги и мошеници с власт управляват държавата
Доц. д-р Боян Дуранкев

Знаменитата фраза на Уилям Сароян, перифразирана по нашенски, звучи точно така: нещо като европеец, нещо като човек, изобщо като нищо на света. Става дума за мен, за теб, за българина изобщо. И тази теза не е трудно да се докаже.
Няма политик у нас, който да не сочи и превъзнася елементарния факт, че българинът е (вече) европеец. Това географски и политически е точно така, но какво повече? Дали освен лепнатия ни етикет на челото, това твърдение има и реално покритие?
Ако допуснем, че средният доход на "средния" европеец е около 1800 евро месечно, по този показател "европейски" българи са точно 4530 души. Както се казва във вица, могат да се изброят поименно. Това са само 6 на 10 000 души от населението у нас. Тогава може ли да се водим европейци? Обратно казано, преобладаващата част от българите са категорично неевропейци!
Неевропейщината на българина се задълбочава от картината на "бизнеса" по нашенски. Сред богатите хора у нас има личности, които сами си проправиха път с умни разчети, солиден мениджмънт и търсено производство. Но това са за съжаление единици. Множеството новобогаташи (днес собственици на банки, застрахователни компании, фондове и т.н.), каращи луксозни джипове и живеещи в полите на Витоша, за още по-голямо съжаление започнаха своя "бизнес" с анцузи, гуменки и... бухалки. Други подобни новобогаташи се докопаха "демократично" до управлението и започнаха с икономии от закуски или с кръшни танци с обръчи. Днес са умни собственици на крупни туристически обекти. Трети новобогаташи приватизираха не само горите на бащите си, но и тези на Интендантството, като единствено не предявиха претенции към Млечния път и Полярната звезда. Няма да е честно, ако към новобогаташите от този сорт не причислим и елитните политици от Задругата на социалистите, които се обкичиха със скъпи часовници, живеейки в луксозни апартаменти и вили, наследени от татковците от Политбюро. Въобще и днес тримата коалиционни мускетари са далече от етиката на известните герои на Дюма.
Колко е жалко днес да си нещастен президент или премиер на системно и безочливо лъган беден народ, или пък главен прокурор, обграден от бизнесмени в тоги и мошеници с власт! Защото, ако на някого Вальо Топлото му се струва много голям престъпник, значи нищо не е разбрал от технологията на "преходния период", когато се изграждаха основите на разграбващия капитализъм
Нароченият за Топлото е само малка скромна цаца на фона на акулите от типа на бивши министър-председатели, министри или кметове на големи градове. Но последните са вече Недосегаеми, а Топлото е бушончето.
Но ако не сме "чисти" европейци, сигурно поне сме хора? И тук сметките показват нещо немного приятно. Ако сте обикновен българин и работите с жена си при "средна" заплата, то във вашето домакинство се вливат към 510 лева месечно (данни от националната статистика).
Или на човек (ако имате и дете) - към 200 лева. Да допуснем, че сте много пестеливи и заделяте по 100 лв. за жилище от 70 кв. м. В него ще влезете точно след 67 години спестяване!
Ако пък някой идиот ви отпусне заем, ще го връщате 95 години (заради лихвите). За какви европейски стандарти и ценности тогава може да става дума? Затова много плоско и профанизирано звучат обещаните 600 еднократни лева при раждането на второ дете (при това - в бъдещо време). Другари социалфинансисти, май не сте в час - с тези пари едно дете може да живее приемливо до 2 месеца, но какво ще прави след това! А ако живее така, както много от (примерно) ромските деца, то ще си остане в ХV век, но няма да е адекватно за ХХI век на интернет и развитата Европа. Факт е, че обикновените българи днес искат да имат деца, но не могат да си го позволят финансово; други, които пък не могат да си го позволят, обаче имат многолюдна челяд. Какофонията е пълна! Затова вероятно летописците ще отбелязват ХХI век като век, през който славната българска нация е безследно изчезнала...
За това, че българинът не е и човек, свидетелства и неговото ежедневно потребление. Мерено в пари, богатството расте. Мерено в потребление, мизерията е пълна. Явната и скритата инфлация вършат своето дело - зад 100 лв. приходи се крият все по-малко продукти и услуги. Затова и потреблението на българина е нискокачествено и асиметрично. Обикновеният българин става все по-заклет хлебоед, понеже не може да си позволи пълноценна и здравословна храна. Той потребява 2 кг месо месечно (при рационална норма за нашия регион от 5 кг); мляко - под 2 л (норма над 10 л); плодове и зеленчуци - под 5 кг (норма от 30 кг.) и т.н. Бедният българин е типичен клиничен случай на човек, който се саморазрушава успешно и за кратко време. За да се проясни картината докрай, ще е редно да се отбележи, че българинът е склонен да прави героични революции само против акциза на ракията и цените на цигарите, но не и да се вдигне против Лъжливото овчарче (политиците), за премахване на нашето "присъствие" в Ирак, или пък да направи денонощно бдение пред либийското посолство!
Сладка дрямка на един пиян народ. И все пак българинът е нещо голямо и величествено - едно голямо Нищо! Трябва да си Нищо, за да успееш да унищожиш това, което Господ ти е дал под формата на красива и неповторима природа. Слънчев бряг, Златни пясъци, Равда, Влас, Банско, Боровец и т.н. са огромни паметници и свидетелства на това, как "бизнесът" и "инвеститорите" за кратко време могат да разкажат играта на майката природа. Самата столица - София, вече доказва, че на всеки квадратен метър във всяка квартална градинка могат да се пръкнат по няколко кичозни блокчета. На фона на подвизите на "строителите на съвременна България" страшното преди "Кремиковци" изглежда скромно миньонче, сгушено близо до Балкана. Наистина, само безмозъчни същества ще посегнат така грозно и безмилостно към средата, в която би трябвало да живеят уютно и на чисто. Но такива сме ние, "европейските" българи!
Дивотията и простотията в България край нямат! Те са VIP. Затова и президентът Първанов изглежда толкова стресиран от грозните факти, от нас - българите, и особено от втренчените в мандата (и парите си) управляващи. Затова вероятно той не просто осъществи рокада в собствената си администрация, а формира нов подобрен миниекип. Затова и настоява за широко обсъждане на проблемите, защото осъзнава, че помощниците му са крайно недостатъчни за решаването на сложните проблеми. Нека бъде подкрепен, ако обаче не забравя, че "една лястовица пролет не прави". И ако повярва, че екипът му е не 150 души, а 7 500 000 български граждани с европейски намерения!

Какво научих от "300"

» В Спарта никой не е говорел нормално – или са крещели с патос в гласа, или са шепнели.

» Според разказвача, обучението на спартанчетата „ги принуждава да крадат, а ако е нужно, да убиват” – това навярно значи, че Спарта е имала ужасен проблем с детската престъпност.

» Малките спартанчета са можели да издържат и на най-свирепите зимни виелици, на -20 градуса голи и боси. Единствено са имали препаска да си прикриват срамотиите.

» Явно по онова време глобалното затопляне също е било проблем, щом в Спарта, южен град на Бяло Море, е валял сняг.

» Всички монаси са отвратително грозни. Тези, които контактуват с божествата – най-вече.

» Всички държавници в империята на Ксеркс са носели повече злато по себе си, отколкото 50 мутри взети заедно.

» Носачите на Ксеркс очевидно също са били бивши спартанци – едва ли някой друг може да носи масивна пирамида от желязо с огромни златни статуи върху нея.

» Безсмъртните, личният войнски елит на Ксеркс, не само е смъртен, ами металната им ризница е напълно безполезна срещу мечовете на спартанците. Или това е вид полимер? Може би преработката на нефтени продукти е била известна още тогава, 500 г. пр. Хр.

» Джедайските мечове далеч не са изобретение на Джордж Лукас. Те са били известни на спартанците още навремето. По този начин те с лекота са отсичали глави и други крайници с един замах.

» Лошите още тогава са заставали любезно на опашка, очаквайки смъртта си, вместо да атакуват групово и да обградят спартанците.

» В Азия е имало човешки изроди, високи по 3 метра, с мускули като стомана.

» Единствения начин да спреш огромен носорог, с бивна с човешки ръст, е да му забиеш копие в окото.

» Спартанците са възкръсвали. Крал Леонид постоянно се обръща към 300-те си мъже, въпреки че се вижда смъртта на поне пет спартанеца.

» За най-секси в Азия по онова време са били считани жените с деформации – без ръце, обезобразени.

» Макар най-ранните свидетелства за барут да са от 150 г. сл. Хр, персийците са разполагали с него 500 г. пр. Хр, т.е. около шест века по-рано.

» Макар да печелят битка след битка благодарение на прословутата си формация, в присъствието на Ксеркс спартанците считат за приемливо да я разбият, за да бъдат заколени секунди по-късно от хиляди стрели.

» Спартанците не само са можели да очистват по 10-20 стрели, забити в иначе непробиваемите им шлемове, с един замах. Когато стрелите, толкова много, че скриват слънцето, забождат плащовете им към земята, те толкова бързо ги очистват, че в следващата сцена вече без никакви проблеми те са в атака.

The Davos Disconnect

For a great number of major industrial nations the share of economic rewards going to labor stands at a historic low. This is not sustainable.

By Stephen Roach

Feb. 5, 2007 issue - This year's World Economic Forum was the most optimistic in years. Four years of booming global growth and surging financial markets put the attendees in a giddy mood. The Davos consensus was convinced that more of the same lies ahead in 2007. The optimism is understandable. After years of agonizing over the implications of terrorism, geopolitical instability, higher oil prices and ever-mounting global imbalances, the world economy never even flinched. This resilience stands in sharp contrast with the vulnerability that many, including yours truly, have long feared.

The Davos consensus was heartened by the equally euphoric state of financial markets. Particularly encouraging was the froth in what traditionally have been some of the riskiest of assets—emerging market debt and high-yield corporate credit. Sharply reduced volatility in major equity, bond and currency markets was the icing on the cake. Just as the markets were betting on a riskless world, those gathered at this year's World Economic Forum were prepared to do the same.

Yet beneath the surface, there was an undercurrent of concern. Even the optimists admitted that many problems were festering—especially rising income inequalities, unfunded retirement obligations of aging developed nations, America's chronic saving shortfall and increasingly contentious trade frictions. Therein lies the contradiction of Davos: in the end, a baseline forecast of a riskless world dismisses any complications that might arise from social, political and economic tensions.

I suspect the resolution of this contradiction is likely to take the form of an important power shift in the global economy—a realignment that could add a good deal more risk into the equation than is the case at present.

The reason: the pendulum of economic power is at unsustainable extremes in the developed world. For a broad collection of major industrial economies—the United States, the euro zone, Japan, Canada and the U.K.—the share of economic rewards going to labor stands at a historic low of less than 54 percent of national income—down from 56 percent in 2001. Meanwhile, the share going to corporate profits stands at a record high of nearly 16 percent—a striking increase from the 10 percent reading five years ago.

This divergence is not sustainable. The angst of workers in the developed world has become a major source of tension. Yet with labor unions on the decline and with workers from China, India and the former Soviet Union representing a doubling of the global labor supply in the last 15 years, workers in the developed world don't have much of a leg to stand on. They have chosen, instead, to express their displeasure in the polling booth, with the result that the pendulum of political power is now swinging to the left in countries such as the United States, France, Germany, Spain, Italy, Japan, Australia and yes, even Switzerland.

A shift in political orientation is likely to prompt an equally important pro-labor swing in the pendulum of economic power. With the Democrats now in control of both houses of the U.S. Congress, America is leading the way. Among the topics now on the table are increased minimum wages, higher taxes on the energy industry, and new scrutiny of corporate compensation and excessive returns going to hedge funds and private equity firms. These are early warning signs of a looming shift in America's reward structure—away from the excesses going to capital and back toward labor.

The biggest risk is the rising threat of protectionism. Politicians throughout the developed world view trade liberalization increasingly as a serious threat to job and income insecurity. That's especially the case in Washington, where Congress has connected America's record trade deficit with pressures on real wages and employment growth. With fully 29 percent of the U.S. trade deficit currently made in China, China bashing is going from bad to worse.

This is a tough blow to the spirit of Davos. Nowhere has the "win-win" mantra of globalization garnered greater adulation than at the World Economic Forum. Yet the angst of labor in the developed world now draws this vision into serious question. Yes, workers in poor developing countries are winning big time, but in the more prosperous developed world, the win has gone more to the owners of capital rather than to the providers of labor.

How this plays out worldwide is anyone's guess. But the point is that the risks of the great global power shift are rising—at precisely the time when the Davos consensus and world financial markets are paying precious little attention to risk. Something has to give. My guess is it's the markets. The Davos disconnect has an ironic footnote. The preselected theme of this year's gathering was "The Shifting Power Equation." It's as if the Davos elite senses what's coming, but doesn't want to admit it. You might call that denial.

Roach is chief economist at Morgan Stanley.

© 2007 Newsweek, Inc.

URL: http://www.msnbc.msn.com/id/16840366/site/newsweek/