Разколебаните Американски Щати: Една нация губи своя оптимизъм
Американците имаха мечта, обединяваща ги като нация – мечтата за разцвет и благо-състояние за всички. Но сега за първи път САЩ съзират колко крехка е тяхната система и вкусват от горчивината на реалността - суперсилата не може да намери начин за излизане от кризата и с това заплашва световната икономика.
Тук дузина американски мечти е трябвало да се сбъднат – на Епъл Блосъм Драйв, малка уличка под лазурното небе в Югозападна Флорида – там, където климатът е мек и целебен за артрит и ревматизъм. Улицата е готова, подходите към къщите са готови, чугунените лампи са готови, реки и езера тук и там за разкош, ток и канализация така или иначе. Флорида трябва да въплъти онези Щати, в които от милионите малки мечти се роди една колективна идея, идеята за Американската мечта.
Само хора липсват. И къщи. Всичко съществува само в градоустройствения план.
Епъл Блосъм Драйв се намира в покрайнините на Форт Майърс. Не води на никъде, част е от призрачен квартал. Пенсионерите няма да дойдат — всички тези мечтатели, искащи да осребрят американското обещание и да получат своето обезщетение за годините прекарани в някой завод в Мичиган или офис в Ню Йорк. Поне не и на улица „Ябълков цвят“ или някоя от другите призрачни улици, които с нежните си имена и палмовите си градинки примамваха към крайната цел на голямото американско пътуване – към свободата и просперитета. Сега от тях лъха същата тъга, както и от индустриалните руини на Детройт.
Американската мечта се окончава с Флорида. Тя е обещание, символ, земният рай на САЩ, защото във Флорида човек със сигурност може да живее още 10, може би 20, а защо не и 30 години, и то в своя собствена къща. В продължение на години, всяка година 200 000, а понякога и 400 000, човека пристигат във Флорида. Това продължаваше десетилетия, без прекъсване, населението нарастваше, с него и цените и следователно и активите на тези, които вече са там и искат по-големи жилища, по-големи мечти. Във Флорида това добруване се очертаваше да продължи вечно.
Докато всичко свърши. Хората избягаха. През 2009 населението на Форт Майърс намалява с 58 000 човека. Вместо да почива под сенките на палмите, американската средна класа сега е на опашка в кухнята за бедни; 80 000 в окръг Лий живеят на федерални купони за храна, четири пъти повече спрямо 2006. Безработицата във Флорида се увеличава небивало, така щото Флорида днес символизира отстъплението от американската мечта. Или нейния провал. Нейната наивност. Че всичко е илюзорно. А може би и нейният край?
САЩ живеят в продължение на десетилетия над възможностите си. Това е културата на "Ние можем всичко, всичко ни принадлежи", културата на неограничените възможности за всички и никаквите рискове - това е светската религия на Съединените щати – винаги нагоре, накъде другаде? Алън Грийнспан, бившият председател на Централната банка, съкратено Фед от Федерал Ризърв, е човекът отговорен за раждането на т.нар. Ownership Society - обществото на собствеността, а Конгреса и Белия дом — за освобождаването му от наредби и закони.
Мечтата е на двигателя на тази страна, направил Флорида, Холивуд и богатството на Goldman Sachs възможни и привлича милионите имигранти. Америка се нуждае от мечтата си, но тя свърши. В реалния живот има няколко посоки и една от тях е надолу. Убеждението, че акциите ще направят всички по-богати, прераснало в химерата, че всекиму се полага къща, след това още една, по-голяма, втора кола и накрая яхта се оказа мираж, който вече дори и жадните не виждат.
Съединените щати от 2010 г. са една объркана, плашлива държава. Американските компании все още се компании от световна величина, но Apple, Coca-Cola, Google и Microsoft инвестират предимно в Азия, където работната ръка е евтина и пазарите се разрастват, и почти не в САЩ. 47% от американците не вярват, че американската мечта все още е възможна.
Отчаяните американски щати са шумни и истерични; те винаги са били малко параноични, но сега са отчаяни, което е нещо ново. Те са обезверени и песимистични. Във въздуха виси тежкото усещане на угрозата на Страшния съд, на краят на постоянно подмладяване на САЩ, на вечния оптимизъм и вяра, че едно ново начало е възможно по всяко време. 63% от американците не вярват, че ще запазят досегашния си стандарт на живот.
Упадъкът на Америка носи нещо тревожно със себе си, тъй като той ще има преки последствия върху световната икономика и политически ред.
Упадъкът на Америка няма да е в бездна; тази страна винаги е била способна да се преоткрие. Но не е сигурно, че в някога всичко отново ще е наред, дори не изглежда вероятно. Съединените щати от 2010 г. са нефункционални по един нов начин: данъци и инвестиции вече не изпълняват своите предназначения, защото данъчният кодекс , който се простира на 16 000 страници, оставя отворени твърде много вратички; солидарността вече не съществува в американското мислене; политическа система е осеяна с лобисти и омраза, и като така е неспособна да взима последователни или дори бързи решения.
Страната реагира странно на загубата на нейната важност. Реагира ядосано. Големи части от населението на САЩ искат да се върнат обратно в едновремешната идилия без да осмислят миналото и настоящето; заклеймяват интелекта и мъдростта като елитарстки и анти-американски, сякаш начело на една световна сила може да стоят дървосекачи или кравари. Демагози разпалват пламъците на гнева от телевизии като "Фокс Нюз". Тези хора, и в дадени щати те са мнозинството, не разбират глобализацията и международния пазар на труда, те крещят и мразя всичко. Това поведение е ново и различно. Може ли САЩ да се събуди от американския си сън? Добро утро, Америка?
Или е ли вече твърде късно: Good night, бедна Америка, and good luck?
Вчера или: Рухването на Америка
Робърт Пътнам е професор по социология. Той избягва да говори с имена, не иска да си приписва важност по такъв начин. Но тази тема е твърде важна за него: "Аз съм говорил и с двамата: и с Барак Обама и с Джордж У. Буш", казва той, "и двамата изразиха сериозно безпокойство. С тях може да се говори като с възрастни."
Пътнам звучи толкова щастлив, сякаш това е рядко изключение. Той има гъста брада и преподава в идиличния Харвард, в Кеймбридж, на Източния бряг и се занимава с изследване на чувствителността на американското общество. Преди няколко години става известен с книгата си "Bowling Alone", чиято тезата е че все повече и повече американци играят боулинг сами, а не в клуб, защото на съвременните американци вече не им се говори с други американци, особено не и с такива които не са на тяхното мнение – една страна от самоизолирали се индивиди.
Сега социолозите се терзаят от икономическите трудности, от настъпващото разединение на обществото. Един американски изпълнителен директор печели 300 пъти, а понякога повече, отколкото един работник. През 1950 г. е взимал едва 30 пъти повече. Според Пътнам, това води до социална сегрегация – хората посещават различни училища и партита, те живеят в различни квартали, няма повече пресечни точки между различните класи.
Общественият договор в Америка, поддържащ обществото, са равните възможности. Разбира се, винаги е имало бедни и богати в САЩ, но всички трябва да имат еднакъв шанс за успех. Това е теорията, това е основата и същността на американската мечта. „Ако това вече не е вярно, договорът е нарушен", казва Пътнам.
Нищо не символизира Америка повече от собственият дом, този фетиш от началото на 20-ти век. Прославен и преувеличаван от политиката, културата, медиите. Една страна от собственици на жилища е „непобедима”, заявява президентът Франклин Делано Рузвелт. „Ако имаш свой собствен дом си реализирал американската мечта“, казва Джордж У. Буш. Бил Клинтън определя като една от основните цели по време на управлението да вкара осем милиона души между собствени четири стени.
Още през шейсетте години две трети от американците са притежавали собствен дом. Трябва да са повече, заявява правителството. Промишлеността и банките се притичват на помощ, най-вече защото държавата насърчава закупуването на недвижими имоти със субсидии и данъчни облекчения от около сто милиарда долара на година. Строителни магнати издигат цели квартали, там където е топло – в Калифорния и най-вече във Флорида. До 2004 г. в Лей Акърс, предградие на Форт Майърс, има 15 000 къщи, 2007 вече са 28 000.
„Беше чиста лудост”, казва Аксел Якобайт, германец по рождение, американец по избор, брокер на недвижими имоти и инвеститор в Югозападна Флорида. Всички спекулират с недвижими имоти — секретари, офис работници, хора, за които Якобайт знае, че печелят 50 000 долара на година, но за нула време са натрупали близо милион долара дълг, тъй като са закупили и препродали четири или пет къщи. Ако всичко е наред. И всичко беше наред, докато накрая вече нищо не беше наред.
След срива на цените броят на хората, които дължат на банките повече пари, отколкото е цената на собствеността им, нараства до единадесет милиона. На пазара има домове по 80 000 щатски долара, преди две са построени за 120 000 щатски долара, никой никога не е живял в тях. Равнището на безработицата е 12% във Флорида, мнозина си тръгват, бягат, оставят всичко – не само мечтата си, ами дори и обзавеждането, ключовете, и най-вече разбира се дълговете; други вземат всичко, което могат, дори тоалетната чиния и кабелите от стените.
„Надявах се американците да променят манталитета си, да поемат отговорност и да харчат само толкова, колкото печелят”, казва Якобайт. Но американците не са такива, те не са предпазливи. Един германец би бил такъв.
Рагхурам Раджан твърди, че политическото ръководство съзнателно е улеснило жилищните кредити, така че хората да забравят, че доходите им са в застой. „Гражданите получаваха лесно кредити, цените на жилищата растяха, те се чувстваха богати и заемаха все повече пари и консумираха”, казва Раджан, който преподава в Чикагския университет. Това е стара концепция — хляб и зрелища. За правителствата, все едно дали дясно и ляво, това е по-лесно, отколкото да инвестира в образование или здравеопазване.
Във всяка страна има различни прагове на болката, има такъв и за дългове и в САЩ, според икономисти, този праг е 90 процента. Ако националният дълг е повече от 90 на сто от брутния вътрешен продукт, страната се чувства зле, липсва доверие в по-добро бъдеще, инвеститорите не инвестират, потребителите не купуват, а тогава икономиката спира своя ръст. Америка премина прага на болката през второто тримесечие на тази година. Алън Грийнспан, някога главна мажоретка на едно общество, което харчи повече, отколкото изкарва, казва: „Ние трябва да се отърсим от убеждението, че САЩ могат да си позволят да задлъжнеят повече.”
Грийнспан е първата поп-звезда на икономиката, лицето на, за тогавашните разбирания, едно ново време, в което икономиката е освободена от държавните правила, а предприятията гледат на държавата не като на партньор, а като на враг. Това е фазата на постоянно намаляване на данъците, на бума на фондовия пазар, на New Economy. Икономически либерали съзират настъпването на една нова епоха. Докато Грийнспан е на власт от 1987 до 2006, Америка преживява най-големият бум в историята си и същевременно икономически, политически и обществен триумф над социалистическия модел; брутният вътрешен продукт на Съединените щати се удвоява. За съжаление нищо от това не е истинско, не е устойчиво; обвивка без съдържание и наивни надежди за вечен растеж.
Когато Грийнспан пристига във Вашингтон през 1967 г. като кампаниен съветник на Ричард Никсън, все още царува старият ред на New Deal — редицата програми за икономическа стабилност въведени от Рузвелт от 1933 до 1938. Синдикатите са силни. Старите корпорации контролират пазара — General Motors, General Electric, ITT. На Грийнспан не се нрави мудността на стария ред. В своите разбирания той се опира на разсъжденията на своята приятелка, руската емигрантка и философ Айн Ранд, която громи злото на колективизма в своите книги. „Айн Ранд ми показа, че капитализмът е не само практичен и ефикасен, но и морален”, казва Грийнспан, паразити, които не могат да обосноват правото си на съществуване, загиват, „…и така трябва да бъде.”
По това време Роналд Рейгън е напорист млад политик от Калифорния. За него държавата не е решение на всички проблеми, държавата е проблем сама по себе си. В своята автобиография Рейгън пише: „Хората бяха бесни на постоянно нарастващите данъци и нарастващата вълна от правителствени разпоредби, на арогантни бюрократи и длъжностни лица, които твърдят, че с парите на данъкоплатците може да се решат всички проблеми на човечеството.”
Осемдесетте години дават възможност на консерваторите да реорганизират страната по техен вкус. Синдикатите губят членове. Технологичният прогрес позволява на предприятията да произвеждат по-големи количества на по-ниска цена и по този начин да преразпределят доминираните досега от големи корпорации пазари. Рейгън използва слабостите на стария ред и отменя разпоредби и регулации.
Когато ръководителите на полети се вдигат на стачка за по-високи заплати, Рейгън ги уволнява до крак и им възлага доживотна забрана да упражняват тази професия; отменя редица разпоредби и отприщва телекомуникационната индустрия, спедицията, банките и финансовите къщи, въздушното движение; сваля данъка за богатите от 70 на 28 процента.
САЩ стават една различна страна – радикална, свободна, последователна, смела. Страна на победители. Или поне така изглежда.
Износители от други държави се хвърлят на американския пазар, първо от Япония, а по-късно и от Китай и Индия. Интернет става популярен. Дерегулацията на финансовите пазари събужда интереса към акциите като обект за инвестиции. Wal-Mart нараства до най-голямата компания в света, изпреварвайки General Motors, клиентът става цар. Инвестиционните фондове стават модерни, а влиянието на банките става главозамайващо – от седемдесетте години насам, печалбите на банковия сектор са се удвоили, а малко преди да настъпи кризата почти 40 процента от печалбите на корпоративна Америка идват от финансовия сектор.
Здравословно? Устойчиво?
Бързите пари са секси. Преди настъпването на кризата, четиридесет на сто от завършилите Харвард започват работа във финансовия сектор. Техните заплати са средно три пъти по-високи от тези на техните колеги в други отрасли. Търговията с финансови инструменти става по-изгодна от създаването на реални блага.
И за да не се мусят и другите отрасли, а и да не прекъсва консумацията, стават нужни все по-големи коли, по-големи къщи, потреблението трябва да расте, докато накрая стига 70% от цялата икономическа дейност. Потребителите харчат повече, отколкото печелят, основния лихвен процент пада постоянно. Застоят или даже намаляването на заплатите се компенсират с постоянно нарастващи дългове. Това обуславя необходимостта от ниските лихвени проценти.
Грийнспан е назначен от Рейгън като председателят на Фед и с това настъпва нова епоха. Светът на цифровите технологии се ражда, САЩ при Рейгън, а след това и при Клинтън са символа на безграничното въображение и дързостта. Към края на своето управление, между ноември 2001 и ноември 2004 г., Грийнспан сваля основния лихвен процент под два процента, въпреки че икономиката нараства с 2,8%. Ниските лихвени проценти окриляват фондовия пазар, и колкото повече хора си купуват акции, толкова по-големи са техните надежди за нови, още по-големи печалби, от което цените на акциите растат, а на разположение на потребителите има още повече пари, или поне така изглежда.
Робърт Райх разглежда причините за катастрофата в книгата си "Aftershock", той анализира следната американска нагласа и нейната плашещо наивна логика: Ако съседът ми има повече от мен, трябва аз да имам повече от него. И разсъждавам така, постъпвам така, защото съм американец.
Райх е дребен, човек едва го вижда, когато влезе в някоя от аудиториите в Бъркли. Райх не е просто част от академичния свят, той е лявото съзнание на Демократите. При Бил Клинтън той е министър на труда. Срещат се с Клинтън на борда на един кораб за Англия, накъдето и двамата са тръгнали да следват; Райх се разболява от морска болест, а Клинтън го лекува с пилешка супа. По-късно, Клинтън привлича своя приятел в Белия дом. Когато губи изборите през 1994 г., прагматикът Бил заема по-централна позиция, а Робърт се отказва от политиката. „Поне се опитахме”, казва Бил Клинтън на сбогуване.
За Райх това е компромис, а той мрази компромисите, особено сега, когато ураган грози страната, както метафорично се изразява той. Ураганните ветрове духат от тези три посоки: богатите стават все по-богати – 0,1% от най-богатите печелят повече от всичките 120 милиона на дъното взети заедно; богатите се опитват да си купят изборите; държавата е изоставила бедните с думите „За вас пари няма“. Човешко е да искаш да имаш това, което имат другите, но проблемът се корени в това, че хората просто не печелят достатъчно, че богатството се концентрира в един малък, елитен кръг на върха.
И затова различни радикали стават все по-шумни: „Омразата срещу чужденци, срещу Китай, скептичността спрямо отворените пазари, всички дискусии се изострят.”, казва Райх. Пак според него шефовете на върха не трябва да се чувстват толкова защитени – не е далеч времето, когато в доскоро лишените от омраза САЩ, от яд ще се драскат скъпи лимузини.
Американците имат склонност към люшкания в действията си. „Методи за справяне“ ги нарича Райх; описва ги без чувство, сякаш поставя диагноза. Американците обичат да се „палят”: дали срещу гейовете и абортите, дали за любимия бейзболен отбор и правилния Бог, дали срещу емигрантите и мюсюлманите. А американските политици обичат един такъв объркан народ.
Когато в края на 20-ти век технологичният балон се пука и борсата NASDAQ губи повече от 78% от стойността си, хората отдръпват парите си и ги влагат в недвижими имоти. Така от технологичния балон се ражда балонът с недвижими имоти.
„Американската икономика губи от години своята динамика” казва Нобеловият лауреат по икономика Едмънд Фелпс. Като се тегли чертата става ясно, че от началото на века в САЩ не се създават нови работни места, защото икономиката на САЩ се е променила структурно. Фирмите са доминирани от инвеститори, чиито приоритети се въртят около бърза печалба, която може да бъде постигната единствено чрез съкращения. Близо шест милиона работни места са изчезнали от 2000 г. насам, а едва девет процента от всички работни места са в производството, наполовина спрямо 1985 г.
„Америка трябва да се промени”, твърди Пол Волкър, икономическият съветник на Обама, „иска ми се да имаме по-малко финансови инженери и за сметка на това повече истински инженери, например в машиностроенето”. Америка трябва да възстанови своя индустриален сектор. От Втората световна война насам трудовата заетост е била изравнена с прираста на населението: между 10% и 20% за всяко десетилетие. В последните десет години обаче нови 25 милиона души са излезли на трудовия пазар, но нито едно ново работно място не е разкрито, а са нужни поне по 100 000 нови работни места на месец, за да се задоволи предлагането.
Когато на 31 януари 2006 Алан Грийнспан напуска офиса си във Вашингтон оставя след себе си една задлъжняла до шия държава. Двете войни в Ирак и Афганистан струват на страната общо един трилион долара. Вътрешният дълг нараства от 57% през 2000 г. до 83% при всъптването в длъжност на Барак Обама през 2009. Междувременно той е нараснал до 13,8 трилиона или 94,3% от БВП, а до две години ще прескочи стоте процента – и така коя е следващата граница, щом прагът на болката вече е преминат?
Днес или: В страната на гнева
Семейство Питърсън имат две деца, две котки, две коли. Те са гаджета още от училище, „Highschool Sweethearts”, както казват американците. Марк има малка фирма за армирано стъкло, а Ейми е медицинска сестра. Имат къща в Кейп Корал – четири стаи, едноетажна, с градина, живеят в нея от 1991 г. насам, в която година и са се сгодили. Те са въплъщението на идеализираната представа за средна класа, така както е в сериалите, в които хората празнуват Американската мечта.
В следващите седмици банките ще решат дали Питърсънови ще загубят къщата си.
Защото фирмата на Марк вече я няма – негови клиенти са били пенсионерите, тези същите, чиито доходи на старини в една страна без пенсионна система зависят от акции и спестени пари. Когато Лемън Брадърс се сриват, умира и неговия бизнес, „Толкова внезапно, сякаш някой дръпна шалтер“, смее се нервно Марк. Вече не идват пенсионери във Флорида.
Друга работа? „Няма никаква работа в района”. Последните 16 месеца Петърсонови не са могли да обслужват ипотеката си.
"Всичко това е разочароващо", казва Марк, имайки предвид предстоящото преместване, страховете на синовете му, дълга, разбира се, и най-вече мисълта, че си работил 20 години, и си отново в началото, че „разходите за живот нарастват постоянно, но нашите приходи не”. Че „трябва да забравим за всичко, дори за мечтите ни”. Че „това, на което се надявахме, няма да се случи“.
Паническият страх от този вакуум се усеща из цялата страна. Най-заплашени се чувстват тези, които са се възприемали като средната класа, солидното ядро на икономиката. Тези, които след като се разсее пушека, осъзнават, че тридесетте години главоломен икономически растеж са хубав спомен от миналото и са отминали без да остане нещо от тях. 1978 средният доход за мъже е 45 879 щатски долара, 2007 е 45 113 щатски долара, коригиран спрямо инфлацията. „Мисля си много и се опитвам да се обясня как се стигна дотам”, въздиша Ейми.
Отговор предлага на Елизабет Уорън, професор по право в Харвард. В продължение на 20 години гражданите на САЩ трябва да се борят с постоянно нарастващи базисни разходи: „В началото на новото хилядолетие едно семейство плаща за здравно осигуряване два пъти повече отколкото поколението преди тях. За да се справят, в милиони семейства и двамата родители работят”, защото и доходът, и спестяванията отдавна вече са изразходвани, „само за да държат главата си над водата.” Всичко останало се купува на кредит. Дълговете на всички домакинства в САЩ възлизат на почти 14 трилиона долара, 20 пъти повече отколкото през седемдесетте години.
69 хиляди щатски долара са платили Питърсънови за едноетажната, светлокафява къща на няколкостотин метра от морето. Тогава къщата им е струвала триста хиляди щатски долара. Когато им дотрябвали пари за едно допълнително медицинско обучение на Ейми, те просто взели втора ипотека. „Като сме взели дори под половината на това, което ни предлагаха в банката”, казва тя. Но това е достатъчно да им прекърши врата когато рецесията настъпи.
С тях се случва същото каквото и с милиони други собственици в САЩ: мечтата им се е превръща в капан. Това не е без последици за пазара на труда: средно по 15 милиона американци годишно се местят заради работата си, но който вече е обвързан няма накъде да мърда. Той вече не е и така оптимистичен, и в един момент губи в себе си това, което е основа за страна му.
А когато това се случи милиони пъти, какво се случва с тази страна?
Каналът CNBC покани Барак Обама в едно кметство на събрание, на дискусия с избирателите, един понеделник следобед във Вашингтон, шест седмици преди парламентарните избори. Един след друг се изправят хората, говорят за трудовата криза, кризата на Америка, надеждата, изгубила се след бурната предизборна кампания; основната тема е обичайното чувство на неудовлетвореност.
Велма Харт застава на микрофона, здрава жена на около четиридесет. „Г-н президент”, казва тя и очите ? се навлажняват. И продължава: „Аз съм майка. Аз съм жена. Аз съм една от така наречените американци от средната класа. И честно казано се изчерпах. Уморих се да Ви защитавам, да защитавам Вашето правителство и Вашите обещания”. Велма Харт е негърка, дали да гласува за Обама за нея никога не е стояло като въпрос, никога не е чувствала някой президент по-близък. Тя е на годините на президента, има семейство като неговото, има деца като неговите, работи на ръководна позиция при Amvets, Американската асоциация на ветераните — ако някой е роден избирател на Обама, то това е Велма Харт.
„Икономическата криза изисква от нас една прекалено висока цена”, казва тя, „с мъжът ми се шегувахме, че времената, когато се хранехме с хотдог и фасул са отдавна отминали, но те се завърнаха. И затова искам от вас един съвсем искрен отговор, господин президент: така ли ще живеем отсега нататък?”
Президентът се усмихва измъчено. Започва да говори за „стъпки в правилната посока“, но няма отговори, не може да ? каже нещо успокоително, няма какво да каже в своя защита, нейната мечта беше неговата мечта.
Безработицата в САЩ в момента е 10%. Ако се сметнат и тези, които са се отказали от търсенето, но не са записани в никоя служба, най-вероятно ще нараснат до 20%. За пръв път от Голямата депресия насам американците отново имат проблем с безработицата, а това определено е нещо, което не са очаквали.
Какъв ще е ефекта? Как ще се отрази на страната тази масова смърт на американски мечти, на нейното общество, на тази и бездруго смехотворна от европейска гледна точка социална кохезия? Колко здрави са връзките на едно общество, което маниакално приравнява всички социални политики със социализъм? Само в септември бяха съкратени още 100 000 човека. Обама ли е виновен и за това?
Динеш Д’суза, бивш съветник на Рейгън и настоящ президент на King’s College в Ню Йорк, е написал книга, бестселър, 258 страници – „The Roots of Obama’s Rage”, или Корените на гневът на Обама — само по себе си, смехотворно заглавие.
Защото досега не е имало толкова отворен за диалог, толкова спокоен, толкова ерудиран президент като Обама; никой, който толкова дълго да изслушва, премисля, и спокойно да взима решенията си. Той има редица проблеми, като страната и нейните икономически проблеми; че изглежда леко хладен и дистанциран, което му пречи да изгради връзка с масите, но не и с единичния човек като Вилма Харт. Но гневен? Точно Обама?
Ядосани са хората от Чаеното парти – тези бели, застаряващи избиратели, които си искат идиличната Америка обратно. Глен Бек, водещият по Фокс, е бесен – сух алкохолик, който оприличава Обама на Хитлер; Бек не знае какъв иска да стане: може би политик, може би може би президент, може би проповедник, със сигурност не знае какво иска да прави, нито пък има планове или идеи. Но знае, че мрази. И Динеш Д’Суза мрази.
САЩ от 2010 година са една страна, която мрази страстно.
Тезата на Д’Суза е, че бащата на Обама е антиколониалист, мечтаещ да освободи родната си Кения от игото на колониална Великобритания. Синът Обама има същата мечта и иска да постави САЩ на колене, тъй като те са колониалната сила на 21 век. „Най-могъщата държава на света се управлява от мечтите на един пришълец от племето Луо от преди петдесет години”, кълне Д’Суза, „страната ни се управлява от един дух”.
Книгата на Д’Суза е повече от успех, тя е номер четири в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс”. „Вашингтон Пост” отпечата коментар от автора, „Форбс“ го удостоява дори с водеща статия, а той тръби с гордост, че знае защо толкова хора смятат Обама за мюсюлманин, за пришълец, а не за местен. „Хората не могат да се идентифицират с него, защото той не вярва в Американската мечта”.
Горе-долу това е атмосферата, в която ще се проведат изборите за Конгреса на втори ноември. Те не се водят от разум и логика или от дебати. САЩ през 2010 година забавят хода си и се задъхват от яд спрямо хора и неща, които не са никаква заплаха за никого: хомосексуалните, мексиканците, демократката Нанси Пелоси, здравната реформа, Обама. Но важните и сериозни неща, като данъци, безработица, проблемът с образованието, граничещ с бедствие – не, голяма част от хората не дискутират тези теми. Може би са им твърде сериозни?
САЩ са се превърнали в държава на елементарните решения. Висшист е равносилно на заподозрян, интелигентността е недостатък. Немският политолог Манфред Хенингсен, който преподава в Хонолулу, Хавай, говори за „политическа и икономическа парализа”. Според него една причина за крахът на Американската мечта, както индивидуалната, така и колективната е, че тя винаги е била просто фикция – „това общество никога не е било стабилно, винаги е било социално недоразвито и който с носталгия говори за „доброто старо време“ твърде добре е забравил несправедливостите на расистка Америка”.
Значи ли това, че липсват принципи и ценности, спокойствие, мир, липсва ли една идентичност отвъд тази прословута мечта, която така или иначе винаги е била една лъжа?
„Националисти, расисти и фашисти“ нарича Хенингсен агитатори като Глен Бек, „които се възползват от икономическата ситуация по същия безскрупулен начин, по който десните радикали навремето във Ваймарската република“.
Затова и бездействието е станало модерното американско състояние, особено ясно изразено в „институционалната идиотия“ (Хенингсен) на най-важния парламент на страната – сенатът – където е като в кралски двор, в който от векове статуквото е непоклатимо.
Всеки щат се представлява от двама сенатора — и Уайоминг с неговите 540 000 жители, и Калифорния с нейните 37 милиона. Ако достатъчно от малките се обединят, могат да блокират каквото си поискат.
И го правят доволно често, и никой не пипа правилата – писаните и неписаните – тъй като Сената отдавна е клуб, в който никой не говори с никого. Преди използването на филибустер (filibuster), блокиране на вот чрез продължителни дебати, е по-скоро изключение; в наши дни това е ежедневие. Над 100 законопроекта на Обама са блокирани от републиканците по този начин.
Тези дни две-три срещи във Вашингтон стигат, за да се разкрие се разкрие пред човек трагичната картина на безпомощността на столицата, целият град е сякаш плах и срамежлив. Тук, на един хвърлей от Белия дом, се намира хотел Уилард Интерконтитентатал, където според Тим Адамс е роден изразът, а и професията, лобист; идва от времето, когато вносителите на петиции чакали президента в лобито. Адамс е работил в Министерство на финансите по времето на Джордж У. Буш и е бил държавен секретар по международните въпроси, а сега съветва хедж фондове, големите риби.
Разказва как Америка дълги години се е простирала много извън чергата си, как са изпуснали края на бюджета и колко е наложително да се преработи данъчната система. Говори тихо, защото знае, че темата не е сред любимите във Вашингтон и съвсем не в неговата собствена партия, тъй като той е републиканец. „Немислимо е преди самите избори да се обсъждат такива фундаментални неща”, тъй като опозицията твърде здраво е възприела догмата да е контра на всяко предложение на Обама. „Но дори и след изборите едва ли ще се случи, всъщност едва ли ще се случи в следващите две години. Дебатите по икономическите въпроси отдавна са замрели.“
И тогава казва нещо, което може да обобщи всички проблеми на управлението на Обама: „Демократите не искат да съкращават бюджета, републиканците не искат да увеличават бюджета. Затова никой не говори с никого.“
А във Флорида, недалеч от морето, Питърсънови опаковат вещите си в кашони. От месеци са в преговори с основната банка-кредитор за продажба много под стойността. Имат и купувач – Аксел Якобайт, посредник по сделката, им го е осигурил. Продажбата зависи от втората банка – тази, осигурила втората ипотека на Питърсонови, които ще получат от нея минималната възможна сума от 2500 долара.
Питърсонови трябва да се изнесат от тяхната Американска мечта – може би днес, а може би след седмица. Занапред ще живеят под наем. „И бездруго да имаш къща не е толкова хубаво, колкото се твърди”, казва Марк.
Утре или: Бъдещето на Америка, бъдещето на света
Една креативна държава не спира да бъде креативна само заради една криза. Едно общество дало на света MIT, Епъл и Майкрософт на Западния бряг и Карнеги хол, Музея на модерното изкуство в Ню Йорк и Метрополитън Опера не оглупява внезапно. Винаги има проекти, дори и в САЩ от 2010 година, има нови и свежи фирми и разбира се велики мислители.
Но когато държавата е в упадък е трудно да бъде променен курсът ?. Множество млади фирми в Силиконовата долина не оцеляват, защото им липсва финансиране и клиенти, страната се държи неамерикански или може би по новоамерикански мудно. Демонизирането на противниците, липсващите дебати, осъждането на интелекта — всичко това не вещае нищо добро.
За пръв път от много време насам в Америка се пести. Процентът на частни спестявания, преди години отрицателен, сега възлиза на 5,8% от средната работна заплата. Добър знак или израз на несигурност?
Няма лесен изход от кризата с дълговете. Обама може да увеличи данъците, да наложи спестявания в държавния сектор, но Щатите са станали „фискално неспасяеми“, според Дейвид Стокман, бившият финансов съветник на Роналд Рейгън. След като Вашингтон не може да помогне на САЩ, то кой ще помогне тогава на Вашингтон и САЩ?
Надежди се възлагат на централната банка на САЩ - Фед, същата тази институция, направляваща САЩ и другите държави през кризата. Основният лихвен процент вече е между 0% и 0,25% и въпреки това кредитния бранш не показва признаци на живот. Фед се опита да помогне по един нов начин, изкупувайки държавни ценни книжа, а пускайки на пазара секюритизирани ипотечни кредити, и по този начин наливайки в обръщение 1,75 трилиона долара. Ход, наречен QE (“Quantative Easing” или „количествено облекчаване”), който донесе неизказана радост на Уолстрийт; втори транш се очаква скоро след изборите.
Два пъти се събира висшия ешелон на финансовия свят изминалите седмици. Централни банкери и финансови министри се срещнаха на годишната среща на МВФ в началото на октомври във Вашингтон и по време на срещата на министрите на Г-20 миналата седмица в Южна Корея. И двата пъти Бен Бернанке, наследникът на Грийнспан, намираше само мрачни думи, за да опише икономическата ситуация и да защити своята парична политика.
Безработицата е рекордно висока, втори срив на пазара на имоти не е невъзможен. Традиционните методи на фискална политика - намаляване на данъците или пакети за стимулиране – вече са достигнали границата на своята ефективност. Търсенето на структурните реформи е правилно, само че за основни реформи е необходимо време. В края единствено остава парична политика за излизане от кризата, според председателят на Фед.
Звучи сякаш Америка е намерила изход от кризата, само че този път е рискован – за САЩ и за световната икономика. Може да инициира процеси, чийто изход е непредсказуем. Нобеловият лауреат Йозеф Щиглиц предупреждава за фаталните последици на прекалената ликвидност: „Те не помагат на американската икономика, но пречат на останалия свят.”
Повече пари означава, че стойността на долара пада спрямо другите валути, което първоначално е предимство, защото износът е по-евтин, а вноса по-скъп и по този начин се повишава конкурентоспособността на икономиката на САЩ. Но кои продукти произвежда САЩ, които да продава на световния пазар? И какво се случва, когато светът губи доверие в доскоро водещата валута и пусне резервите си в долари на пазара? Такава катастрофа на долара може да срине световната икономика в още по-дълбока пропаст.
Повече пари означават повече инфлация, а колкото по-бързо девалвират парите, толкова по-бързо намаля дълга. В началото на 2010 година Международния валутен фонд направи предположение централните банки трябва да се ангажират с по-висока инфлация в размер до четири процента.
Никой не знае какъв ще е завършека на този експеримент. „Това, което правим с паричната политика е еквивалентното на тестването на лекарства”, казва Джон Макин от American Enterprise Institute, „ние имаме много хубави идеи, но нямаме опит, не знаем дали работят”. Бившият секретар Робърт Райх дори не желае да говори за добри идеи, той смята, че множеството евтини пари ще се влеят в следващия балон на фондовия пазар; компании, банки и хедж фондове вече потриват ръце на следващата златна мина.
Финансовият експерт Тим Адамс заявява, че няма алтернатива – „Никой не иска още един пакет от стимули. Първите милиардни пакети се превърнаха в символ на безпомощната държава. Демократите го отричат, републиканците кряскат гневно. Всички искат да пестят.”
Така на председателя на Федералния резерв Бернанке му остава само възможността да наводни пазара с евтини пари – макар и да знае, че в чужбина ще приемат хода с липса на ентусиазъм. „Европейците вероятно ще трябва първо да поемат част от финансовата тежест, защото тяхното евро поскъпва, а с това и износа им”, казва Адамс. И ако инфлацията се разпростре върху цялата световна икономика, това ще свие и активите на германците.
Това ще е и тест на отношенията между Китай и САЩ, които в момента доста здраво са обтегнати. Китайците са вързали тяхната валута към долара, което запазва стойността на юана изкуствено занижена. По този начин китайците могат да заливат света с евтини стоки. Доскоро двете икономически сили имаха пакт: САЩ приемат евтините китайски стоки, а Китай държи спечелените в тази търговия пари в държавни облигации на САЩ. Това даде възможност на американците да живеят над възможностите си, а китайците да запази стойността на валутата си ниско.
Един пакт обречен на провал в дългосрочен план. Липсата на баланс в американския търговския баланс е твърде голям, а с него нараства на китайските резерви от долари, които се изчисляват на около два трилиона. Ако САЩ остави много пари в обръщение, тяхната стойност е в опасност. Китай, използван в САЩ като партньор, разглеждан като съперник, а като световна сила на бъдещето отдавна мразен, едва ли ще изпълни своята част от пакта. Затова американците призовават за отвързването на юана, в краен случай искат да въведат вносни мита, което може да доведе до търговска война и световна рецесия.
Разбира се, също така е вярно, че китайското правителство държи стойността на юана изкуствено ниска. Но също така е вярно, че САЩ манипулират стойността на щатския долар чрез паричната си политика. Президентът на Немската централна банка Аксел Вебер резюмира положението относително недипломатично: „Конкурентоспособността се получава в предприятията, а не в валутните пазари. Валутните курсове трябва да отразяват икономическите фундаменти на дадена страна.”
Опасно за Европа ще стане тогава, когато Китай и Япония решат да контрират девалвацията на долара с девалвация на собствените си валути. Тогава валутите стават оръжие. „Нашата валута – ваш проблем", изразът на финансовия министър на САЩ Джон Конъли от 1971 година придобива по този начин един нов смисъл.
Губещи във валутната война ще са всички, особено европейците. Стойността на еврото, ако ЕЦБ остане неутрална, ще расте вертикално. Немските продукти ще поскъпнат по целия свят. Ако президентът на ЕЦБ Жан-Клод Трише и неговите колеги от централата на ЕЦБ също яхнат въртележката на девалвацията, то рискуват ценовата стабилност на Европа. Сред най-люто загубилите ще е вицешампионът по износ Германия.
Поне това може да се утеха на германците: САЩ вече не е толкова силни, че да могат да налагат своите идеи на останалата част от света. Близо 45 милиона американци се считат за бедни, а пред 2009 година те се увеличили с още 4 милиона. Министерството на селското стопанство предупреждава за възможна „несигурността на прехраната”. Една четвърт от децата в САЩ живеят на купони за храна. Американският пациент има достатъчно сили единствено колкото да захранва света с бъдещи кризи.
Един, който от години мисли по различен начин от хората на Уолстрийт, е Дов Зайдман, философ и бизнес консултант от Калифорния, преместил се преди няколко месеца в Ню Йорк. Зайдман пише книги, изнася лекции и компанията му от 300 служители е един от малкото, които се разширяват в тези времена. Той се занимава с етика. С осигуряване на устойчивост. На едно различно американско мислене. Човек би могъл да каже, че е Дов Зайдман е новата американска мечта.
Зайдман седи в кабинета си на Пето авеню в Ню Йорк и казва: „Ако приемем вариант на „fix and get back”, тоест бърз ремонт и повторение на предишните модели на поведение, имаме сериозна причина за притеснение. Проблемът с американската мечта в миналото беше, че хората смятаха, че са заслужили това, което получават, те бяха избрани за него само защото са американци. Те мислеха, че могат наемат или купят мечта.”
В крайна сметка има два вида кризи, смятай той: такива, които представлява опасност за живота, това са войни или метеоритни удари, и такива, които смущават начина на живот; на английски звучи по-добре: „end-of-life-crisis“ и „way-of-life-crisis“. Сегашната криза трябва да послужи за осмисляне начина ни на живот и неговата промяна.
Той си спомня кампанията на Обама, как тогава всичко изглеждаше възможно. „Надявам се, че тези, които днес крещят от омраза така силно днес, са толкова забележими единствено защото викат по-силно. Ако те са мнозинство, тогава имаме проблем”.
За една Америка, която започва да произвежда стоки, които са необходими, които са конкурентни, за създаване на работни места, които обслужат нов пазар, например, пазара на възобновяеми енергийни източници, за една такава Америка мечта Дов Зайдман.
За честност. За край на алчността.
Той смята, че сега всеки политик и всеки мениджър трябва да е разбрал, че кризите идват все по-бързо, тъй като всяка страна е свързана с всички други страни, „ако една криза засяга всички, то всички трябва да пазят своите ценности”.
„Американската мечта”, заключва Дов Зайдман, „е във всеки еднн от нас, в нашето ДНК, в нашата история. Ние просто трябва да си върнем стария манталитет, този от края на Втората световна война: мечтата си мечтата, работи за нея, и ако работиш здраво — ще я имаш.”
© 2010 Der Spiegel, оригинално заглавие: „Die verzweifelten Staaten von Amerika: Eine Nation verliert ihren Optimismus“
