За копъра и копърката

Тъкмо си мислех, че в нашата държава, тази, чиито строители сме всички ние, вече нищо не може да ме учуди, и ето че няколко случки само за едно денонощие ме опровергаха.

Миналата седмица вечерях с бивша колежка в ресторант в Студентски град. Накрая, естествено, сервитьорката ни донесе сметката. Казахме си - да, нормална е - беше някъде около 32-33 лв. Само дето на листчето от лентата нищо не се виждаше. И у мен изведнъж заговори някакъв вътрешен глас за правата на клиента. Момичето видя колебанието ни и предложи, ако искаме, да ни я напише на ръка. Съгласихме се. Все пак е в реда на нещата клиентът да знае какво плаща. След малко се върна и като погледнахме - освен две безалкохолни в повече се мъдри и един ред, на който пише - "Разни". Удивих се и попитах момичето какво е това. То съвсем спокойно отговори: "Ами копърът." "Какво?" - изумих се аз и колебливо добавих: "Вие сериозно ли говорите?" Последва уточнението: "Ами да, това е копърът в салатата от краставици!" На финала безалкохолните бяха приспаднати, но копърът - не. Замислих се - има ли друга такава държава в света, в която съставките на салатата не са в общата й калкулация. И не се сетих. Поне няма сред тези, в които съм била.

На сутринта се запътих към цветарския магазин в квартал "Мусагеница". Ръмеше дъжд, но въпреки лошото време бях в добро настроение. Докато казвах "Добър ден" на продавачката, вместо поздрав получих команда: "И оставете чадъра навън пред вратата!". Оставих го, мислейки дали ще го намеря, като изляза. Поисках да ми аранжира цвете. Казах й, че предпочитам да е в топли цветове, а не в бонбонено розовата хартия, към която тя посегна, дори без да ме попита. "Вие какво, ще ме учите кое на кое отива ли?" - чух заплашителен въпрос. "А вие ще ми се карате, че купувам цвете от вас ли?" - не издържах аз. "Ами, ако не искате да го купите от мен, защо не отидете в цветарския отсреща!" Смаях се. Бях клиент на магазина повече от шест-седем години, всъщност, откакто съществува. Отворих вратата, взех чадъра и си тръгнах с настроение, хубаво, колкото и времето. Спомних си онази фраза, която постоянно ни се набива на очи ту тук, ту там, написана на къс хартия, че клиентът е цар. Може и да е така, може и да е вярно това, но не и в България. И пак се замислих - има ли друга такава държава?

Вечерта, след работа бях уморена и реших да взема такси. Отидох на най-близката стоянка. Имаше наредени двадесетина коли, а шофьорите в тях отегчено дремеха. Още първият, на когото съобщих посоката, изръмжа, че маршрутът не му харесва. Чудех се какво не му харесва в сметка за поне 6-7 лева, при това не живея в краен квартал, а на доста оживено място, откъдето винаги може да вземе клиент. Вторият все пак се размърда, коментирайки, че всеки работи, както си иска.

Пред входа - паника. Чужденци на гости у съседи трябва да платят сметка за 10 км 70 лв. Отидох до шофьора да го попитам що за сметка е това. "Да са гледали на какво се качват, моята тарифа е такава!" - сопна ми се той. Помислих си, че това са само поредните чужденци, на които им стана ясно всичко за "копърката". И които вероятно ще разказват за това, като за едно от най-силните им преживявания в България.

Картината оставям незавършена. Защото съм сигурна, че такива 24 часа, като моите, всеки нашенец е имал. И всеки може да я обогати с десетки подобни случки, при които си е задавал въпроса в каква държава живее. Ами в такава, каквото си я строим - тихо и мирно, на копъра и копърката.

© Екатерина Павлова, Monitor