Голямата шистова илюзия

Ако се вярва на заглавията в някои американски медии, прогнозиращи скок на американската икономика, породен от т.нар. „шистова революция“, САЩ скоро ще бъдат буквално залети от природен газ и петрол. В доклада си, озаглавен „Глобални енергийни перспективи 2012“, Международната агенция по енергетика (МАЕ) твърди, че през 2017 САЩ ще изместят Саудитска Арабия от първото място в света по добив на енергоносители и ще постигнат толкова мечтаната „енергийна независимост“. Според МАЕ, планираното увеличаване на производството на въглеводороди от 84 млн. барела в денонощие, през 2011, до 97 млн., през 2035, ще се осъществи „почти изцяло за сметка на втечнения природен газ и нетрадиционните източници“ (т.е. най-вече за сметка на шистовия газ и петрол), докато добивът на традиционните енергоносители ще започне да пада още през 2013.

Добити с помощта на т.нар. „хидравлично разбиване“ на пластовете (вкарване на смес от вода, пясък и химикали под налягане с цел да бъдат раздробени скалните породи и освободен съдържащият се в тях газ) и благодарение на технологиите на хоризонталното сондиране (което дава повече време за обработката на геологичните слоеве), тези ресурси могат да се използват само за сметка на сериозното замърсяване на околната среда.

Радиоактивните отпадъци от шистовите разработки

В тази връзка ще цитирам само един, достатъчно скандален скорошен случай, когато камион на компанията MAX Environmental Technologies, разработваща шистовите находища Марселъс, не можа да предаде превозваните от него отпадъчни материали от сондажите, тъй като се оказа, че те са силно радиоактивни и съдържат десетократно повече от допустимото количество радий-226. В резултат, на компанията се наложи да иска специално разрешение от правителството на САЩ за депонирането на тези силно радиоактивни отпадъци.

Въпросните отпадъци от шистовото находище Марселъс са излъчвали 96 микрорема на час (1 рем е дозата на погълнато лъчение, предизвикващо същото биологично действие, което се предизвиква от рентгенови или гама-лъчи с доза 1 рентген – б.р.), при положение, че обикновените американски площадки за обработка на промишлените отпадъци, не могат да приемат материали, излъчващи над 10 микрорема на час. Стандартите на Агенцията за защита на околната среда на САЩ (ЕРА) за замърсяване на въздуха допускат до 10 000 микрорема (10 милирема) годишно. Простите сметки показват, че нивото на радиоактивност на отпадъците от шистовите находища, разработвани по метода на хидравличното разбиване, надхвърля цели 84 пъти стандарта, установен от ЕРА. Според говорителя на местните власти Том Корнъл: „не можем да допуснем складирането на подобни радиоактивни отпадъци в депо, разположено на наша територия“.

Както е известно, радий-226 не е само природен радиоактивен материал, който се получава в резултат от разпадането на уран-238. Той отдавна е признат за един от замърсяващите околната среда компоненти, използвани при хидравличното разбиване на пластовете в хода на усвояването на шистовите находища. Попадайки в човешкия организъм, радият се натрупва в костната тъкан, стимулирайки появата и развитието на лимфома, рак на костите, левкемия и апластична анемия. Освен това, радият силно влошава качеството на питейната вода. Сместта, която се връща на повърхността след осъществяването на хидравличното разбиване на пласта, съдържа до 16 000 пикокюри радий-226 на всеки литър от разбиващата течност. При това, официалният лимит за индустриалните предприятия в САЩ е 60 пикокюри на литър, а за питейната вода – само 5 пикокюри на литър (по стандартите на ЕРА).

Балонът на „шистовата революция“

В една наскоро публикувана във френският вестник „Монд“ статия се задава закономерният въпрос възможно ли е вместо да помогне за укрепването на едва започналата да се възстановява от кризата световна икономика, т.нар. „шистова революция“ да се окаже поредния спекулативен балон, който при това може съвсем скоро да се спука?
Още през 2011 едно разследване на „Ню Йорк Таймс“ демонстрира редица пукнатини в мита за „шистовия бум“ и разкри съмненията на различни наблюдатели – геолози, юристи и пазарни анализатори, относно рекламните ходове на петролните компании, подозирани, че „съзнателно и дори незаконно надценяват ефективността на разработваните от тях шистови находища и обемите на техните запаси“. „Добивът на газ от подпочвените шистови слоеве – посочват анализаторите на вестника – може да се окаже по-сложен и по-скъп, отколкото твърдят компаниите – това се доказва от стотиците имейли и документи на авторитетни експерти в тази сфера, както и от анализите на данните от няколко хиляди шистови сондажи“.

В началото на 2012 двама американски експерти публикуваха тревожен коментар по темата във водещото списание на британската петролна индустрия Petroleum Review. Анализирайки „надеждността и устойчивостта на запасите от шистов газ в САЩ, те посочват, че прогнозите на петролните компании се подчиняват на новите правила на Securities and Exchange Commission (SEC) на федералната Агенция за контрол на финансовите пазари. Тези нови правила, които бяха приети през 2009, позволява на компаниите да оценяват обемите на своите запаси както им скимне, без да бъдат контролирани в това отношение от някакъв независим орган.
Надценяването на запасите от шистов газ позволява на енергийните компании значително да намалят рисковете, свързани с тяхната експлоатация. В същото време обаче, хидравличното разбиване на шистовите пластове не само оказва разрушително въздействие върху околната среда, но и поражда чисто икономически проблеми, тъй като в резултат от него добивът на шистов газ може да се осъществява за твърде кратко време. Така, в статията си в авторитетното списание Nature, бившият консултант на британското правителство Дейвид Кинг подчертава, че добивът на шистов газ от един кладенец пада с 60%-90% само година след началото на експлоатацията му.

Подобен рязък спад на добива очевидно прави невъзможно постигането на печалба от него. Веднага след изчерпването на кладенеца, собствениците му трябва да продължат сондажите за да поддържат нивото на производство и да изплащат дълговете си. По тази причина, както и заради слабата икономическах активност, производството на шистов газ в кладенците (в зависимост от времетраенето на добива – от сериозно до слабо) доведе до сериозен спад в цените на природния газ в САЩ – от 7 или 8 долара за милион BTE (British Thermal Unit – британска топлинна единица), до по-малко от 3 долара, през 2012.

Финансовите експерти също са песимистично настроени. „Шистовата икономика е икономика на разрушението“ – предупреждава анализаторът Волф Рихтер в Business
Insider. Изчерпването на шистовите кладенци „изяжда“ вложените в тях средства с изумителна скорост. За да не допуснат драстичен спад на печалбите си, компаниите са принудени да осъществяват все нови и нови сондажи. За съжаление, рано или късно, тази схема ще ги доведе до задънена улица.

Геологът Артър Бърман, който дълги години работи в Amoco (преди сливането ѝ с ВР), признава, че е смаян от „невероятно бързите темпове с които се изчерпват шистовите слоеве“. Определяйки тексаския град Игъл Форд като „майката на шистовия петрол“, той посочва, че „годишният спад в добивите на този енергоносител е над 42%“. Това означава, че за да си гарантират стабилен доход, петролните компании са принудени да създават „почти хиляда допълнителни кладенеца годишно в един и същи район. За целта им се налага да изразходват между 10 и 12 милиарда долара годишно. Ако сумираме всички средства, изразходвани досега, ще видим, че те се равняват на гигантската сума, изразходвана за спасяването на американския банков сектор през 2008. Въпросът е, откъде ще дойдат всички тези пари?“.

Газовият балон вече оказва негативното си въздействие върху редица от най-мощните петролни компании на планетата. Така, през юни 2012 генералният директор на ExxonMobil Рекс Тилърсън се оплака от лошата финансова ситуация, обяснявайки, че спадът в цените на природния газ в САЩ може да е добър за потребителите, но е същинско проклятие за компанията му, чиито приходи рязко са намалели. Докато ExxonMobil се кълнеше пред акционерите си, че няма да допусне никакви загуби, Тилърсън изнесе доклад пред американският Съвет по международните отношения (CFR), смятан за един от най-влиятелните „мозъчни центрове“ в САЩ, в който се оплака, че „всички сме изправени пред пълен крах. Вече не можем да печелим, защото всичките ни показатели са в червената зона“.
Практически по същото време, британската петролногазова компания BG Group беше принудена „да преоцени активите си в американската газодобивна индустрия до 1,3 млрд. долара“, което означаваше „чувствителен спад на междинните и приходи“. На 1 ноември 2012, след като петролният гигант Royal Dutch Shell регистрира негативни резултати през три поредни тримесечия, а годишният му спад достигна 24%, информационната агенция Dow Jones съобщи тази фатална новина, обвързвайки я с тревогата си от „вредата“, нанесена преди това от ажиотажа, породен от добива на шистов газ, на всички фондови борси.

От възторг към нарастваща паника

Chesapeake Energy, която беше първата компания, ангажирала се сериозно с добива на шистов газ, първа изпита на гърба си и последиците от прекаленото раздуване на шистовия балон. Обременена от огромни дългове, тя беше принудена да продаде част от активите си – газови находища и петролопроводи на обща стойност 6,9 млрд. долара, за да удовлетвори претенциите на кредиторите си. Как се стигна дотук? Според анализатора на Файненшъл Таймс Джон Дизърд „компанията е изразходвала неколокократно надвишаващи собствения ѝ капитал суми за закупуването на земи, извършване на сондажи и развитие на собствените си програми“. За да се финансира тази своеобразна „златна треска“, на Chesapeake Energy се наложи да вземе огромни кредити „при сложни и тежки условия“, тъй като Уолстрийт рядко нарушава установените правила в тази сфера. Дизърд смята, че газовият балон най-вероятно ще продължи да нараства, заради зависимостта на Америка от тези обречени на икономическо ликвидиране ресурси. „Имайки предвид ниските приходи от щистовите кладенци, сондирането ще продължи. В крайна сметка цените ще се установят на доста високо ниво, така че да могат да покрият не само предишните дългове, но и реалната стойност на продукцията“.
Не бива да се изключва обаче, че много големи петролни компании едновременно ще се изправят пред подобна финансова катастрофа. Ако това се случи, твърди Артър Бърмън, „можем да станем свидетели на два или три големи фалита, или пък на сензационни сделки, в резултат от които всеки участник ще може да си върне парите, а капиталите ще се изпарят. Това би бил най-лошият от всички възможни сценарии.

С други думи, аргументът, според който шистовият газ ще може да защити САЩ или целия свят от ефекта на „петролния пик“ – т.е. достигането на ниво, на което комбинация от различни геологични и икономически ограничения ще направи добива и преработката на петрола прекалено сложни и скъпоструващи, се оказва съвършено несъстоятелен.
Множество публикувани наскоро независими научни доклади потвърждават, че „шистовата революция“ няма да наложи някакви нови срокове в това отношение. Така, в доклада си публикуван в списание Energy Policy, група експерти около Дейвид Кинг стигат до извода, че петролната индустрия е надценила с 1/3 световните запаси от изкопаеми енергоносители. Според тях, все още достъпните пластове не надхвърлят 850 млрд. барела, докато в официалните оценки се говори за 1300 милиарда. В тази връзка те посочват, че „ако голямо количество полезни изкопаеми си остане в земните недра, обемът на възможния петролен добив на цените, с които е свикнала глобалната ни икономика, се оказва ограничен, при това с тенденция към спад в краткосрочна перспектива“.

Въпреки добиваните с помощта на хидравличното разбиване количества шистов газ, темповете с които намаляват съществуващите газови запаси продължават да варират между 4,5%и 6,7% годишно. Следователно, Кинг и колегите му напълно отхвърлят твърдението, че експлоатацията на шистовите газови запаси може да ни спаси от надигащата се енергийна криза. На свой ред финансовият анализатор Гейл Туербърг напомня, че световното производство на традиционните изкопаеми енергоносители е престанало да нараства още през 2005. Тази стагнация, в която той вижда една от основните причини за кризата през 2008 и 2009, се оказва своеобразен предвестник на спада, който може да доведе до по-нататъшната ескалация на сегашната икономическа рецесия. Неслучайно, в доклада си, публикуван непосредствено след този на МАЕ, споменат по-горе, New Economics Foundation» (NEF) прогнозира, че т.нар. „газов пик“ ще бъде достигнат още през 2014 или 2015, като цената на добива и преработката на петрола „ще надхвърли цената, която световните икономики могат да понесат без това да нанесе сериозна вреда на техните активи“.

Лошото е, че всички тези изследвания и анализи не привличат вниманието нито на медиите, нито на политическите среди, които продължават да бъдат омаяни от рекламната реторика на енергийното шистово лоби. А заключението, до което стигат всички те, е твърде тревожно: шистовият бум раздува изкуствения балон, който само временно прикрива съществуващата дълбока структурна нестабилност. И когато този балон се спука, това ще провокира криза на доставките на енергоносители и ръст на цените им с изключително болезнено отражение върху глобалната икономика.

Безславният край на полската „шистова революция“

Впрочем, шистовият балон е на път да се спука не само в САЩ, но и в онези държави, които, под влияние на мощната пропагандна кампания, финансирана от американските енергийни компании, решиха също да се включат в „шистовата революция“. В Европа, най-активна в това отношение е Полша. Затова съобщението, че компаниите Talisman Energy Inc. и Marathon Oil са решили да се откажат от по-нататъшните проучвания на запасите от шистов газ в страната бяха много сериозен удар по надеждите на Варшава, че „шистовата революция“ ще ѝ помогне да намали зависимостта си от руските газови доставки и ще помогне на задъхващата се полска икономика.

Както е известно, в началото на май 2013 канадската Talisman Energy Inc. и американската Marathon Oil обявиха, че не са открили достатъчно газ за да продължат скъпоструващите проучвателни работи или пък да се ангажират с добива на шистов газ. Компанията Talisman Energy Inc. възнамерява да продаде полския си пакет от акции на европейската компания San Leon Energy за да пренасочи своите усилия към по-лесните за добив газови запаси в Северна и Южна Америка, Югоизточна Азия и Северно море. На свой ред, компанията Marathon Oil планира да се изтегли от Полша през 2014. Изтеглянето на тези компании (за по-малко от година три големи енергийни компании напускат Полша) показва, че Варшава силно е надценила потенциала на шистовите си залежи, както и сроковете, в които би могла да започне практическата им разработка.

Ключовият проблем е, че (както вече посочих по-горе) големите енергийни компании се ангажират само с находища, позволяващи лесния добив на шистов газ. Шистовите слоеве в Полша обаче, които се намират на дълбочина 4000 метра и са разположени в огромната зона от крайбрежието на Балтийско море, през Централна и Източна Полша, до Беларус и Украйна, се оказват много по-трудни за добив на газ, отколкото тези в САЩ. Това се дължи както на геологическите особености на територията, така и на факта, че този регион е много по-плътно населен, отколкото богатите на шистови залежи зони в САЩ.

Както посочват експертите, в резултат от това ще бъдат необходими много повече сондажи, повече време и много повече финансови средства за да се организира добивът на шистов газ. „Проблемът ни е как да убедим индустрията да не се отказва от проучвателните работи и да продължи да инвестира в тези проекти“ – посочва Камлеш Пармар, президент на 3Legs Resources, първата компания заела се с търсенето на нови енергийни източници в Полша и осъществила пробен добив на шистов газ още през 2011.

Досега в страната са осъществени само 43 сондажа, докато за да се оцени достатъчно точно потенциалът ѝ, те трябва да бъдат поне няколко стотин. При това, според говорителя на Държавното минно управление Йоланта Таранчик, само при 12 сондажа е било добито някакво количество газ.

Полското правителство разчиташе, че инвестиционният бум ще помогне на националната икономика, чиито ръст напоследък рязко спадна. През миналата 2012 той достигна едва 1,9%, при положение, че през 2011 беше 4,5%. Очакваше се също, че новият шистов бизнес ще създаде хиляди нови работни места, ограничавайки нивото на безработица, достигнало 14,3%. Накрая, добивът на шистов газ трябваше да укрепи геополитическата независимост на Полша от Русия. В момента Полша внася 70% от необходимия ѝ природен газ и около 90% от петрола именно от Русия.

Според първоначалните оценки на Управлението за енергийна информация на САЩ, общият обем на запасите от шистов газ в Полша се равнява на 5,3 трилиона куб. м, но те бяха преразгледани през миналата 2012 от полските експерти-геолози и паднаха под 800 млрд. куб. м. Наистина, дори и това количество би помогнало на страната да намали енергийната си зависимост от Русия и да стимулира икономиката ѝ. За целта обаче са необходими чужди инвестиции, а чуждестранните компании, ангажирани с проучванията на полските шистови находища, започват масово да напускат страната.

Именно задълбочаващите се проблеми с разработката на полските шистови находища принуждават страната отново да обърне поглед към запасите си от черни каменни въглища, които са по-евтини от природния газ. Освен това Полша изгражда терминал за втечнен газ на балтийското крайбрежие, който трябва да започне да действа през 2014. Освен това правителството иска да изгради до 2020 атомна електроцентрала в страната и поощрява разработката на такива възобновяеми енергийни източници, като вятърните електроцентрали, биогоривата и слънчевите панели.

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

http://geopolitica.eu/actualno/1394-golyamata-shistova-ilyuziya

Machtfaktor Raiffeisen

Von einer Selbsthilfe-Organisation der verarmten Bauernschaft zum globalen Multi

Wie konnte aus einer kleinen Selbsthilfegruppe verarmter Landwirte die mächtigste und größte Firmengruppe des Landes werden? Dieser Frage gingen die Autoren Lutz Holzinger und Clemens Staudinger in ihrem „Schwarzbuch Raiffeisen“ nach und trugen dabei akribisch Informationen über den Großkonzern zusammen, die diesen nicht immer im besten Licht darstellen. NEWS.AT sprach mit den Autoren über ihr Buch und Raiffeisen.

Raiffeisen ist in Österreich omnipräsent. Wer mit dem Zug von West nach Ost fährt, kommt an unzähligen Raiffeisenlagerhäusern vorbei, wird in beinahe jedem Ort eine Raiffeisenbank vorfinden und vielfach Raiffeisensilos erblicken die, wie sonst nur Kirchtürme, die Architektur am Land prägen.

Ursprünglich im 19. Jahrhundert gegründet, um den Bauernstand vor den Umwälzungen der liberalisierten Märkte zu schützen, hat sich die Genossenschaft mehr und mehr von dieser Kernaufgabe entfernt. Heute gibt es neben den 1600 Genossenschaften, mehr als 500 Banken mit 2000 Filialen, Beteiligungen an Versicherungen, Baukonzernen und Medienhäusern. Aebr auch großen Einfluss in der Politik. Denn im Nationalrat hätte Raiffeisen Klubstärke und sogar mehr Mandatare als das Team Stronach. Den Ausgangspunkt für das „Schwarzbuch Raiffeisen“ bietet eine Kolumne, die Holzinger und Staudinger im „Augustin“ verfassten. Die Fortsetzung ist nun als Buch im mandelbaum-Verlag erschienen.

NEWS.AT: Bei der Lektüre ihres Buchs staunt man immer wieder, wie groß Raiffeisen geworden ist. Hat Sie diese Entwicklung überrascht?

Lutz Holzinger: Die Expansion des Sektors folgt analog zur Öffnung der Finanzmärkte. Ab den 1980er Jahren fängt es an. Raiffeisen hatte einen Kapitalüberhang und deshalb die Möglichkeiten früher zu expandieren als Andere in der EU. Worauf man auch stolz ist. Heute ist Raiffeisen ein Milliardenkonzern, in den 1950er Jahren wurden hingegen teilweise noch Volksschulklassen angemietet, um Bankauszahlungen durchzuführen.

Clemens Staudinger: Das erstaunliche daran ist die Einzigartigkeit: Es gibt viele Banken, es gibt viele Nahrungsmittelproduzenten, es gibt viele Hersteller von Agrartechnologie. Aber kein einziger dieser Wettbewerber hat die Möglichkeit, so direkt in die Politik hinein zu intervenieren. Dadurch, dass Raiffeisenfunktionäre mit Ausnahme Wiens in allen Landesregierungen und Landtagen vertreten sind. Dazu kommt, was mindestens genauso wichtig ist, die Vertretung in den Landwirtschaftskammern. Die Präsidentenkonferenz der Landwirtschaftskammer ist als Verein konstituiert und dort ist den Statuten nach auch der Österreichische Raiffeisenverband Mitglied.

»„Im Parlament hat Raiffeisen Klubstärke“«

NEWS.AT: Das war eine der bemerkenswertesten Informationen ihres Buches. Weshalb ist das Mitglied einer letztlich privaten Genossenschaft Mitglied in der Landwirtschaftskammer-Präsidialkonferenz? 

Staudinger: Das ist in der Tat bemerkenswert: neben den Präsidenten der einzelnen Kammern in den Bundesländern, die immerhin demokratisch legitimiert sind, ist der Raiffeisenverband wohl durch finanzielle Potenz und politischen Einfluss legitimiert.

Holzinger: In einzelnen Landeslandwirtschaftskammern sind auch Vertreter von Raiffeisen unter den Kammerräten. Sie können davon ausgehen, dass schon bei der Erstellung der Kandidatenlisten für die Landwirtschaftskammerwahlen Raiffeisen ein wichtiges Wort mitspricht.

NEWS.AT: Und in der Politik?

Staudinger: Raiffeisen hätte im Parlament Klubstärke. Sieben Nationalräte, drei Bundesräte, eine EU-Abgeordnete. Man kann nicht sagen, der ÖVP gehört Raiffeisen oder Raiffeisen gehört die ÖVP aber es sind kommunizierende Gefäße. Ganz konkret: Wer zahlt schafft an. Erinnern Sie sich an das Beispiel „Erwin Pröll will Bundespräsident werden“. Raiffeisen lehnte eine finanzielle Unterstützung des Wahlkampfs ab, Pröll kandidierte nicht und ist, wie man hört, heute noch verschnupft.

Holzinger: Es ist außerdem ein Demokratieproblem, dass es schon eine ganze Reihe von Politikern gibt, die nach ihrer Karriere Jobs bei Raiffeisen bekamen. Die ehemaligen Vizekanzler Riegler, Josef Pröll und viele mehr. Man kann sich fragen, wie wird ein Politiker entscheidet, der weiß, dass sein Mandat irgendwann abläuft und er hat über ein Raiffeisenrelevantes Thema zu befinden. Darüber lohnt es sich nachzudenken.

»„Am Geldsektor eine Stellung wie die Krone bei den Tageszeitungen“«

NEWS.AT: Was läuft in Österreich alles unter dem Dach von Raiffeisen?

Holzinger: Raiffeisen hat im Geldsektor eine Reichweite, die vergleichbar ist der Stellung der "Neuen Kronen Zeitung" bei den Tageszeitungen. Dazu kommt die UNIQA-Versicherung samt Raiffeisenversicherung und eine große Beteiligung an der Strabag. Dann ist Raiffeisen ein Monopolist der von Milchbauern produzierten Milch. 99 Prozent der Frischmilch kommt aus Raiffeisen-Molkereien. Bei Joghurt und verschiedene Käsesorten gibt es auch Marktanteile von mehr als 60 Prozent. Im Zuckerbereich gibt es mit der Agrana ein Monopol, außerdem werden der Stärkebereich und die Produktion von Fruchtzucker dominiert.Mit der Leipnick-Lundenburger besteht eine sehr starke Stellung im Mühlen- und damit im Mehlsektor. „Finis Feinstes“ ist die Spitzenmarke in diesem Bereich. Der Anteil der Mühlenkapazitäten liegt bei mehr als 50 Prozent. Dann gibt es unzählige Beteiligungen im Nahrungsmittelsektor. Das reicht von der Industrieproduktion über Kaffeeautomaten von cafe+co bis zu Do&Co und Demel. Aber auch Schinken, Kärntnerwürste und vieles mehr wird von Tochterkonzernen von Raiffeisen produziert. Nicht zu vergessen der Anteil an der VOEST durch Raiffeisen Oberösterreich.

Staudinger: Dazu kommt der Immobiliensektor. Sowohl Immobilienentwicklung, wie auch diese selbst zu betreiben. Der Medienkonzern, beispielsweise mit dem „Kurier“ oder den Beteiligungen an Ihrem Magazin "NEWS" sowie „profil“ und der ORF-Sendetochter ORS . Die Lagerhausgruppe, die als Aufkäufer der Ernte auftritt und Bauern mit Produktionsmitteln versorgt, die sich aber zugleich zunehmend in Einkaufszentren entwickeln

Staudinger: Man kann sich den Raiffeisen-Menschen vorstellen. Er ernährt sich von Raiffeisenprodukten. Er wohnt in einem Eigenheim das von Raiffeisen finanziert wurde und mit Raiffeisenbaustoffen errichtet wurde. Das Ersparte bringt er zu Raiffeisenbank. Im Betrieb gibt es eine Kantine von „Gourmet“-Futter. Versichert sind sein Auto, sein Leben und seine Zukunft bei der UNIQA. Als Zeitung liest er den „Kurier“, auf Urlaub fährt er mit Raiffeisenreisen. Man kann fast das gesamte Leben bei Raiffeisen organisieren und nur bei den wenigsten Produkten steht der Name „Raiffeisen“ drauf.

»„Geschäft mit konzerneigenen Gesellschaften“«

NEWS.AT: Wie kam es zu diesem Erfolg?

Holzinger: Die Strategie hat interessanterweise Engelbert Dolfuß - in seiner Zeit als Amtsdirektor der niederösterreichischen Landwirtschaftskammer in den späten 1920er Jahren - entwickelt. Damals entstand das, was wir Dreifaltigkeit nennen. Das Zusammenspiel aus Raiffeisen, Landwirtschaftskammern und Bauernbund. Umgesetzt wurde es erst so richtig unter den günstigen Rahmenbedingungen nach dem 2. Weltkrieg.

Staudinger: Das Organisationsprinzip sieht die Präsenz vor Ort, gebündelt in die Landesbanken und darüber in die die Zentralinstitute vor. Über allem schwebt der Raiffeisensektor, der noch das Privileg der Selbstkontrolle hat. Die Aktiengesellschaften des Sektors müssen natürlich ihre Bilanzen testieren lassen, aber der Genossenschaftssektor kontrolliert sich selbst.

»Gibt es noch andere Einflussfaktoren für den Machtfaktor Raiffeisen?«

Holzinger: Beispielsweise die Ostexpansion von Raiffeisen: Die Erste Bank oder die Bank Austria mussten sich vor Ort jemanden suchen der Geld braucht. Wenn Raiffeisen dorthin geht, dann gehen sehr viele Raiffeisen-eigene Konzerne mit, die dort ein Geschäft aufbauen. So hat beispielsweise die NÖM International in Kiew die größte Molkerei der Ukraine gebaut. So macht Raiffeisen sichere Geschäfte, da man viele Kreditnehmer bereits kennt. Da ein wesentlicher Teil des Geschäfts mit konzerneigenen Gesellschaften abgewickelt wird.

Staudinger: Die Geschäftsführer der Banken sind angehalten zunächst einmal zu sehen, was im eigenen Konzern abgedeckt werden kann. Es gibt Stahlwerke, es gibt Reisebüros, also kaum etwas was nicht abgedeckt wird.

»„Keinerlei Wertsteigerung für Genossenschafter“«

NEWS.AT: In mehreren Bereichen gibt es ja fast eine Monopolstellung von Raiffeisen

Holzinger: Zum Teil kann man sich auf eine Zuckerrübenverordnung der EU berufen, die noch bis 2016 läuft und einen langsamen Abbau der Anbauflächen zum Ziel hat. Die Agrana vergibt sozusagen die Flächen in Österreich, Ein Agrana-eigenes Institut produziert die Rübensamen und verkauft diese dann via Raiffeisen-Lagerhaus an die Bauern. Ein komplett geschlossenes System. Aber nicht nur für die Bauern, sondern auch für die Konsumenten ein Problem, denn in Deutschland ist der Zuckerpreis wesentlich niedriger als in Österreich.

Staudinger: Das reicht in den Mühlenbereich hinein. Der Sektor hat über 50 Prozent Anteil an der Mehlproduktion. Im Milchbereich gibt es einen Marktanteil von 95 Prozent. Raiffeisen ist ja als Genossenschaft mit sehr vielen Mitgliedern organisiert. Was passiert mit den Gewinnen?

Holzinger: Entscheidend ist am Genossenschaftsprinzip, dass es dadurch kaum eine Gewinnentnahme gibt. Das Geld bleibt im Sektor und wird nicht ausgeschüttet, das trifft auch auf die Aktiengesellschaften zu, wenn man den minimalen Anteil an Privataktionären abrechnet.

Staudinger: Es gibt einen Vorstoß der in Richtung einer verstärkten Beteiligung der Genossenschafter geht. Aber bislang ist es so, dass man beispielsweisen einen Anteil bei der Bank erwirbt und so Genossenschafter wird. Entnimmt man das Geld erhält man das Kapital zurück. Aber es gibt keinerlei Wertsteigerung.

Holzinger: Bei den AGs wird eine Dividende bezahlt, doch ein Großteil fällt an die Großaktionäre die wiederum selbst im Raiffeisensektor sind, beispielsweise die Raiffeisen Niederösterreich-Wien. Diese ist an mehr als 1.000 Unternehmen beteiligt. So dehnt sich der Sektor immer weiter aus.

»„2007 Steuerquote von einem Prozent“«

NEWS.AT: Regt sich da nicht auch im Sektor Ärger?

Holzinger: Das dringt nicht ganz durch, weil die Spitzeninstitute ja losgelöst als Aktiengesellschaften funktionieren. Stimmen dort die Kleinaktionäre gegen einen Plan, so bewegt das oft nur wenige Promille des Stimmrechts. Bei der Hauptversammlung vielleicht eine überwältigende Mehrheit der anwesenden Personen, aber es zählt ja das Stimmrecht. Die Kleinaktionäre dürfen sich dort ein bisschen aufregen, sich beschweren. Sie werden angehört aber Bedeutung hat es kaum eine.

NEWS.AT: Was ist die Steuerleistung von Raiffeisen?

Staudinger: Allgemein gilt, dass die Körperschaftssteuer bei 25 Prozent liegt. Es ist aber vielen nicht bewusst, dass man durch das Instrument der Gruppensteuer die gesamte Expansion in den Osten mitfinanziert. Weil das fehlende Geld vom hiesigen Steuerzahler ersetzt werden muss, was bei Expansionen möglicherweise an Verlust anfällt. 2007 gab es die extrem niedrige Steuerquote von einem Prozent, die Steuerquote ist aber auch in den Jahren danach sehr gering. Zum Vergleich: Im Jahr 2007 erbrachte der Bankensektor insgesamt eine Steuerleistung von etwa sieben Prozent. Auch weit weg von den 25 Prozent aber doch deutlich mehr als Raiffeisen. Und nebenbei: als das System „Gruppensteuer“ im Nationalrat beschlossen wurde, stimmten auch die Raiffeisenabgeordneten ab. Dreimal darf das Publikum raten, wie sich die Mandatare entschieden haben.

Why humanities matter

What many undergraduates do not know — and what so many of their professors have been unable to tell them — is how valuable the most fundamental gift of the humanities will turn out to be. That gift is clear thinking, clear writing and a lifelong engagement with literature.       

...

Writing well used to be a fundamental principle of the humanities, as essential as the knowledge of mathematics and statistics in the sciences. But writing well isn’t merely a utilitarian skill. It is about developing a rational grace and energy in your conversation with the world around you.        

http://www.nytimes.com/2013/06/23/opinion/sunday/the-decline-and-fall-of-the-english-major.html